Лусинда Райли
Сестра на слънцето (50) (Историята на Електра)

49.

Макар да прекара безсънна нощ, въртейки се в леглото и мъчейки се да си изясни мислите и чувствата си по отношение на Бил и внезапното му завръщане в живота й, Сесили прекара чудесен ден из града с него. Отдавна не беше ходила в Манхатън, така че започнаха с разходка с карета в Сентръл парк, където тя посочи семейния си дом, обграден от двете страни от огромни жилищни сгради.

— Онзи змей, тъща ми, още ли живее в къщата? — попита я Бил.

— О, да, макар че според Мейми постоянно минава от една болест на друга, кълне се, че умира и вдига врява.

— А баща ти?

— О, той просто я търпи, както винаги. — Сесили потръпна, докато каретата подминаваше къщата. После разходи Бил по Пето авеню, където преди няколко години бяха снимали „Закуска в Тифани“, и беше ужасена, че той не го е гледал.

— Но Бил, няма начин да не си го гледал! Едва ли има човек на планетата, който не е!

— На планетата Америка може би, Сесили. Не забравяй, че аз се чувствам по-комфортно с препаска и копие, отколкото в тази гигантска купчина вертикален бетон.

После отидоха в Емпайър Стейт Билдинг, където Бил се наведе над ръба, но веднага залитна назад.

— Господи! Главата ми се върти. Височината явно не ми понася, а съм се катерил до върха на планината Кения, без дори да се задъхам! Веднага да слизаме, за да стъпя на земята!

Последва пътуване по река Хъдзън, за да видят Статуята на свободата. Бил се обяви за крайно разочарован от цялата работа.

— Толкова е малка — оплака се той, — а и много повече харесвам езерото Найваша с хипопотамите пред тая мътна локва тук.

— Стига си се оплаквал, Бил! Превръщаш се в кисел старец.

— Знаеш много добре, че някога бях кисел по-млад мъж, така че изобщо не съм се променил, нали?

Розалинд беше така любезна да се съгласи да вземе Роза у тях след училище и да я нахрани. Тя знаеше всичко за Бил, естествено, но когато отидоха да вземат Роза, Сесили все пак се притесни, когато й го представи.

— Здравей, Бил! — каза Розалинд и го погледна със смесица от подозрение и любопитство.

— Много се радвам да се запознаем, Розалинд. Сесили ми каза, че си й била истинска приятелка през годините.

След няколко минути вече си говореха като стари приятели. Английският акцент на Бил беше достатъчен да спечели Розалинд, каквито и резерви да бе имала преди това. Поканата да пийнат по нещо доведе до покана за вечеря, когато Терънс се върна вкъщи. Роза беше сложена да си легне на долния етаж, а Терънс и Розалинд изслушаха с интерес всичко, което имаше да каже Бил за новата Независима република Кения.

— Не очаквах него — прошепна Розалинд, докато двете със Сесили раздигаха чиниите от десерта. — Знае за какво говори и е доста готин за възрастен мъж — изкикоти се тя. — Напомня ми малко за Робърт Редфорд, не си ли съгласна?

И двете бяха ходили да гледат „Буч Касиди и Сънданс Кид“, когато излезе, и бяха запленени от Редфорд и Пол Нюман, също като останалата част от Америка.

— И знаеш ли какво? Твоят съпруг наистина знае как да стреля с пушка и да язди кон — засмя се Розалинд.

Тя настоя да задържи Роза за през нощта, така че Сесили и Бил се върнаха в апартамента сами.

— Трябва да призная, че Ню Йорк не е толкова ужасен, колкото си го представях — каза Бил, докато се разхождаха по улицата в топлата юнска вечер.

— В такъв случай съм щастлива.

— Не казвам, че бих могъл да остана тук особено дълго, преди да избягам с викове да търся открито място, но за няколко дни изглежда като много приятен град.

— Колко дълго смяташ да останеш, Бил?

— Всъщност не съм се замислял. Просто реших да дойда и се качих на самолета. Защо? — Той спря и се обърна към нея. — Трудности ли ти създавам? Веднага мога да се пренеса на хотел.

— Не, не, нищо подобно. — Повървяха още малко в тишина, преди Сесили да заговори. — Истината ли ми каза за сърдечната си болест, Бил? Или е по-сериозно, отколкото признаваш?

