Лусинда Райли
Сестра на слънцето (47) (Историята на Електра)

46.

Когато Сесили се събуди два дни по-късно, глезенът й още пулсираше от болка, въпреки пакета с лед, който бе сложила върху него през нощта. Когато се върна от протеста, изцапана и куцаща, Сесили закле Арчър да пази случилото се в пълна тайна. Той колебливо се съгласи да не казва нищо на родителите й.

— Не ща да си превишавам правата, госпожице Сесили, но май не е добра идея да ходите пак на такива събирания — каза той с искрена загриженост в очите, докато седяха пред къщата и Сесили се опитваше да се вземе в ръце.

— Благодаря ти, Арчър, но съм достатъчно възрастна, за да знам какво правя — заяви Сесили. — А и някой трябва да се изправи срещу неравенството, нали?

— Стига да се пазите, госпожице Сесили. Но това не е вашата битка. Вие сте дама.

Доротея беше ужасена от състоянието й и Сесили бързо измисли подробна лъжа как се е спънала в решетка на метрото, след което внимателно се качи по стълбите на таванския етаж, за да намери Ланкенуа и Стела. Стела изтича в прегръдките й и Сесили я прегърна силно.

— Защо си толкова изцапана, куйя? Къде си ходила?

— Няма значение, скъпа — отвърна Сесили и се усмихна на Стела. — Просто се радвам да те видя.

* * *

На вратата се почука и Ивлин влезе с табла кафе и препечени филийки. Сложи я в скута на Сесили и провери как е глезенът й, който беше вдигнат на възглавница.

— Изглежда много по-добре, госпожице — каза тя.

— Благодаря ти, Ивлин — отвърна Сесили и погледна прислужницата с нови очи. — Ивлин?

— Да, госпожице?

— Харесва ли ти да работиш за семейството ми?

— Що за въпрос, госпожице Сесили! Вече толкоз дълго съм на тази работа, откак вие бяхте малко момиченце.

— Знам, Ивлин, но не ти ли се иска да имаше други възможности?

Последва пауза, преди Ивлин да отговори весело:

— Много съм благодарна, че имам тази възможност. За мен е удоволствие да служа на семейството ви, госпожице Сесили. Не сте ли доволна от работата ми?

— Разбира се, че съм доволна! Съжалявам — каза безпомощно Сесили. — Аз просто… О, не се притеснявай, Ивлин, държа се глупаво.

— Само позвънете, ако имате нужда от нещо, госпожице Сесили.

Ивлин излезе от стаята и Сесили отново отпусна глава на възглавниците си. След ужасяващите събития на протеста целият й светоглед се бе обърнал с главата надолу. Не можеше да изкара от ума си ужасените лица на протестиращите под ударите на полицията и чистата, отвратителна несправедливост на ситуацията. Поне Розалинд се бе обадила вчера да й каже, че Биатрикс и около дузина други протестиращи най-после са били освободени от ареста.

— Трябваше да платим солидна гаранция, но адвокатът ни говори със съдията и им осигури добра сделка. Това е второто провинение на Биатрикс, така че трябва да внимава повече в бъдеще.

— И Стела можеше да е сред тези, които бяха нападнати без никаква причина, освен цвета на кожата й. В какъв свят живеем? — каза си тихо Сесили.

„Свят, в който ти си облагодетелствана“ — отговори умът й. А защо беше така? Просто защото тя беше богата, привилегирована и бяла.

„Моля те, застани до нас“ — беше й казала Биатрикс.

Сесили погледна през прозореца на спалнята си, откъдето се виждаше Сентръл парк, покрит с меко бяло снежно одеяло. Всичко изглеждаше спокойно в тази малка част от Ню Йорк, но след като бе видяла другата му страна, помрачена от страдание и потисничество, вече нищо не можеше да бъде същото. Спомни си снимките на немски концентрационни лагери, освободени от американците, как сълзите й падаха по вестника, какъв шок и какво недоумение изпитваше пред подобна жестокост. Но сега вече знаеше, че също като в Кения, само на малко разстояние от собствения й праг живееха хора, чийто живот бе изпълнен всекидневно със същата несправедливост.

