Лусинда Райли
Сестра на слънцето (17) (Историята на Електра)

16.

Вгледах се в баба си, чиито ръце бяха свити в скута й. Очите й бяха затворени, сякаш още беше в друг свят. Свят толкова различен от този, в който седяхме сега, че беше трудно да го възприема. Накрая тя затвори очи и видях как се поразтърси сама, за да върне ума и тялото си в настоящето.

— Еха! Африка… — възкликнах аз, станах и отидох да си сипя още „Гуус“. — Бих искала някой ден да чуя как се вписвам в историята и защо родителите ми са ме дали за осиновяване.

— Знам, но трябва да ти разкажа още много, преди да стигнем до това. Трябва да ти обясня коя е Сесили и какво й се е случило, за да разбереш. Търпение, Електра — добави с въздишка тя.

— Търпението не е най-силната ми страна. Хей, Сесили май си е имала сериозни проблеми. Онзи англичанин звучи като пълен задник.

— Електра, необходимо ли е да псуваш? Има много по-подходящи думи в английския език, за да опишеш онзи човек.

— Съжалявам.

Видях, че ме гледа с пронизващите си очи.

— Искаш ли едно? — попитах.

— Както казах, не употребявам алкохол. И ти не би трябвало да го правиш. Това е четвъртата огромна водка, която си наливаш, откакто дойдох.

— И какво от това? — попитах и отпих. — И коя изобщо си ти да идваш тук и да ми казваш как да говоря и какво да пия?! От къде на къде изведнъж се появяваш в живота ми?! Къде беше, когато бях осиновена?!

Стела се изправи.

— Тръгваш ли си? — попитах.

— Да, Електра, защото си напълно извън контрол, както ми каза баща ти. Не само си пияна, но и когато излезе от тоалетната, видях по очите ти, че си изсмъркала една-две черти кокаин вътре. И вероятно съм си изхабила времето да ти разказвам всичко това днес, защото утре няма даже да го помниш. Тук съм, защото съм от твоята плът и кръв и защото баща ти ме прати при теб. И също като него те моля да потърсиш помощ, преди да е станало прекалено късно и да си унищожила живота си. Едва ли ще искаш да ме видиш отново, понеже ще си ми прекалено ядосана, че казвам това. Сега си в период на отричане, но някой ден много скоро ще стигнеш дъното. Когато това се случи, ми се обади и ще бъда там, за да те подкрепя. Довиждане засега.

И с тези думи тя прекоси дневната, отвори вратата на апартамента, излезе и я затръшна зад себе си.

— Леле! — изсмях се сама. — Просто леле! — Отидох до бара да си взема още водка и видях, че бутилката е празна. Извадих нова от шкафа долу, налях си голяма чаша и я изгълтах наведнъж. „Боже! Тази жена сериозно не е наред! Как смее да влиза тук, когато никога не ме е виждала, и да ме обвинява в такива неща?! За коя, по дяволите, се мисли?! Никой досега не ми е говорил така!“

„Тя е твоя баба, твоя плът и кръв…“

— И какви бяха тия глупости, че Татко я бил изпратил? — попитах празната стая. — Татко е мъртъв, нали?

Усетих гнева да се надига в мен и отидох да дръпна още една черта, за да си оправя настроението. Гневът беше опасен — караше ме да казвам и да правя какви ли не глупави неща. Като например да се обадя на Мич и да му кажа какво мисля за него.

— Може би трябва да се обадя на годеницата му вместо това, да й разкажа някои неприятни истини — изсъсках и застанах пред прозореца, загледана в панорамата на Ню Йорк. Сърцето ми биеше като барабан, а главата ми сякаш щеше да експлодира.

— Исусе! Защо всичките ми сестри си намират мили и приятни роднини, а аз получавам бабата от ада?

Започнах да ридая силно и се свлякох на колене.