— За пореден път, мила Сесили, ти се заклевам, че още не съм на път да предам богу дух. Но появилата се слабост в някога титановата ми физика ме подтикна да дойда и да те видя, да. Един ден всички ще умрем, а пристъпите ми на ангина просто ми напомниха, че все пак съм смъртен, което, както знаеш, понякога забравям. Радвам се, че дойдох, Сесили, сериозно. Отдавна не ми се е случвало да си взема почивен ден и да се забавлявам с дама. Която също така ми е и съпруга — добави той. — Напомни ми защо те харесвах поначало.

— Така ли?

— Да. Ти си уникална. Знаех го тогава и още го зная. Под плахата външност се крие истинска тигрица.

— Не забравяй, няма тигри в Африка — усмихна се Сесили.

— Е, сега, след като ти си отиде, наистина няма. Ти си се превърнала в невероятна жена, ако може да го кажа. Докато аз почти не съм се променил.

— Вярно е — съгласи се Сесили. — Макар че изглеждаш някак… по-ведър.

— Моля?

— Като че ли вече не си толкова кисел — засмя се тя. — И разбира се, в момента си пленник на моя територия, докато в Кения беше обратното.

— Имаш право. Да, тук, в Бруклин, съм в твоите ръце. Какво ще правим утре?

— Аз ще преподавам в училището, така че ще трябва да се оправяш сам — каза тя, докато се качваше по стълбите пред къщата да отвори вратата.

— Нищо чудно, че си толкова изтощена. Между преподаването, счетоводството и грижите за Роза едва ли ти остава и минутка за почивка.

— По-добре е да съм заета. Освен това обичам да преподавам, а едно момиче трябва да припечелва по някой шекел, нали знаеш?

— Както ти казах, ако бъдеш така добра да ми дадеш номера на банковата си сметка, ще започна процеса по прехвърлянето на малко средства. Не! — Бил сложи пръст на устните на Сесили, когато тя отвори уста да възрази. — Няма да чуя и дума повече. Не си ми струвала нищо в последните двадесет и три години. Смятай това за компенсация за всичката храна, дрехи, бензин — и, разбира се, джин — които не ми се е налагало да ти купувам досега.

Сесили се разкикоти, едва способна да повярва, че толкова бързо се е почувствала толкова комфортно с него след всички тези години.

— Особено джина — съгласи се тя. — Като заговорих за това, искаш ли чаша джин? Имам малко.

— Ти си сипи, а аз ще остана на бира — отвърна Бил. — Сега седни и си почини, а аз ще ида да донеса… как му викаха тук?

— Пиячката — отвърна Сесили, а той тръгна надолу по стълбите към кухнята.

Тя седна на дивана, свали си обувките на токчета и затвори очи за момент, наслаждавайки се на факта, че някой друг й налива питие. Толкова просто нещо, но бе забравила какво е някой да се грижи за нея.

— Заповядайте, мадам! Един джин с нещо, наречено сода, понеже нямаше тоник или кисел лимон.

— Благодаря, поне ще го опитам — отвърна тя. Всъщност не я интересуваше какъв вкус има напитката, защото тази нощ се чувстваше по-свободна от всякога през изминалите години.

— Впрочем как е Ланкенуа? Май спомена в едно писмо много отдавна, че се е омъжила?

— Да, и по всичко личи, че е много щастлива.

— Бих искал да я видя, ако е възможно. Имам снимка на Куинет с жена му и малкото им дете, как стои гордо в градината на Райската ферма.

— О, и аз бих се радвала да видя снимката! Прекарах толкова часове в работа в градината с него.

— Сесили… — Бил й взе чашата с джин и я хвана за ръцете. — Защо не се върнеш в Кения с мен? Куинет прекара последните две десетилетия в грижи за скъпоценната ти градина с отчаяната надежда, че някой ден ще се върнеш и ще видиш резултата от работата му. Може да видиш Катрин, Боби и децата им, да не говорим за самата Кения.

— О, Бил, много бих се радвала, но как бих могла? Трябва да се грижа за Роза.

— Стела няма ли някакъв дължим отпуск? Не може ли да почива няколко седмици?

— Бил, ти не разбираш. Никой тук в Щатите не си взима отпуск, най-малкото амбициозна млада чернокожа адвокатка, решена да си изгради име. Работната етика тук е направо откачена в сравнение с други държави. Животът във Веселата долина се въртеше изцяло около удоволствията; тук, в наши дни, за човек като Стела, се върти изцяло от това да се скъсаш от работа, за да стигнеш до върха.