— Хората вярват, че това е страната на свободните, но не правим нищо, за да поправим несправедливостите срещу тях, когато дойдат тук — прошепна тя.

Докато закусваше с препечените филийки, усети как я изпълва някаква напрегната енергия и изпита отчаяна нужда да говори с Розалинд и Биатрикс. Не можеше да си представи да обсъди тези мисли със сестрите си, да не говорим за баща си — или още по-лошо, с майка си. Само ако Доротея я беше видяла на протеста, как стои рамо до рамо с „негрите“ — за чиито бебета събираше пари, но които никога не би приела като гости в дома си, както не би приела канални плъхове.

— Но е вярно, че аз не съм една от тях — припомни си тя, докато пиеше кафе. Тогава защо усещаше този огън, тази нужда да се бори за справедливост за онова, на което бе станала свидетелка в Харлем преди два дни?

„Защото обичаш детето, което наричаш своя дъщеря — отговори си тя. — И трябва да се бориш за нея и за другите като нея, защото тя не може…“

* * *

По-късно този ден Сесили направи няколко нерешителни крачки и откри, че глезенът й вече може да понася тежест. Докато майка й спеше следобеден сън, който ставаше все по-дълъг в седмиците след смъртта на Кики, Сесили облече Стела и остави момиченцето да се огледа в голямото огледало.

— Къде отиваме, куйя? — попита Стела, докато си нагласяше яката на червеното палтенце.

— В едно училище с много други малки деца, които са умни като теб. Искаш ли да се видиш с тях?

— Да! — изписка Стела. — Може ли да взема и Лъки, за да се запознае с тях? — Тя хвана плюшения лъв за гривата.

— Естествено, че може — съгласи се Сесили.

* * *

Арчър спря колата пред къщата на Розалинд. Снегът беше спрял преди малко и още не се бе превърнал в киша, така че Стела се смееше радостно, докато правеше идеални малки стъпки по пътя към входната врата.

— Благодаря ти, Арчър.

— Няма проблем, госпожице Сесили. Ще ви чакам, така че елате, щом сте готова — рече той и й намигна. Изглежда, споделената им тайна бе създала някаква връзка между тях.

Сесили вдигна Стела, за да може да почука с тежкото бронзово чукало. Розалинд отвори вратата и поздрави Сесили с топла прегръдка.

— Добре дошла, сестро — прошепна тя в ухото на Сесили. — А ти трябва да си Стела — каза тя, клекна и протегна ръка.

Стела свенливо се скри зад краката на Сесили.

— Всичко е наред, скъпа — окуражи я Сесили. — Розалинд е моя приятелка и ще те запознае с другите деца.

Стела плахо хвана ръката на Розалинд и й позволи да ги поведе към дъното на голямата къща. Стигнаха до широка стая с френски врати, които водеха до малка градинка. Тя беше преустроена в нещо като класна стая с черна дъска и пет малки дървени чина. От едната страна на стаята имаше етажерки с учебници, книжки с упражнения, пособия за писане и играчки, а на друга стена бяха закачени таблици за умножение, карта на Ню Йорк и картинки с животни, нарисувани от детски ръце.

— Кой е приятелят ти, Стела? — попита Розалинд.

— Това е Лъки — каза Стела и вдигна лъва.

Розалинд погали козината му.

— Много е красив, за мен е чест, че си го довела. Сега, ходила ли си преди на училище?

— Не, но куйя ме учи. — Тя погледна Сесили, която й кимна окуражително. — Куйя значи „леля“ — обясни на Розалинд, която заведе Стела в малък кът за четене с възглавници, разпилени върху килимче за игра, и двете седнаха заедно. Сесили гледаше с гордост как Стела се оживи, когато Розалинд започна да й задава въпроси, после посегна към една от книжките с картинки на рафта до тях. Стела започна да чете на глас пасажите, които й посочваше Розалинд.