„Защо никой не ме обича? И защо всички ме изоставят? Трябва да спя. Трябва просто да заспя.“

Да, това беше отговорът. Щях да се приспя. Надигнах се с мъка от пода, взех си чашата с водка и се прибрах със залитане в спалнята. Отворих чекмеджето на нощното си шкафче и намерих шишенцето приспивателни хапчета, които ми беше предписал един лекар, когато имах проблем със смяната на часовата зона при летене. Развинтих капачката и изсипах съдържанието върху юргана. Изпих две хапчета с малко водка, понеже само едно вече не ми действаше, отпуснах глава на възглавницата и затворих очи. Но главата ми се завъртя и трябваше да ги отворя отново. Щеше ми се Мая да беше тук да ми разказва приказки, както в Рио.

— Тя ме обича, знам го — изхленчих. Опитах се отново да затворя очи, но от тях потекоха сълзи, а стаята още се въртеше, затова се изправих и взех още две таблетки.

— Искам да говоря с Мая — реших и слязох от леглото, за да си потърся мобилния.

— Къде си? Трябва да се обадя на сестра си! — захлипах, докато претърсвах апартамента за телефона. Накрая го намерих на бара до бутилката с водка, хванах и двете и се строполих на пода, понеже вече бях много замаяна. Успях да намеря номера на Мая, макар погледът ми да беше замъглен, и натиснах копчето за обаждане. Телефонът иззвъня няколко пъти и отиде на гласова поща.

— Мая, Електра е — казах между хлиповете. — Наистина имам нужда да ми се обадиш. Моля те, обади ми се!

Втренчих се в телефона, опитвайки се със силата на волята си да го накарам да позвъни, а когато не се получи, го хвърлих през стаята.

След това зазвъня и трябваше да пълзя по пода, за да го стигна.

— Ало?

— Мая е, Електра? Какво има, chérie?

— Всичко! — Избухнах в сълзи щом чух нежния глас на сестра си. — Мич ми прати обратно нещата от къщата му, понеже ще се жени за друга, току-що видях баба си и тя е истинска вещица и… — Поклатих глава и си избърсах носа с ръка. — Искам само да заспя за много дълго време, разбираш ли?

— О, Електра, така ми се ще да бях при теб! Какво мога да направя?

— Не знам — свих рамене. — Нищо, никой нищо не може да направи!

И щом изрекох думите, разбрах, че са верни.

— Съжалявам, че те притесних, ще се оправя… Взех малко таблетки и скоро трябва да заспя. Чао.

Затворих и занесох водката в леглото с мен, оставяйки мобилния, където беше. Взех още две хапчета, понеже просто трябваше да заспя, и се свих като ембрион, а ми се щеше никога да не се бях раждала.

— Никой не ме е искал, така или иначе — промълвих, а клепачите ми най-сетне започнаха да се затварят и потънах в сън.

* * *

— Електра? Електра, говори ми! Добре ли си?

Гласът дойде отдалече, сякаш приглушен от гъст черен облак, надвиснал над мен.

— Ммм… — успях да измънкам, усещайки как тъмнината се спуска, но после някой зашлеви силно лицето ми.

— Знаеш ли колко е взела? — попита мъжки глас, който познавах, но не можах да го свържа с име.

— Нямам идея. Да се обадя ли на 911?

Усетих как някой ме хвана за китката и притисна пръстите си в нея.

— Пулсът й е слаб, но се усеща. Иди да донесеш вода и сол от кухнята. Трябва да я накараме да повърне.

— Добре.

— Електра, колко хапчета взе? — избумтя в ухото ми мъжкият глас. — Електра!

— Няколко… — смънках.

— Колко е няколко?

— Четири… шест… — отвърнах завалено. — Не можех да заспя…

— Добре, добре.

— Не трябва ли да викнем линейка, Томи?

— В съзнание е и говори. Ако успеем да я накараме да повърне, би трябвало да се оправи. Добре, изсипи тази сол във водата и я разбъркай. Хайде, Електра, ще трябва да седнеш. И ако не искаш да отидеш в спешното и целият свят да те види на носилка, ще направиш точно каквото ти казвам. Хайде, сега!

