Лусинда Райли
Сестра на слънцето (46) (Историята на Електра)

45.

Следващата сряда, както беше инструктирана, Сесили се облече в най-семплите си дрехи. Остави Стела на грижите на Ланкенуа, която вече изглеждаше много по-здрава, и каза на Арчър да я закара в Харлем.

— Моля, госпожице Сесили? — изненада се той, докато и помагаше да се качи на задната седалка.

— Чу какво казах, Арчър: Харлем, пред Абисинската баптистка църква, Западна 138-ма улица, номер 132 — прочете Сесили адреса от бележката, която си беше записала, докато говореше по телефона с Розалинд.

— Родителите ви знаят ли, че отивате там? — попита той след кратка пауза.

— Разбира се — излъга Сесили, подразнена, че макар да беше омъжена жена, Арчър продължаваше да се държи с нея като с дете.

— Както пожелаете, госпожице Сесили.

Сесили се загледа през прозореца по пътя към Харлем, където въпреки увереността, с която даде адреса на Арчър, никога не бе стъпвала преди. Когато подминаха небостъргачите на Пето и „Медисън“ и продължиха бавно по авеню „Ленъкс“, тя забеляза, че лицата по улицата бяха в различни оттенъци на черното и кафявото, вместо бели. Изведнъж се почувства като чужденка в собствения си град. Чернокожи деца седяха на праговете на порутени къщи и гледаха как минава крайслерът, прозорците на много от магазините бяха заковани с дъски, а по ъглите имаше ръждясали, преливащи кофи за боклук. Макар да беше 1947-а, сякаш тук Депресията изобщо не беше свършила.

Арчър спря колата. Сесили видя по-нататък по улицата впечатляваща готическа църква, пред която вече се бе събрала голяма тълпа протестиращи. Той излезе да й отвори вратата.

— Ще паркирам на края на улицата, на ъгъла на авеню „Ленъкс“, ей там — посочи той. — Ако има проблем, елате и ще ви чакам, става ли? Сигурна ли сте, че ще се оправите?

— Да, Арчър, благодаря ти, ще се срещам с приятели — каза тя с много повече увереност, отколкото изпитваше в действителност. Остави го и тръгна към събралото се множество.

Огледа тълпата, сред която много хора държаха ръчно правени плакати с призиви като „РАВНИ ПРАВА!“ и „ЖИЛИЩА ЗА ВСИЧКИ!“. Сесили тръгна колебливо към хората, които гледаха към повдигната платформа, предвидена за сцена на тротоара пред църквата.

— Ето те! — Познатият глас на Розалинд се чу сред шумотевицата. Сесили се обърна и видя новата си приятелка да се приближава към нея, облечена в панталони и мъжко палто. — Толкова се радвам, че дойде — каза Розалинд. — Другите вече правеха залози дали ще се появиш или не. Това е съпругът ми Терънс — посочи тя високия чернокож мъж до себе си.

— Радвам се да се запознаем, Сесили — каза той, стисна ръката й и се усмихна. — Оценяваме подкрепата ти.

Сесили не се изненада, че беше сред малкото бели хора на протеста, но хората я посрещаха с усмивки и учтиво отстъпваха от пътя й. Неколцина държаха термоси с кафе, за да се стоплят на студа, а една жена имаше вързано на гърдите си бебе.

— Колко дълго ще продължи това? — прошепна тя на Розалинд.

— О, само около час — отвърна ведро Розалинд. — Събрали са се много хора — Биатрикс е страхотна в мотивирането на другите. Виж, ето я и нея!

Биатрикс се появи до тях. Очите й блестяха от вълнение, а тъмната й коса беше стегната на плитки по скалпа.

— Сесили! Толкова се радвам, че дойде! Аз…

Гласът на Биатрикс бе заглушен от рева на тълпата, когато трима мъже се качиха на сцената. Сесили разпозна кмета О’Дуайър от снимките в „Ню Йорк Таймс“. До него стояха още двама бели мъже, единият от които бе облечен в униформата на полицейски началник и гледаше гневно плакатите.

— Харлем! За мен е чест да бъда тук! — започна кметът О’Дуайър със силния си ирландски акцент и тълпата го аплодира в отговор. Сесили огледа събраните лица и изведнъж се почувства вдъхновена. Това бяха хора, готови да се борят за по-добър свят; не бе изпитвала такава радост и надежда около себе си от тържествата за победата в Найроби. Биатрикс й подаде плакат с надпис „ХАРЛЕМ НЕ Е ГЕТО!“ и Сесили го вдигна гордо. Заслуша речта на кмета О’Дуайър, която обещаваше жилищни реформи и повече финансиране за училищата, и примигна, когато наблизо блесна светкавица на фотоапарат.

Хората започнаха да се бутат за по-добро място за гледане, нечий лакът блъсна Сесили изотзад и тя залитна, а Розалинд протегна ръка да й помогне. Въпреки студения въздух Сесили усети как врата й се изпотява и осъзна колко нагъсто е събрана публиката.