Сесили седна на един от малките чинове, а Розалинд изпита Стела на елементарна аритметика, после й зададе няколко логически въпроса, на които Стела отговори с лекота. След половин час Розалинд предложи да запознае Стела с другите деца и тя скочи нетърпеливо. Тръгнаха надолу по стълбите и влязоха в голяма кухня, където четири деца ядяха сандвичи с фъстъчено масло и мармалад на стара дъбова маса.

— Кажете „здрасти“ на Стела, деца! — викна Розалинд и момченцата и момиченцата станаха срамежливо да я посрещнат. Стела се усмихна широко и отиде да седне до дъщерята на Розалинд, която се представи с името Хармъни, а косата й беше хваната с панделки на къдрави опашки. Тя даде на Стела половината от сандвича си.

— Е, засега ще преподаваме само ти и аз — каза тихо Розалинд на Сесили, докато гледаха как децата се кикотят на масата. — Ако училището се окаже успешно, се надявам да го разширим. Мисля, че ще мога да го финансирам, като помоля някои от по-заможните си чернокожи приятели, които жадуват за по-добро образование за децата си, да започнат да плащат, което би ни позволило да вземем умни и перспективни деца, чиито родители не могат да си го позволят.

— Отличен план! Наистина си премислила всичко — каза Сесили, изпълнена с възхищение към новата си приятелка.

— Е, след като така или иначе си стоя у дома с Хармъни, може поне да се възползвам от дипломата си. Е, разкажи ми за Стела. Очевидно е много умно дете и те обожава.

Сесили погледна да се увери, че Стела е изцяло заета с другите деца, и направи знак на Розалинд да се дръпне с нея по-далече, за да не могат да ги чуят.

— Всъщност я намерих, когато беше новородена, само на няколко часа. Бяха я оставили да умре в гората във фермата ми в Кения. Взех я у дома и, ами… — Сесили въздъхна. — Трудно е за обяснение, но се влюбих от пръв поглед. Съпругът ми беше шокиран, когато казах, че искам да се грижа за нея, да я отгледам като наше дете, но накрая се съгласи и измислихме план, за да можем да го направим.

Сесили обясни как Ланкенуа бе дошла в живота им и как Стела я смяташе за своя майка.

— Разбира се, никой друг не знае истината, Розалинд. Майка ми просто ще умре, ако узнае какви всъщност са отношенията ни, но това е най-доброто, което можем да направим.

— Разбирам — каза Розалинд. Сесили видя, че в очите й имаше сълзи. — Може ли да те прегърна?

— О, разбира се — отвърна Сесили и Розалинд я обгърна с ръце.

— Просто смятам, че онова, което си сторила за това дете, е една от най-красивите истории, които някога съм чувала. И искам да ти помогна да дадеш на Стела всичко, което заслужава, че и повече.

Сесили също се просълзи, защото за пръв път, откакто взе новородената Стела на ръце, имаше възможността да сподели истината за случилото се с някой друг, освен с Бил и Ланкенуа.

— Ами съпругът ти? Очаква ли скоро да се върнеш в Кения? — попита Розалинд и погледна прозорливо Сесили в очите.

— Всъщност да, но може би ще мога малко да отложа заминаването и да видя как ще се почувстваме тук със Стела. Също като теб имам нужда от цел, нещо, в което мога да вложа уменията си. В Кения нямам нищо такова, освен къщата и градината, и Стела, разбира се. А в момента за нея няма бъдеще в Африка.

— Е, добре, деца, кой иска да излезе навън в снега? — обърна се към децата Розалинд.

— Аз! Аз! — викнаха всички.

Сесили и Розалинд ги изведоха от кухнята и им помогнаха да си облекат ботушите за сняг и якенцата.

— Никога преди не съм играла в снега — каза тихо Стела на Сесили. — Не знам какво да правя.

— Аз ще ти покажа! — обади се Хармъни. — Ще направим снежен човек!