Усетих как две силни ръце ме вдигнаха във вертикално положение и светът отново се завъртя.

— Ще повърна! Мамка му!

И наистина повърнах, върху себе си и върху пода.

— Вземи купа! — извика мъжкият глас, докато отново повръщах. — Справяш се чудесно, скъпа. Дори не се наложи да ти даваме солената вода — насърчи ме той, докато повръщах отново. И отново.

— Трябва да легна, моля те, остави ме да легна!

— Още не. Ще се облегнеш на мен, аз ще те изправя и после ще повървим, нали?

— Не, моля те, остави ме да легна…

— Мариам, направи малко силно черно кафе. Справяш се чудесно, Електра — каза той и ме вдигна да се изправя, а аз се наведох и повърнах за пореден път.

— Кой си ти? — попитах с приведена глава, а тялото ми беше отпуснато като парцалена кукла.

— Аз съм Томи, човекът, който стои пред сградата ти, помниш ли? Аз съм ти приятел и знам какво правя, така че ми се довери. А сега нека да се разходим, какво ще кажеш? Един крак пред другия… Браво, скъпа, продължавай напред. Какво става с кафето, Мариам?

— Иде!

— Чудесно. Сега ще излезем на терасата и ще подишаме чист въздух, нали? Хайде. Внимавай с вратата… браво! Излезе.

— Мога ли вече да седна? Толкова ми е зле…

— Нека първо да повървим още малко, а после ще те сложим да седнеш и ще си пийнеш нещо горещо.

Хладният въздух започна да действа, докато Томи ме разхождаше напред-назад по терасата. Отворих очи и се олюлях леко, докато той броеше вдишванията и издишванията ни.

— Справяш се фантастично! По-добре ли си?

— Малко — кимнах аз.

— Добре, страхотно. Хайде, ела да седнеш тук.

Той ме настани в един стол и секунди по-късно усетих силния аромат на кафе, който ме накара отново да се превия на две.

— Не мисля, че има останало какво да повърнеш — каза той. — Ето кафето, скъпа.

За пръв път се фокусирах върху лицето му и взех чашата, която ми подаде.

— Ще ида да почистя спалнята — каза женски глас, който вече разпознах като този на Мариам.

— Не! Моля те, недей. Отвратително е!

— Не се притеснявай за мен, Електра. Не забравяй, че имам петима братя и сестри у дома. Свикнала съм с повръщаното — добави весело тя и влезе вътре.

— Пийни от кафето, Електра, ще помогне.

Отпих, но успях и да го разлея навсякъде, понеже ръцете ми се тресяха.

— Дай, аз ще ти дам да пиеш. Ето.

Томи вдигна чашата до устните ми и започнах да пия малки глътки, а главата ми взе да се прояснява.

— Как така си тук? — попитах го.

— Мариам дойде да провери как си, понеже сестра ти й се обадила в паника. Бях отвън и тя ми каза, че според сестра ти може да си взела свръхдоза. Искаше да се обади на 911, но аз й казах, че първо ще те погледна, защото имам малко медицинска тренировка от армията, а знам, че не би искала да идеш в болницата, нали?

— Не, и ти благодаря, Томи. Толкова ме е срам. Това беше толкова отвратително!

— Хей, аз съм ветеран от армията и съм виждал много хора да се обръщат към пиенето и дрогата, когато се върнат към цивилния живот. И аз бях така за известно време.

— Е, благодаря отново. — Стомахът ми се бунтуваше от онова, което бях сложила в него, както и от мисълта за това какво си мисли за мен Томи. — Днес не съм точно богиня, нали?

— Хей, Електра, ти си само плът и кръв, като всички нас. Човек, нали?

Погледнах се, в покритите си с повръщано дънки, и изпитах пълно отвращение от нивото, до което бях паднала.

