Лусинда Райли
Сестра на слънцето (28) (Историята на Електра)

27.

— Е, Сесили?

Тя и Бил стояха край езерото. Беше трогната, че е направил усилие да изглежда спретнат: беше облечен в прясно изгладена бяла риза и безупречно чисти панталони в цвят каки. Сесили си помисли, че изглеждаше много привлекателен, както и доста нервен.

— Обмисли ли предложението ми?

— Да. И… отговорът е да. Приемам предложението ти.

— Господи! Е, добре — усмихна се той. — Може би трябва да те целуна или нещо подобно? Сигурен съм, че ни гледат любопитни очи от прозорците.

— Разбира се — съгласи се Сесили.

Бил се наведе и я целуна плахо по устните. За своя изненада Сесили откри, че няма нищо против; напротив, донякъде й се искаше да бе продължило по-дълго, когато той се отдръпна.

— Благодаря ти — каза срамежливо тя.

— Няма за какво да ми благодариш, мила моя. Това е изгодна и за двама ни договорка и съм сигурен, че ще се справим много добре.

— Здравейте!

Двамата се обърнаха и видяха Кики да им маха от терасата с бутилка шампанско в ръка.

— Има ли повод за поздравления?

— Да, Кики, мисля, че има.

Бил завъртя очи и направи гримаса на Сесили.

— И така — каза той и направи жест към Сесили, която го хвана под ръка, — шарадата започва.

* * *

— Ти ще… какво?!

— Ще се женя, мамо! — извика Сесили в слушалката. Пращенето беше по-лошо от всякога и едва се чуваха една друга.

— О, божичко! Правилно ли те чух? Ще се жениш?! — повтори Доротея.

— Да! — Сесили се изкикоти на абсурдния момент. — Точно така.

— Но за кого?

— Ще ти пиша с подробности, но името му е Бил и е англичанин. Семейството му се познава много добре с това на Одри. Запознах се с брат му, който е майор, на вечеря в Удхед Хол. — Пращенето по линията достигна невероятни размери. — Чуваш ли ме, мамо?

Не последва отговор, така че Сесили затвори с въздишка. Реши, че би било най-добре да иде в Гилгил и да прати телеграма на техните с всички подробности. По-рано, след като Кики отвори шампанското, тримата обсъдиха къде да се проведе сватбата.

— Трябва да е тук, нали? И колкото се може по-скоро, не мислите ли? — настоя Кики.

— Както пожелае Сесили — отвърна Бил и я погледна косо.

Сесили направо не можеше да повярва колко е търпелив с Кики. Усети внезапен прилив на нежност, защото той се мъчеше да я улесни, въпреки всичките си проблеми с кръстницата й.

— Аз… всъщност нямах време да мисля за това. Каквото смяташ за най-подходящо.

— Честно казано, не мисля, че който и да е от нас иска някакво голямо тържество, нали така, Сесили?

— Точно така, Бил. Нещо по-семпло би ме устроило чудесно.

— Не съм убедена, че думата „семпло“ съществува в речника на Долината — усмихна се Кики. — Тук всички обичаме да празнуваме, нали, Бил?

— Да, поне някои от нас — отвърна Бил и се изправи. — Е, аз трябва да се връщам при добитъка. Ще оставя вас, дамите, да уредите детайлите по сватбата, но определено би било добре да я проведем, преди да започнат дъждовете.

— Чакай малко! — възкликна Кики, втренчена в ръката на Сесили. — Бил, защо Сесили няма годежен пръстен на ръката?

— О, да, разбира се — кимна Бил. — Последните няколко дни бях отседнал в клуба „Мутайга“ и нямах възможност да намеря пръстен, но бъди сигурна, че ще се погрижа. — Бил целуна ръката на Сесили, кимна на Кики и излезе.

Не го беше виждала от няколко дни, понеже беше зает с добитъка си. Разговаряха по пращящата телефонна линия и Сесили му предаде накратко предложението на Кики да насрочат сватбата за третия петък на април (което по случайност беше същият ден, на който се женеше бившият годеник на Сесили, съвпадение, което я изпълни със задоволство). Това щеше да даде време на всички да организират каквото трябваше да се организира за една сватба. Кръстницата й много искаше да проведе тържеството тук, в къщата, но Сесили знаеше как гледа Бил на Кики.

Тя се качи на горния етаж, за да се приготви. Бил трябваше да дойде на вечеря след час. Поне Кики беше в Найроби при Таркуин тази вечер, така че тя и годеникът й можеха да обсъдят ситуацията свободно. Беше жалко, че семейството й нямаше да бъде с нея на сватбата, помисли си Сесили, докато оглеждаше гардероба си и се чудеше коя от роклите ще се закопчее над вече нарасналия й корем, но поне щеше да се погрижи да има фотограф, който да запечата момента. Може би беше прихванала от ентусиазма на кръстницата си за сватбата, но дори Сесили изпита тръпка на вълнение при мисълта, че годеникът й щеше да дойде на вечеря, за да обсъдят плановете си.