Стела я хвана за ръката и двете изтичаха в градината, където всички се смееха и пищяха, докато се биеха със снежни топки, а после тръгнаха дружно да правят снежен човек. Сесили, която гледаше от френските врати, никога не беше виждала Стела толкова уверена и щастлива; всъщност никога не беше виждала Стела да си играе с толкова много деца. От необходимост светът на Стела дотогава беше малък и ограничен, а единственото й другарче за игра на същата възраст беше Майкъл. Тук можеше да бъде нормално дете сред други деца също като нея. Сесили инстинктивно разбираше, че това е правилното място за Стела. И беше готова да направи каквито жертви бяха необходими, за да продължи да вижда малкото си момиченце толкова щастливо.

— Много ще се радвам, ако вие двете се присъедините към нашето училище — каза Розалинд по-късно следобед на прага на къщата. — Но знам, че ти предстои да вземеш важно решение, нали така?

— Да, така е.

— Е, кажи ми, когато решиш.

— Така ще сторя.

Докато водеше Стела надолу по стълбите към чакащата отпред кола, Сесили почти се просълзи, когато я видя да маха на новите си приятели.

— Чао-чао, ще се видим скоро! — викна Стела.

Сесили знаеше, че ще направи всичко възможно любимата й дъщеря наистина да ги види скоро.

* * *

На следващата сутрин Сесили се събуди с болка в сърцето, понеже беше сънувала Бил. Бързо се облече и се промъкна на долния етаж, понеже не искаше да събуди спящата къща. Навън още беше тъмно, първите проблясъци на зората едва докосваха небето. Тя се уви хубаво в палтото и кожената си наметка и тръгна към Сентръл парк. Понеже глезенът й още не беше напълно оздравял, Сесили изчисти снега от една пейка и седна срещу прочутата статуя на Алиса в Страната на чудесата, облечена в бяла рокля от скреж. Паркът беше тих, само няколко прегладнели гълъба кълвяха безплодно кишата на земята.

Сесили се чувстваше сякаш и тя беше пропаднала в заешка дупка, след като пристигна в Манхатън. Гледаше дъха си, видим в ледения въздух — вече непривична за нея гледка след толкова дълго време в африканската жега. Тук манхатънската Сесили едва си спомняше какво е да ти е горещо, а другата кенийска Сесили беше почти като сън, като илюзия. Чудеше се какво прави Бил в момента, дали още е на сафари. Той никога не вдигаше домашния телефон, а Али от клуба „Мутайга“ казваше, че не е виждал сахиб от Коледа насам.

Съдбата на Стела беше тук; тя го усещаше в костите си. Но да остане с нея в Ню Йорк би означавало да изостави Бил в Кения. Домът й и всичко, което вървеше с него… Райската ферма, Вълчо, Катрин… Дали Ланкенуа би останала тук с нея? Не можеше да иска от една майка да изостави сина си.

Може би, както бе казала на Розалинд, можеше само да каже на Бил, че ще отложи малко завръщането си. Той нямаше как да възрази след толкова години, които бе прекарала затворена в Кения, нито правеше каквито и да било усилия да поддържа контакт с нея. Поне удълженият престой тук щеше да им даде възможност да опитат новия си живот, без да взимат твърдо решение.

Сесили се върна в къщата и се пъхна в кабинета на баща си. Чуваше стъпки в кухнята и по коридорите, понеже Ивлин вече носеше сутрешното кафе на родителите й и палеше камините. Сесили извади от бюрото на баща си писалка и хартия и започна да пише.

Скъпи Бил,

Честита Нова година! Надявам се да си я отпразнувал, където и да си. Съжалявам, че не бях с теб. Как минаха коледните тържества в клуба „Мутайга“? Когато се обадих да говоря с теб по Коледа, Али ми каза, че си излязъл на сафари. Всъщност многократно се опитвах да се свържа с теб във фермата и в „Мутайга“ оттогава, така че накрая прибегнах до това писмо. Приемам отсъствието ти като добър знак, че си имаш занимания и не си се превърнал в отшелник, докато ме няма.

Как са Боби и Катрин? Добре ли върви бременността й? На Стела много й липсва Майкъл.