— Ще вляза да се изкъпя, ако нямаш нищо против.

— Нямам, разбира се. Имаш ли нужда от помощ, за да стигнеш дотам?

— Не, благодаря, ще се справя. — Изправих се, все още доста замаяна, но способна да вляза без помощ в дневната.

— Почти свърших тук — каза Мариам, излизайки от спалнята. — Но може би е по-добре да спиш в стаята за гости тази вечер, защото дезинфектантът доста мирише.

— Добре, мерси.

Влязох под душа и търках кожата си докато не почервеня, все едно химикалите, които бях взела, бяха инфектирали и нея. Излязох, увих се в хавлия и седнах на тоалетната седалка. Искаше ми се само да остана тук и да не се изправям пред това, което бях направила на себе си, и хората, които го бяха видели и се бяха опитали да ми помогнат.

— Ти си шибан провал, Електра — прошепнах и затърках с ръце бедрата си от нерви. — Те са прави — имаш нужда от помощ. Имаш. Нужда. От. Помощ.

Когато казах думите на глас, изпитах внезапно чувство за освобождение, или облекчение, или нещо, което ме накара да се почувствам по-добре, отколкото през последните няколко седмици…

— Бъди честна, Електра, последната година…

Думите на Томи бяха причината, помислих.

„Ти си само плът и кръв, като всички нас. Човек…“ И той беше толкова прав, защото наистина бях просто човек.

На вратата на банята се почука.

— Добре ли си вътре?

— Да, добре съм.

— Мая е на телефона. Искаш ли да говориш с нея?

— Да. — Изправих се и отворих вратата. Мариам ми подаде мобилния и се върнах в спалнята. — Благодаря, Мариам. Мая?

— О, Електра! — чу се мекият глас на Мая. — Слава богу, че си добре! Толкова се уплаших за теб, когато каза, че искаш само да заспиш. Аз…

— Не се опитвах да се самоубия, Мая. Наистина исках да заспя. Нищо повече, сериозно.

— Мариам каза, че сега си добре, но не си била, когато те е намерила.

— Не, не бях. Взех прекалено много хапчета за сън по грешка, това е всичко.

— Звучеше толкова ужасно, затова се обадих на Мариам веднага щом ми затвори и я помолих да иде да провери дали си добре.

— Да, знам. Е, благодаря ти.

— Електра, аз…

— Преди да ми кажеш, че имам нужда от помощ, вече го знам. И… — Преглътнах много тежко. — Ако можеш да дадеш на Мариам подробности за онази клиника, която спомена, тя ще провери колко бързо мога да вляза.

Последва пауза, чух някакво преглъщане и осъзнах, че Мая плаче.

— О, божичко! Това е страхотно! Толкова се страхувах, всички се страхувахме. Толкова е смело от твоя страна да признаеш, че имаш нужда от помощ. Гордея се с теб, Електра, наистина.

— Е, не казвам, че ще проработи, но поне мога да опитам, нали?

— Да, можеш. — Чух как Мая си издуха носа. — Може ли да кажа и на Мама и Али? Те също много се притесняват за теб.

— Само на Мама и Али. Да, няма проблем. И много съжалявам, че притесних така всички.

— Е, нямаше да се притесняваме, ако не те обичахме, нали така, сестричке? А ние всички те обичаме толкова много.

— Добре, сега ще затворя, преди да си разплакала и мен. Ще ти дам Мариам. Чао, Мая, и благодаря отново.

— Мая ще ти даде подробностите за една рехабилитационна клиника в Аризона — казах небрежно и й подадох телефона. — Ще отида веднага щом могат да ме приемат.

Без да чакам реакцията й, си сложих халата и излязох от спалнята, която вонеше на всички причини да имам нужда да летя до Аризона утре, след което се върнах на терасата при Томи.

— Здрасти, Електра — каза той, обръщайки се към мен от стъклената бариера, на която се беше облегнал. — Страхотна гледка имаш оттук.