— Годеникът ми! — Тя се засмя с глас на абсурдната ситуация, но всички романтични идеи за съюза им изчезнаха, когато се опита да закопчее любимата си синя рокля и постигна пълен провал.

„Трябва да помниш, Сесили, че това е просто брак по сметка“ — каза си тя. — „Бил не те обича. А и как би могъл, когато носиш детето на друг мъж?“

Накрая Сесили слезе, облечена в кремава муселинена блуза и пола с еластична талия. Влезе в библиотеката да вземе бележките, които беше записала с Кики.

— Сахиб току-що дойде. Джинджифилов чай, мемсахиб? — каза Алики.

— Тази вечер ще остана на вода, благодаря — отвърна тя и пристъпи навън на терасата.

— Добър вечер, Сесили. Моите извинения, ако съм закъснял.

— Не, изобщо не си закъснял — усмихна се Сесили, а Бил се приближи до нея.

— Освен това сигурно воня на говеда, имахме проблем с тях: шест се разболяха от спящата болест, така че в последните три дни проверявах останалите.

— Разбирам.

— Почти сигурен съм, че не разбираш и едва ли някога ще разбереш — въздъхна Бил и тръгна към масата, подредена за двама под верандата, посегна към шампанското и си наля, преди Алики да е успял да го стори вместо него. — Проклетите животни управляват живота ми — когато дойдат дъждовете, те ще започнат да слизат надолу от планините и искаме да са в добро здраве за пътуването. Е, как мина седмицата ти?

— Добре, благодаря. Естествено, имам някои въпроси към теб — отвърна Сесили и седна срещу него.

— Естествено. — Бил отпи от шампанското. — И аз имам няколко към теб. — Той постави на масата картонена тръба и извади от нея лист хартия. — Това са оригиналните планове за къщата, която възнамерявах да построя във фермата, когато дойдох в Кения. Досега така и не стигнах до изпълнението им и тенекиената колиба ми стигаше. Искам да ги прегледаш и да ми кажеш дали има нещо, което искаш да промениш. После ще наема екип да се заеме със строежа.

— С удоволствие ще ги прегледам.

— Ти ще прекарваш много повече време там от мен, така че по-добре да имаш думата — обясни Бил и си наля още шампанско. — Боже, колко мразя това нещо! Има ли някаква бира, Алики?

— Да, сахиб. — Алики се втурна да я донесе и Сесили прочете напрежението по лицето на Бил.

— И така — продължи той, след като Алики се върна с бутилка бира, — реши ли кога да обявим годежа?

— Веднага щом се спрем на дата за сватбата, предполагам. Кики предложи третия петък на април.

— Звучи добре — кимна Бил. — Ако имаме късмет, ще е точно преди да почнат дъждовете. А самата церемония?

— Кики иска да я проведем тук.

— Каквото и да поискаш ти, Сесили, аз съм съгласен. Всичко това е твоя грижа; аз ще дойда, където и когато кажеш.

— Бих искала единствено да ни венчае свещеник. В очите на Бога и тъй нататък — рече плахо Сесили. — Просто няма да е същото, ако е гражданска церемония. Кики каза, че познава пастор в Найроби, който да проведе венчавката.

— Добре, чудесно. Ако е важно за теб, давай — отвърна рязко Бил.

— Значи не вярваш в Бог? — попита го Сесили.

— Не точно в традиционния бог, не. Не си ли забелязала как всеки бог отговаря на културата, която го почита? Исус е бил израелски евреин, с доста тъмна кожа, но на всяка икона го рисуват бял като сняг. Но вярвам в някакъв вид величествен създател, както го наричам. С други думи нещо, което е създало всичко, което виждаме около себе си. — Бил махна с ръце. — Защото е истинско чудо, че можем да живеем сред такава красота, не мислиш ли?

— Величествен създател — повтори Сесили, приятно изненадана от нехарактерното красноречие на Бил. — Харесва ми.

— Ами благодаря. Може да съм скромен фермер, но си имам своите моменти — отвърна Бил.

— Аз… чудех се къде си учил?

— Предполагам, че родителите ти питат за квалификациите ми? — Той я изгледа, докато Алики носеше вечерята им.

— Не, просто има много неща, които не знам за теб, а ми се струва, че трябва.

— Учих в Итън, където, както знаеш, бият британските аристократи, докато започнат да се подчиняват, и ги подготвят да управляват империята. Отвратително място. — Бил потръпна. — Плачех като бебе всяка нощ в продължение на месеци. Колкото и странно да ти се стори, Джос Ерол ме спаси. Той беше в същия клас и дом като мен. На пръв поглед изобщо не изглежда като мой тип човек, но по някаква причина се харесахме и оттогава сме добри приятели. За жалост Джос го изключиха от Итън — както можеш да си представиш, никога не е играл по правилата. Отидох в Оксфорд да уча право, но после ме привикаха в армията към края на Великата война, когато бях на осемнайсет. Извадих късмет, защото тогава вече всичко беше свършило, освен крещенето. Останах в армията около две години, понеже нямах представа какво искам да правя с живота си. После годеницата ми ме изостави и… — Бил отпи голяма глътка бира. — Съвсем изгубих нишката.