Коледната атмосфера тук в Ню Йорк беше доста потисната след смъртта на Кики. Непоносимо е дори да си представя Мундуи Хаус да стои празна без Кики.

Утешавам се, като опознавам племенниците и племенничките си и отново се сближавам със сестрите си. Също така със Стела си прекарваме много приятно в изследване на Манхатън. Всъщност времето мина толкова бързо, че бих искала да поостана още малко. Все пак ме нямаше седем години! Надявам се да не възразяваш, Бил. Пътуването е толкова дълго, а нямам представа кога ще мога да се върна, след като си замина. Ти, разбира се, си добре дошъл да се присъединиш към мен, когато пожелаеш. Мама и татко много ще се зарадват да се запознаят с теб, а аз бих искала да ти покажа моя град, както ти ми показа Кения.

Ще ти пиша, когато си запазя билети за връщане.

Надявам се всичко с фермата да върви добре и те моля да предадеш обичта ми на всички. Обичам те и ми липсваш.

Моля те, пиши ми или се обади. Притеснявам се за теб!

Сесили

Докато пишеше адреса на плика, вратата на кабинета се отвори и влезе баща й.

— Здравей, Сесили — рече той. — Станала си рано, скъпа.

— Да, просто исках да напиша писмо на Бил.

— О, разбира се. Сигурно много ти липсва, но ще се върнеш при него само след няколко седмици, нали?

— Всъщност — отвърна тя, потупвайки дланта си с плика, — реших да остана в Ню Йорк малко по-дълго, ако ти и мама нямате нищо против, разбира се.

— Няма нужда дори да питаш — усмихна се Уолтър. — Това е чудесна новина. Сега ела да закусваш с мен и може заедно да решим кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“.

Сесили излезе от кабинета с баща си и остави писмото на сребърния поднос в антрето, за да бъде изпратено по пощата.

* * *

Стела тръгна на училище следващия понеделник, облечена в любимата си карирана рокля и с коса на опашки като на новата й приятелка Хармъни. Арчър ги закара до Бруклин, а Стела изскочи от колата и се качи по стълбите до входната врата. Сесили беше дала на Стела старата си кожена училищна чанта и я бе напълнила с моливи и гумички, както и торбичка шоколадови бисквити, които Еси й направи, за да почерпи съучениците си.

Розалинд ги заведе в класната стая и Стела се втурна да прегърне Хармъни, която й предложи чина до своя. Сесили застана в дъното на стаята и загледа как Розалинд започна урока. Видя светналото лице на Стела, която попиваше всяка дума на Розалинд.

* * *

От този момент нататък дните им започнаха да протичат по един и същи ред. Във всеки работен ден Арчър караше Сесили и Стела в Бруклин за началото на учебния ден в девет часа. Сесили и Розалинд се редуваха да преподават съответните предмети в класната стая; онази, която не преподаваше в момента, седеше на долния етаж и се занимаваше с подготвяне на уроци и оценяване на работата на децата.

Сесили откри, че обожаваше преподавателската работа; отне й известно време да свикне и да придобие увереност, но щом го направи, децата започнаха да откликват на твърдия й, но не прекалено строг начин на преподаване. После Арчър ги караше обратно у дома и Сесили се разхождаше със Стела из Сентръл парк, а малкото момиченце весело разправяше какво е научило този ден. Вечер се сгушваха заедно в леглото на Сесили и четяха книжка, а когато детето заспеше на рамото й, Сесили я вдигаше и я носеше да си легне в собствената й стая до нейната.

Освен това реши да се обади на номера от картичката, която й беше дал мъжът, който я спаси на протеста, понеже искаше да му благодари. Вдигна жена с френски акцент и подаде слушалката на съпруга си. Сесили настоя да заведе двойката на обяд. Тримата прекараха интересни два часа в ресторанта на хотел „Уолдорф“. Семейство Танит бяха пътували много и беше вълнуващо да поговори с хора, преживели войната в Европа. Това я накара да осъзнае колко са ограничени в мисленето си повечето американци от нейното обкръжение. За жалост семейство Танит се бяха върнали в Англия, но Сесили все по-често търсеше компанията на Биатрикс и Розалинд, понеже намираше техния приятелски кръг за по-стимулиращ от жените, които познаваше от безкрайните благотворителни дейности на майка си. Светът се променяше бързо и Сесили искаше да бъде част от бъдещето, а не да стои заклещена в бързо избледняващото минало.