— Да, така е. Можеш ли да ми донесеш малко вода? Жадна съм.

— Да, разбира се.

Той се върна с вода за двама ни.

— Наздраве! — Чукнахме се и отпихме. — Искам отново да ти благодаря за всичката ти помощ тази нощ.

— Хей, ти си моята кралица! Радвам се, че ти помогнах, и винаги ще бъда готов да го направя отново.

— Всъщност тъкмо си мислех за нещо, което ми каза, как всички сме просто хора. Помогна ми да видя по-ясно много неща. Няма нищо лошо в това да признаеш слабостите си, нали?

— Естествено.

— Току-що казах на сестра си, че ще ида в рехабилитационната клиника, която препоръча, по най-бързия начин. Омръзна ми да бъда пълен провал.

— Това е страхотна новина, Електра, макар че ще ми липсваш, докато те няма.

— Надявам се, че няма да е задълго, Томи, но както и да е — побързах да продължа, понеже не исках да мисля за решението си, — ти беше страхотен.

— Няма да е лесно, повярвай ми, знам за какво говоря, но ти направи най-трудната стъпка сега, като си призна, че имаш нужда от помощ. Ако можех да върна времето назад… — Той сви рамене. — Е, щях да го направя. Ти още не си загубила нищо, а мога да ти се закълна, че животът само става по-добър, когато се изчистиш. Както и да е, сега е най-добре да тръгвам.

— Добре. — Той се изправи. — Ще се видим, когато се върна, Томи!

— Късмет, Електра, ще бъда с теб духом през цялото време, обещавам! — Той ми се усмихна за последно и се върна в апартамента.

— Здрасти — каза Мариам, когато излезе след няколко минути.

— Здрасти.

— Е, добре, говорих с Мая и се обадих в клиниката — имат човек на рецепцията двайсет и четири часа всеки ден от седмицата. Имат и свободни места, така че можеш да отлетиш дотам още утре. Обадих се на компанията за частни самолети и могат да осигурят един на летище Тетърбъро в десет сутринта.

— Добре. Казаха ли от клиниката за колко време ще съм там?

— Според жената, с която говорих, средният период е един месец, затова те записах за толкова.

— Месец! Боже, Мариам, какво ще кажем на всички? Искам да кажа, не могат да разберат истината.

— Сузи вече знае, защото се обадих и на нея. Ти не си първата й моделка, която… се е разболяла. Тя ти праща много обич и се радва, че си решила да отидеш. Свикнала е да се занимава с такива ситуации — просто ще каже на клиентите, че страдаш от изтощение и имаш нужда от почивка.

— А те ей сега са повярвали… — промърморих умърлушено.

— Какво значение има какво вярват? Най-важното е, че програмата ти ще е пълна както винаги, когато се върнеш. Ти си сред най-добрите модели в бизнеса, ако не и най-добрата. С теб се работи страхотно, Електра, всички ми го казват.

— Наистина ли? — повдигнах вежда.

— Да! Никога не закъсняваш за снимки, винаги си учтива и се отнасяш с уважение към другите около теб, за разлика от някои други модели, които бих могла да спомена.

— Тогава защо аз си мисля, че съм истински кошмар?

— Защото се чувстваш така отвътре? — предположи тихо Мариам. — Добрата новина е, че никога не си пускала кошмара на публично място. Освен това си и изобретателна — помниш ли онези снимки за „Мари Клер“, когато не можеха да намерят правилния вид, който търсеха, а ти просто се изправи, грабна онази покривка с африкански мотиви от кетъринга и се уви в нея? Изглеждаше страхотно и спаси снимките!

На вратата се позвъни и Мариам скочи да отвори. Имаше странно изражение, все едно се чувстваше виновна.

Чух я да говори с някого в дневната и станах да видя кой е новият посетител.

— Здравей, Електра — каза баба ми. — Как се чувстваш?

— Ами… добре. — Намръщих се и усетих как гневът ми се надигна отново. — Защо си тук?