— Разбирам, естествено, но това не значи, че така е редно, Сесили — въздъхна Бил. — Бих искал да обмислиш въпроса. Ти самата ми каза, че не си излизала във ваканция, откакто си тук! Мисля, че ти е крайно време за такава. Моля те, поне си помисли. Ще направя каквото мога, за да ти помогна, но може би чак когато видиш отново Райската ферма, ще можеш да ми помогнеш да реша какво да правя. Какво да правим.

— Прекрасна идея е, но просто няма начин да оставя Роза. Както и да е — прозя се Сесили, — отдавна ми е време да си лягам, а и съм пила прекалено много. Утре трябва да се изправя пред цял клас шестгодишни деца. — Тя стана и му се усмихна. — Благодаря ти за чудесния ден. Беше като ваканция и много ми хареса. Лека нощ, Бил.

— Лека нощ, Сесили.

След като Сесили излезе, Бил слезе долу, за да си вземе още една бира от хладилника, а после излезе в малкото късче от Кения, което Сесили бе създала в Бруклин. И започна да замисля план…

* * *

Стела се прибра вкъщи след полунощ в петък, изтощена както обикновено от дългата, тежка седмица в Алабама. Сесили беше пратила Бил да си ляга, докато чакаше Стела да се прибере. Сервира горещ шоколад и домашни курабийки, докато Стела говореше за настоящото си дело.

— Просто е толкова очевидно, че властите са изфабрикували доказателствата — открихме, че няма начин свидетелите да са били там, където твърдят, за да видят как Майкъл Уинстън застрелва този човек… Правим каквото можем, но не знам дали ще успеем да го спасим от екзекуцията. Съдилищата в Алабама са известни с готовността си да издават смъртни присъди.

— Можеш само да дадеш всичко от себе си — каза Сесили, както обикновено, когато видя пламенния гняв в очите на Стела. И знаеше, че е отчасти отговорна за него. — Сега имаш нужда от почивка. Боя се, че тази нощ ще спиш при Роза, понеже имам гост.

— О, така ли? Кой?

— Може би не си го спомняш, защото за последно го видя, когато беше едва на пет години. Казва се Бил и когато те намерих, бях омъжена за него.

— Бил… — Стела се почеса по носа. — Да, мисля, че си го спомням. Имаше светла коса и беше висок, нали?

— Да, точно така, макар че косата му вече е съвсем побеляла — усмихна се Сесили. — Именно той ме убеди да позволя на майка ти да остане в нашата ферма, докато беше бременна с теб. Той също така състави плана да доведем йейо у нас, за да можеш да останеш и аз да те отгледам.

— Той е познавал рождената ми майка? — Стела изглеждаше изумена.

— Да, определено познаваше Нджала, освен това беше добър приятел на дядо ти, който беше вожд на клана.

— Тогава къде е бил през всичките тези години? Защо не дойде с нас в Ню Йорк?

— Защото управляваше голяма ферма за добитък в Кения и защото… мястото на Бил просто е в Африка.

— Значи си го оставила?

— Трябваше да го направя, ако исках да имаш каквото и да е бъдеще. Много пъти го молих да дойде, но той все не искаше.

— Напуснала си го заради мен?

— Не, Стела, моля те… — Сесили даде на заден, когато се усети какво е казала. — Имахме… той имаше какви ли не проблеми с брака ни по онова време. Нашето бъдеще беше тук, а неговото — не. Това е всичко.

— Още ли си омъжена за него?

— Да. Не виждах смисъл да се развеждаме.

— Леле! Трябва да е много странно усещане. — Съпругът ти да се появи от нищото след повече от двайсет години.

— Едновременно е странно и не е, Стела. Често се чудех как ще се чувствам, ако той дойде да ме намери, но сега е почти все едно последните две десетилетия не са се случили. Той не таи лоши чувства към мен, нито аз към него.

— Куйя! — усмихна се Стела. — Изглеждаш замечтана. Още ли го обичаш? Така ми изглежда.

— Не знам. Просто е приятно да имам малко компания за разнообразие. А и винаги сме се разбирали добре.

— Колко романтично, да дойде да те намери след всички тези години!

— Всъщност дойде само за да си изясним нещата. Едно от първите неща, които ме попита, беше дали искам развод! И дали имам нещо против да продаде Райската ферма, където живеехме в Кения. Вече е на над седемдесет и има сърдечно заболяване, така че не е точно Чаровният принц на бял кон.

— Но ти изглеждаш все едно е точно това — подкачи я Стела. — Сега трябва да си почина, толкова съм уморена…

— Роза е на сгъваемото легло, така че ти можеш да легнеш на нейното. Лека нощ, скъпа.