Когато полицейският началник пристъпи до микрофона, през тълпата премина вълна на тревога и Сесили потрепери. Протегна врат да види докъде стига тълпата от двете й страни и с изумление видя, че бяха обградени от кръг полицаи с ръце на дървените си палки, с неразгадаеми изражения на лицата си под сините шапки.

— Защо полицията е тук? — прошепна тя на Розалинд.

— Просто стой с мен и Терънс и всичко ще бъде наред — прошепна в отговор Розалинд.

— Убийци! — рече ядно Биатрикс. — Тези ченгета нападнаха Робърт Банди — застреляха го, а е бил невъоръжен и просто се е опитвал да спаси живота на една жена. Шибани свине!

Около тях се надигна вълна от гняв и Сесили си пое дъх, докато полицаите притискаха още повече тълпата. Сесили вече не чуваше речите от сцената, само виковете на жената наблизо, чието бебе се разплака, докато тя се опитваше да го защити от блъскащите се тела.

Въздухът се изпълни с викове. Един мъж я бутна настрани, за да се спаси от полицай, който се задаваше към него с вдигната палка. Мъжът вдигна плаката си, за да се защити, но го удариха и той се свлече на мръсната улица, пазейки главата си от продължаващите удари. Сесили чу пронизителна свирка и цвилене на коне, вдигна очи и видя, че конната полиция настъпваше към протестиращите, много от които вече бягаха.

— Сесили! Стой наблизо! — Биатрикс я хвана за ръката и я поведе към пролука в редиците на полицията.

Сесили последва Биатрикс сляпо, тичаше с разтуптяно сърце и се пазеше да не блъсне другите протестиращи, които също бягаха да се скрият. Опита се да не обръща внимание на виковете от болка и отвратителните звуци от удари на полицейски палки в човешки тела. Изведнъж нещо я блъсна и Сесили се озова на земята, вдигна поглед и видя как двама полицаи държат Биатрикс. Тя се биеше като дива котка и къдриците й се изплъзнаха от плитките, докато полицаите я влачеха.

— Не! Биатрикс! — извика Сесили и се опита да стане, пронизана от болка в глезена. — Спрете! Тя не е направила нищо!

Сесили седеше и се оглеждаше в шок и ужас. Онова, което бе започнало като мирно и подредено събиране, се бе превърнало в пълен хаос.

— Арчър… — промълви тя и се опита да си спомни къде беше казал, че ще я чака. Опита се да стане, но глезенът й поддаде, а нова вълна протестиращи се завтекоха към нея.

Тъкмо когато си мислеше, че ще я прегазят както седи, чу дълбок мъжки глас над себе си.

— Можете ли да вървите? — Вдигна очи и видя бял мъж, надвесен над нея.

— Глезенът ми…

— Хванете ръката ми!

Сесили го направи и мъжът я дръпна да се изправи. Тя се облегна на ръката му и той започна да я води през навалицата.

— Шофьорът ми… той ме чака на „Ленъкс“, ей там, в края на улицата — успя да обясни задъхана тя, след като малко се освести.

— Тогава по-добре да те изведем бързо оттук, нещата като че ли ще станат още по-лоши.

Навсякъде около тях се заформяха битки, понеже протестиращите се бяха съвзели и започваха да отвръщат на ударите.

Когато се доближиха до ъгъла на Западна 138-ма и „Ленъкс“, Сесили забеляза крайслера и го посочи.

— Ето го Арчър! — извика тя над шума от сблъсъците. Мъжът я вдигна на ръце и се затича с нея към колата и дръпна рязко задната врата, когато се доближиха.

— Слава богу, че сте добре, госпожице Сесили! — изкрещя Арчър и запали. — Да се махаме оттук!

— Пазете се, госпожо! — каза мъжът и свали Сесили на седалката. Понечи да затвори вратата, но Сесили го спря, понеже видя двама полицаи с палки да се задават към колата.

— Арчър, чакай! Влизайте веднага! — извика тя на мъжа, събра всичките си останали сили и протегна ръка, сграбчи го и го дръпна вътре тъкмо когато полицаите се втурнаха към него. — Тръгвай, Арчър! Тръгвай веднага!

Арчър натисна педала и колата се изстреля напред.

Отдалечавайки се от кошмарната сцена зад тях, тримата пътници в колата въздъхнаха от облекчение.

— Не знам как да ви се отблагодаря за помощта ви… — заговори Сесили.

— Няма за какво. Аз трябва да ви благодаря за вашата помощ преди малко. — Мъжът седеше облегнат на седалката с полузатворени очи.

— Докъде бихте искали да ви закараме? Къде живеете? — попита тя.

— Просто ме оставете на най-близката спирка на метрото.

— Сега излизаме на станцията на 110-а улица — вметна Арчър.

— Това ме устройва чудесно — каза мъжът.

Арчър спря колата.

— Ще ми кажете ли поне името си? — попита Сесили.

Мъжът се поколеба за миг, после бръкна в джоба си и й подаде визитна картичка, след което слезе от колата и затръшна вратата зад себе си.