Ланкенуа се беше сприятелила с Ивлин и напоследък дори започна да ходи в нейната църква в неделя. Все по-рядко говореше за връщане в Кения и Сесили се зарадва да види, че бе започнала да се чувства като у дома си в Ню Йорк. След края на коледните празници Уолтър прекарваше дните си в банката, а вечер ходеше в клуба; Доротея, за радост на Сесили, бе отишла на годишното си посещение в Чикаго при майка си. Когато си беше у дома, Уолтър водеше Стела в кабинета си и играеше все по-сложни математически игри с нея. Очевидно харесваше малкото момиченце и Сесили неведнъж се изкушаваше да му каже истината за отношенията им.

Нямаше вест от Бил, нито писмо, нито обаждане, нито дори когато тя прати телеграма до клуба „Мутайга“. Когато се обади, Али я увери, че сахиб е добре, но е излязъл в равнините с добитъка си, което Катрин също потвърди.

— Може би просто вече ме е забравил — промърмори тя, докато затваряше телефона след поредното безрезултатно обаждане.

* * *

Преди Сесили да се усети, вече беше краят на март и пролетта изместваше дългата нюйоркска зима. Все по-рядко мислеше за Райската ферма и макар да бе успяла най-сетне да се свърже два пъти с Бил по телефона, в гласа му имаше отчуждение, което не можеше да припише изцяло на разстоянието между тях. Стела също беше спряла да пита кога ще се върнат „у дома“. Единственото нещо, което помрачаваше щастието им, беше завръщането на Доротея от Чикаго и напрегнатата атмосфера, която тя донесе със себе си.

Последната зимна буря фучеше по улиците на Ню Йорк и тресеше прозорците. Сесили и Стела бяха сгушени в леглото на Сесили по нощници с по чаша горещ шоколад и книжката „Дърво расте в Бруклин“, отворена в скута на Стела. Детето четеше високо и ясно на глас, но потръпваше, когато бурята удряше къщата.

— Страх ме е, куйя — прошепна тя. — Ами ако вятърът отнесе всичко?

— Всички са на безопасно място в домовете си. Тази къща е тук от много, много дълго време и е устояла на стотици бури. Искаш ли да почетеш още, или ще заспиваш?

Както всяка нощ Стела упорито продължи, но Сесили видя как очите й се затварят и накрая детето се предаде на съня. Сесили видя как миглите й трепнаха леко на фона на тъмната й кожа; лицето й излъчваше пълно спокойствие. Сесили посегна да я погали по косата и остави собствените си очи да се затворят, пренасяйки се в света на сънищата със Стела.

* * *

На вратата се почука и Сесили се събуди внезапно, стресната и дезориентирана. Видя утринната светлина да влиза през прозорците на спалнята, погледна Стела, която лежеше до нея, и осъзна, че явно са заспали.

— Влез! — каза високо тя, очаквайки да влезе Ивлин със закуската.

Но не Ивлин отвори вратата, а Доротея.

— Сесили, исках само да ти кажа, че днес ще…

Майка й замръзна, когато видя тъмната главичка на Стела на възглавницата до Сесили.

Доротея покри устата си с ръка и изпищя от ужас.

— Какво прави тя в леглото с теб?

— Аз… ами… Стела се уплаши от бурята, така че дойде при мен и четохме книжка, и…

Доротея прекоси стаята и отметна завивките от Стела. Стисна грубо ръката на малкото момиченце, което още беше полузаспало, и я издърпа от леглото.

— Идвай с мен, госпожичке, веднага! Горе на тавана, където ти е мястото! Омръзна ми абсурдното ти поведение, Сесили. А това — да сложиш черното дете на слугинята си в собственото си легло — вече преля чашата!