— Лека нощ. — Стела прегърна набързо Сесили, взе си чантата и тръгна изтощена надолу по стълбите към леглото.

* * *

Сесили се замисли над думите на Стела, докато четиримата седяха на масата за закуска на следващата сутрин. Стела и Бил веднага се харесаха и Стела слушаше с интерес разказите на Бил за родното й място и за племето, от което произхождаше — масаите, за които Бил знаеше много и с които поддържаше редовни контакти. Дори Роза изглеждаше запленена и гледката на трима им, седнали заедно като едно семейство, едва не разплака Сесили. Следобед отидоха на кино и гледаха филма „The Love Bug“. Роза направо се превиваше от смях и макар Бил да заспа по средата, излизането бе обявено за успешно. После отидоха в крайпътен ресторант, за да може Бил да опита първия си американски бургер.

— Харесва ми комбинацията от хлебчето и сиренето, но това говеждо не може да се сравнява с боранските крави в Кения. А що се отнася до ей това… — Бил посочи с отвращение хотдога на Роза, — в него има само царевица и трохи.

Вечерта Сесили пожела лека нощ на Стела и Бил, остави ги да си говорят в дневната и отиде в собствената си спалня, която се намираше в дъното на апартамента и гледаше към градината в задния двор. Съблече се и си легна между хладните чаршафи, изумена от промяната, която пристигането на Бил бе донесло в семейството. Роза беше много по-послушна, Стела бе очарована от Бил, а тя самата… след като се бе справяла сама толкова години, самото присъствие на мъж в къщата беше много успокояващо. Малките неща, които беше свършил, като наливането на джина, смазването на пантите на кухненската врата, която скърцаше ужасно, и дори плевенето в градината, с което се бе заел, бяха като балсам за душата на Сесили.

— Няма нужда да вършиш всичко това, Бил — беше му казала. — Лекарят ти е казал да караш по-леко.

— Не мисля, че плевенето на тази малка градинка ще ме довърши. Освен това не съм човек, който обича да седи на едно място, както знаеш добре.

Повече от всичко Сесили се радваше на смеха — когато Бил беше във форма в миналото, винаги успяваше да я развесели с остроумните си коментари.

— О, как ми се ще да се върна в Кения! — въздъхна тя и извади книгата от Ърнест Хемингуей, която току-що си беше купила, „Зелените хълмове на Африка“, с мисълта, че никога нямаше да стигне по-близо до желаната страна.

* * *

В неделя, след като Бил заяви, че е напът да полудее в къщата, Сесили реши всички да отидат на плажа „Джоунс Бийч“. Тази новина бе посрещната с радостни викове от Роза, която Стела и Сесили веднъж бяха водили там, за да плува за пръв път в открито море.

Юнският ден беше горещ и плажът бе претъпкан, но Сесили си седеше на шезлонга и гледаше как Бил, Стела и Роза се забавляват във водата. След това отидоха на късен обяд в „Бордуолк Кафе“, което имаше прекрасен изглед към океана.

— Това стига ли ти? — Сесили попита Бил, който стоеше на терасата, загледан в Атлантическия океан.

— Не са точно пустите и чисти бели пясъци на плажа в Момбаса, но ще ми свършат работа засега, да.

Тази вечер Сесили изкъпа Роза и я сложи да си легне, след което Бил разказа на детето поредната история, този път за сурикатите в Африка, а Стела си събра багажа и се приготви да се качи на влака за Балтимор. След обяда никой не беше особено гладен, затова Сесили направи само сандвичи и чай, за да похапнат преди заминаването на Стела.

— Куйя, има нещо, за което трябва да поговорим с теб — каза Стела и погледна нервно Бил. — Бил ми каза, че са минали двадесет и три години от последната ти ваканция. Това е прекалено много време без почивен ден.

— Моля ви се! — Сесили изгледа ядосано и двамата. — Чувствам се напълно щастлива, благодаря, и имам предостатъчно време сега, след като Роза тръгна на училище.

— Изслушай ни, моля те — каза Стела. — През цялото това време не си ходила в Кения, така че аз и Бил смятаме, че ще е най-добре да се върнеш с него и да прекараш малко време в Райската ферма.

— Това звучи прекрасно на теория — отвърна Сесили, — но какво ще правим с Роза?

— Бил беше така добър да прояви готовност да плати за бавачка, която да се грижи за нея през седмицата, докато теб те няма. Аз съм тук през уикендите и заедно ще уточним детайлите.