— Толкова съжалявам, Бил!

— Моля те, недей, Сесили. Ти си страдала по същия начин скоро, а и всъщност се оказа за добро. Вече се бях отказал от идеята да се връщам към правото, така че Джос ме светна, че британското правителство търси млади мъже да отидат в Кения и да се заселят там, както и да поддържат реда сред местните, разбира се. Предлагаха им земя като подкуп. Записах се, взех си хилядата акра и ето ме тук. Беше преди почти двайсет години. Не мога да повярвам, че толкова отдавна съм тук — въздъхна той. — Е, разказах ти повече за себе си — ами ти? Може би е добре поне да ми кажеш кой е бащата — добави той, снишавайки глас. — За да съм подготвен в бъдеще. Предполагам, че е някой, който живее наоколо?

— О, не, нищо подобно.

— Годеникът ти тогава? — Той вдигна вежди и набоде на вилицата си парче козе месо с къри и ориз.

— Не, не беше той.

— Е, кой тогава? Ако е от Англия или Америка, едва ли името ще означава нещо за мен.

— Всъщност се боя, че може и да означава. Случи се, когато бях в Удхед Хол и се запознах с брат ти на вечеря. Лорд и лейди Удхед имат племенник на име Джулиъс…

— Боже мили! — Бил изглеждаше шокиран. — Това е по-близо до дома, отколкото си мислех. Брат ми няма как да е чул за това, нали?

— О, не, Джулиъс ще се жени за друга. Беше само… — Сесили преглътна и се изчерви до челото. — Само моментна връзка.

— И той ти е разбил сърцето? — попита я Бил с малко по-мек тон.

— Да. Аз… вярвах, че има чисти намерения.

— Никога не се доверявай на англичанин, а? Е, не мога да ти предложа нещо повече от няколко хиляди глави добитък, но мога да ти обещая, че съм човек с чест. Каква двойка сме само, а?

— Да…

— Е, добре. — Бил бръкна в джоба си и извади малка кадифена кутийка. — Ето го пръстенът. Ще го пробваш ли? Направиха го по поръчка, но се боя, че може да е малко голям.

Сесили отвори кутийката и видя красив диамантен пръстен с червеникаворозов камък в центъра.

— О, колко е красив!

— Това е звезден рубин. Дядо ми го донесе от Бирма за баба ми. А сега е тук, в Кения, и ще украси твоя американски пръст. Харесва ли ти? Когато светлината пада директно върху него, на върха му се вижда идеална звезда.

— Мисля, че е… вълшебен! — възкликна Сесили и го вдигна под светлината на фенера на масата, при което видя в средата му блестяща звезда. — Благодаря ти, Бил!

Тъй като Бил не се опита да го сложи на пръста й, Сесили го извади от кадифеното му гнездо и го постави на безименния пръст на лявата си ръка.

— Както си мислех, малко ти е голям, но бижутерът в Гилгил ще го оправи на момента. Е, сега, след като сме официално сгодени, ще пратя телеграма на брат ми да обяви годежа в „Таймс“.

— А какво ще правим тук?

— О, клюкарите ще го обявят вместо нас — каза Бил. — Макар че може би за двама ни ще е по-добре, ако засега запазиш в тайна… състоянието си. Когато стане публично достояние, което е неизбежно, аз, разбира се, ще поема пълната отговорност.

— Благодаря ти.

— Няма за какво. И не се притеснявай, Сесили, когато се оженим, няма да ти се пречкам в краката много често. Проклетите говеда изискват постоянното ми внимание.

— Нямаш ли управител?

— Имам, а и масаите ми помагат, но трябва да участваме всички, за да свършим работата като хората. Истината е, че доста ми харесва да съм номад. Няма за какво да се връщам вкъщи, или поне досега нямаше. Както и да е — продължи Бил, докато Алики и другите от прислугата раздигаха масата, — какво ще кажеш да погледнем тези планове и да започнем с къщата?

Час по-късно, след като нанесоха някои промени в структурата — Сесили добави още спални, понеже имаше идеи някой ден да покани семейството си — тя последва Бил до пикапа му. Масаецът Нигаси седеше и го чакаше търпеливо. Бил я целуна целомъдрено по бузата и й пожела лека нощ.

— Ще бъда навън по равнините в следващите десет дни, но моля те, чувствай се свободна да променяш чертежите за къщата и да организираш сватбата както пожелаеш — каза той и се качи на пикапа. — Довиждане, Сесили.

— Довиждане, Бил.

На връщане към къщата Сесили реши, че все повече и повече харесва Бил. Макар да беше смущаващо прям, пълната му липса на претенции беше приятна. Тя се качи горе, съблече се и се замисли, че само след три седмици щеше да споделя легло с новия си съпруг… или поне предполагаше, че така ще поиска той. За своя изненада откри, че намира идеята за вълнуваща, а не ужасяваща.

„Престани, Сесили! — скара се тя на себе си, докато си лягаше. — Трябва да помниш, че това е брак по сметка и няма никаква любов.“

Въпреки това тя заспа много по-спокойна и щастлива, отколкото се бе чувствала от седмици насам.