— Обадих се на асистентката ти, след като си тръгнах оттук по-рано — обясни Стела. — Нали помниш, че ми даде номера й?

— Да, но…

— Казах й, че се притеснявам за теб и че посещението ми може да те е извадило от релси още повече. Помолих я да ми съобщи, ако си добре, и да се обади, ако не си.

— И когато видяхме, че не си добре, тоест когато те намерихме в безсъзнание, й се обадих. — Мариам започна да се изчервява, когато видя изражението ми. — Стела ти е баба, Електра, иска да ти помогне.

— Електра, моля те… — Стела тръгна към мен и протегна ръце. — Тук съм само да те подкрепя, не да ти проповядвам. Мариам ми каза, че си решила да потърсиш помощ. Толкова се гордея с теб!

Започвах да се чувствам все едно съм спечелила някакво състезание в училище, а не просто съм признала, че съм пристрастена.

— Благодаря — кимнах, когато усетих как хладните й спокойни ръце стискат моите. — Но е късно и всички трябва да си лягаме.

— Какво ще кажеш да оставим Мариам да си отиде, а аз да остана тук за известно време, в случай че ти потрябва компания?

Видях как баба ми и Мариам се спогледаха и веднага се усетих какво става.

— Тук си, за да се увериш, че няма да си променя решението и да се кача на полет за Тимбукту, преди да се е съмнало, нали?

— Може би. — Стела ми се усмихна и очите й, които толкова приличаха на моите, заблестяха весело. — Случвало се е. По-важното е, че просто искам да си в безопасност през нощта.

— Тоест да не пия повече и да не взимам наркотици?

— И това също. Сега, Мариам, ти вече направи достатъчно и трябва да се прибираш у дома. Сигурна съм, че Електра ти е много благодарна, нали?

— Разбира се! Мариам го знае.

— Е, добре. — Мариам ми се усмихна. — Ще се видим тук в осем сутринта. Прибрах в куфара ти всичко, от което ще имаш нужда, което не е много. Лека нощ!

Стела и аз стояхме мълчаливо, докато Мариам излизаше от апартамента.

— Тя е истинско съкровище, Електра.

— Знам, много е ефикасна в работата.

— Съкровище е, защото наистина я е грижа за теб. Това е, което има най-голямо значение.

— Слушай, не е нужно да оставаш. Обещавам, че ще се държа прилично, ще си легна като добро момиче и ще стана рано за летището.

— Знам, че няма нужда да оставам, но искам да го направя. Поне за малко.

— Е, аз ще ида до тоалетната и след това ще си легна. И не — очите ми проблеснаха към нея, — няма да смъркам кокаин, докато съм вътре.

Няколко минути по-късно лежах в леглото за гости и си мислех колко съм уморена. Когато изгасих лампата, на вратата се почука.

— Влез!

— Аз само… ами, исках да пожелая лека нощ на внучка си за пръв път от двайсет и шест години. Може ли?

— Разбира се.

Тя дойде при мен и ме целуна нежно по челото. Вдигнах поглед към силуета й, очертан от светлината, която влизаше през отворената врата зад нея.

— Защо не се свърза с мен по-рано?

— Защото доскоро дори не знаех, че съществуваш.

— О! Как така?

— Това, мила Електра, е дълга история и не е за толкова късен час.

— Не каза ли, че… Татко ти е казал да дойдеш да ме намериш?

— Да, точно така.

— Но той е мъртъв.

— Да, Бог да даде покой на душата му.

— Как тогава?

— Помниш ли когато си се срещнала с него в Ню Йорк… преди година трябва да е било?

— Да, вечеряхме заедно и беше истинска катастрофа.