— Но…

— Никакво „но“, куйя! Срещата с Бил след всичкото това време ми напомни колко много си направила за мен и ако някой заслужава ваканция, това си ти. Така че ще си взема отпуск за няколко дни — имам предостатъчно дни — и ще започна да търся правилния човек да гледа Роза, докато теб те няма.

— Няма ли все пак да ме оставите и аз да си кажа мнението?

— Не, боя се, че няма. Вече не си толкова млада. Ако не се върнеш сега, може никога да не го сториш. Моля те, куйя — каза Стела и протегна ръце през масата, за да хване Сесили за ръцете. — Сега е твой ред.

— Но колко дълго ще продължи тази ваканция? Знам, че в днешно време по-лесно се стига до Кения, но все пак не е място, където човек може да иде само за седмица, нали?

— Мислехме си за около два месеца — обясни Бил.

— Два месеца?! Ами преподаването ми? Ами градината ми?

— По-рано говорих с Розалинд по телефона и тя също смята, че трябва да отидеш. Знам, че не обичаш да мислиш за това, но и ти си заменима — каза спокойно Стела. — Розалинд има страхотна нова учителка на непълно работно време, която иска да се заеме с повече работа.

— А що се отнася до градината — обади се Бил, — вече се свързах с агенция за домашни помощнички да намери такава, която да се грижи и за апартамента, и за градината.

Сесили се облегна на стола си.

— Божичко! Вие двамата вече сте уредили всичко, а?

— Да, точно така, и поне веднъж в живота си трябва да оставиш другиго да се погрижи за всичко, разбираш ли?

— Добре — въздъхна Сесили. — Но искам да се запозная с човека, който ще се грижи за Роза. Знаеш колко трудна може да бъде, Стела, но не искам да дойде някоя вещица и…

— Тя е мое дете! Наистина ли мислиш, че бих я оставила с някоя вещица? — отвърна Стела. — Аз съм на двайсет и осем години и имам кариера, в която преценката на личните качества е от голямо значение. Моля те, довери ми се, става ли? А сега трябва да тръгвам, защото иначе ще си изпусна влака. — Стела се изправи и целуна Сесили по темето. — Не забравяй, че всички те обичаме и е време да получиш възможността да си починеш и да намериш щастие и за себе си. Ще се видим следващия петък — каза тя, вдигна си багажа и излезе от кухнята.

— Джин? — предложи Бил, след като входната врата се затвори зад Стела. Без да чака отговор, стана от стола. — Отидох до магазина за алкохолни напитки и възстанових запасите — обясни той, вадейки нова бутилка от шкафа. — Наздраве! — рече той, след като добави тоник и лед в чашите и сложи едната пред Сесили.

— Ами, наздраве тогава — отговори на тоста Сесили и отпи голяма глътка. — Значи аз нямам думата по въпроса?

— За жалост не.

— Чувствам се все едно ме отвличат! Ами ако не ми се ходи?

— О, струва ми се, че ти се ходи — отвърна Бил с доста снизходителна усмивка, поне според Сесили. — Виждам го в очите ти всеки път, когато спомена Кения.

— Просто се притеснявам за Роза…

— Както каза Стела, тя е пораснала жена и в крайна сметка носи отговорност за детето си. Ти каза, че не прекарват достатъчно време заедно… Може би това ще им помогне да се сближат.

— Ако мен ме няма, имаш предвид.

— Именно. — Бил повдигна Сесили да стане до него и я хвана за ръцете. — Два месеца, Сесили. Това е всичко. Два месеца, в които да открием дали има някакъв шанс да намерим начин да останем женени не само в законовия смисъл, ако разбираш какво искам да кажа.

— Да, разбирам — отвърна Сесили и усети как се изчервява по врата и нагоре по лицето.

— Признавам, че когато пристигнах тук, не си и помислях, че може да имаме бъдеще заедно. Но, ами, толкова ми беше приятно с теб, че мисълта да те оставя, ме ужасява. След всичко, през което сме преминали, нима не дължим един на друг да прекараме малко време заедно? Освен ако тези няколко дни не са били ад за теб и само ме чакаш да си тръгна. Ако е така, по-добре ми кажи, но ако не е…

Сесили сведе поглед.

— Не е.

— Прекрасно. Значи имаме план. Трябва да кажа, че идването ми тук беше най-доброто решение, което някога съм взимал.

Бил се наведе към жена си и я целуна за пръв път от двадесет и три години.