— Моля ви! — извика Стела, мъчейки се да се измъкне от хватката на Доротея. — Боли ме!

— Пусни я веднага, мамо!

Сесили скочи от леглото и също задърпа ръката на майка си, за да освободи Стела.

— Нищо подобно няма да направя! Не ме интересува какво правиш под собствения си покрив в онази забравена от бога страна, която наричаш свой дом, но тук, в моята къща, мръсните малки негърчета живеят на тавана, където им е мястото!

— Как смееш да наричаш Стела мръсна! Също толкова чиста е, колкото и аз! — изкрещя Сесили. — Лично я изкъпах снощи!

— Ти си я изкъпала?! За бога, Сесили! Да не би слънцето да ти е опекло мозъка?! Тази чернилка е дъщеря на слугинята ти!

— Кълна се, ако още веднъж я наречеш така…

— Ох! — възкликна Доротея и най-сетне пусна Стела, когато малките й бели зъбки се забиха в меката плът на китката й. Стела изтича до Сесили, която я прегърна силно.

— Това дете е същинска дивачка! Виж! — Доротея протегна ръката си. — Извади ми кръв! Кълна се, Сесили, искам тя и майка й да се махнат от дома ми веднага щом си съберат багажа. Трябва да се обадя на лекаря — почти сигурна съм, че ме е заразила с нещо!

— Не ставай смешна, мамо. Стела е толкова здрава, колкото аз и ти.

— Казах ти, искам тя и майка й да напуснат дома ми още днес!

— Добре. Тогава ще тръгна с тях. И без това не мога да понеса да остана тук дори секунда и да слушам отвратителните ти расистки предразсъдъци! Стела е просто дете, мамо, не по-различно от любимите ти внуци!

Врявата бе привлякла вниманието на Уолтър, който излезе от спалнята си по пижама.

— Какво, за бога, става тук?

— Дъщеря ти е позволила на негърско дете да спи в леглото й цяла нощ! — обяви Доротея. — Това е отвратително!

— Достатъчно! — Сесили вдигна Стела на ръце и спокойно я отнесе на тавана, където Ланкенуа чакаше нервно на площадката.

— Ако обичаш, облечи Стела и себе си и бързо си събери багажа. Тръгваме веднага.

Ланкенуа изглеждаше объркана, но изпълни нареждането.

Сесили се върна в спалнята си, облече се и хвърли малко дрехи в един сак. Посрещна Ланкенуа и Стела в коридора и ги поведе надолу към антрето.

— Какво правиш? — попита Уолтър от върха на стълбите, докато я гледаше как слага на Стела палтото, ботушите и шапката в антрето.

— Мама каза, че Ланкенуа и Стела трябва да напуснат къщата, така че тръгвам с тях, татко.

За момент се спогледаха и Сесили зачака с разтуптяно сърце да види дали той ще ги защити. Но баща й не проговори и тя му обърна гръб с тъжна въздишка.

— Мери, доведи Арчър веднага. И моля те, прибери остатъка от багажа ми в куфара. Ще пратя Арчър да ми го донесе по-късно — каза тя на икономката, която стоеше наблизо, зяпнала от изумление.

— Да, госпожице Сесили.

Сесили си облече палтото и се обърна към родителите си. Лицето на майка й още беше почервеняло от гняв, а едната й ръка стискаше ранената й китка. Бащата на Сесили сведе очи от нейните.

— Засрами се, татко! — промълви тя. Арчър се появи на вратата. — Вземи Стела, сложи я в колата с прислужницата ми и ме изчакай навън — нареди тя на Арчър.

— Да, госпожице Сесили. — Арчър протегна ръка и направи знак на Стела да дойде с него. Тримата излязоха през входната врата.

— Значи това е изборът ти? Избираш тях пред нас? — попита Доротея.

— Ако това е изборът, който ми даваш, тогава да, избирам тях.

Сесили изтри сълзите, които се спускаха по лицето й, и излезе. Без да се обръща, тя пристъпи навън в смразяващия студ и остави зад себе си детския си дом.