— Знам, той ми каза. Всъщност беше дошъл да види и мен, освен теб — най-после ме бе проследил след всичките тези години и искаше да се видим лично. Мисля, че вече е знаел, че е много болен. Каза ми колко се притеснява за теб. И ме помоли да се свържа с теб, ако него вече го няма да го направи сам. Адвокатът му, господин Хофман, ми е пратил писмо след това през юли, за да ме уведоми за смъртта му, но бях в чужбина няколко месеца и получих писмото чак през март. Тогава писах на агентката ти.

— О, добре. — Очите ми вече се затваряха от умора.

— Във всеки случай това беше трудна нощ за теб, скъпа, и ще последват още много. Искам да се наспиш. Искаш ли да си отида?

Странното беше, че сега, когато знаех, че Татко наистина й е имал доверие, не исках да си отива. Тази жена, която изобщо не разбирах, беше изпратена от него да бди над мен. И това всъщност беше успокояващо.

— Може би по-късно?

— Добре — каза тя и отиде да седне на стола в ъгъла на стаята. — Тогава какво ще кажеш да те приспя с песен, както правеше моята Пейо за мен? Сега затвори очи и си представи откритото небе, обсипано със звезди над равнините на Африка.

Веднага се сетих за „Цар лъв“, любимия ми открай време филм на Дисни, особено когато баба (дали някога щях да започна да я наричам така?) започна да тананика със затворена уста, а после и да пее с думи, които не можех да разбера. Но гласът й беше толкова богат и мек и просто великолепен, че наистина затворих очи и видях онази обсипана със звезди небесна шир. Усмихнах се и се почувствах по-спокойна откогато и да било от много време насам. И под успокояващите звуци на песента й най-накрая заспах.

* * *

— Електра, време е да ставаш. Мариам е тук.

Отворих очи подразнена, защото не бях заспивала толкова дълбоко, откакто се помнех, а сега някой се опитваше да ме събуди. Претърколих се в леглото и поклатих глава.

— Електра, трябва да се събудиш, скъпа. Колата вече е долу и чака да те закара на летището.

Когато се предадох и се върнах в съзнание, си спомних защо ме будят.

„Неее…“

— Не искам да ходя… Моля те, остави ме тук. Вече съм по-добре… — изстенах.

Някой отметна одеялата и две силни ръце ме вдигнаха да се изправя.

— Трябва да отидеш, Електра. Хайде, облечи се.

Вгледах се в баба си, която държеше в протегнатата си ръка кашмирените ми панталони и ударих с юмрук леглото.

— Коя си ти да ми казваш какво да правя?! — извиках. — Не съм те видяла или чула двайсет и шест години, даже не знаех, че съществуваш, а сега изведнъж се появяваш и почваш да ми раздаваш заповеди!

— Е, някой трябва да го направи — виж в каква каша си се забъркала!

— Махай се! Махай се! — изкрещях.

— Добре, добре… ще се махна. Знам, че нямам право да ти казвам нищо, но те умолявам, ако не се изправиш срещу това сега, този момент ще дойде отново и отново. Искаш ли да знаеш и още нещо? Загубих скъпото си дете заради пристрастяване. Така че недей да лежиш и да се самосъжаляваш, госпожичке! Не знаеш какво е страдание и няма да позволя да загубя и теб! Така че ставай и се излекувай!

С тези думи баба ми се обърна, излезе и затръшна вратата зад себе си, оставяйки ме потресена. Никой, дори Татко Солт, не ми беше говорил с такъв гняв преди. Може би беше от шока, но се облякох и отворих плахо вратата. Мариам седеше на дивана и ме чакаше.

— Готова ли си да тръгваме? — попита тя.

— Да. Тя отиде ли си?

— Имаш предвид баба ти? Да. Сакът ти вече е прибран в багажника и трябва да тръгваме веднага.

Излязох от апартамента след Мариам, чувствайки се точно както когато напусках Атлантис за новия срок в интерната. Лесно можех да се обърна и да се върна вътре, да си налея водка, да изсмъркам една черта…

Но думите на баба ми отекваха в ушите ми. Последвах Мариам навън и надолу в асансьора като агне, отиващо на заколение.