Лусинда Райли
Сестра на слънцето (21) (Историята на Електра)

20.

— Толкова ще ми липсваш, Електра! — каза Лизи, докато излизахме от „Ранчото“ в събота — първото ми излизане, откакто бях дошла преди близо четири седмици.

— Хей, едва сме излезли и имаме още цял ден заедно, не помниш ли? — отвърнах леко зашеметена, докато излизахме на откритото шосе пред пустинята.

— Да, и трябва да му се насладя — съгласи се Лизи. — Чувствам се все едно сме двете жени в онзи филм — как се казваше? „Телма и Луиз“, това е! Гледала ли си го?

— Може би. Не беше ли за две жени, които крадат неща и накрая падат от скала с колата си?

— Да, точно този е — изкикоти се Лизи. — Спокойно, надявам се малкото ни приключение да не свърши така, макар че наистина имам чувството, че извършваш голямо бягство.

— Толкова е откачено, да трябва да се изпиша за един ден, за да не ги съдя, ако падна от кон! — изсмях се.

— Но ще се върнеш, нали?

— Да, разбира се, още не съм приключила тук, макар че се доближавам.

— Надявам се, че ще разбереш кога си готова, за разлика от мен, дето трябваше да ме изгонят. Човек може да се пристрасти към тези места, нали знаеш, особено ако вече е пристрастен към нещо.

— За мен не е само това да съм в „Ранчото“, а всичкото това! — Разтворих широко ръце, сякаш за да обгърна панорамата около себе си. — Чувствам се толкова свободна!

— И аз! Ехааааа! Да тръгваме!

Лизи натисна педала на мощния мерцедес с отворен гюрук и той ни понесе през невероятния пейзаж на Аризона. Въздухът трептеше от жегата и високи кактуси растяха от оранжевата земя и издигаха ръце към синьото небе. Ярки златни цветя обсипваха грубите зелени храсти, захванали се за пустинния пясък, а от време навреме виждах зайци да бягат да се скрият от приближаващата се кола. Преди си представях пустините като напълно празни, но тази гъмжеше от живот и цветове.

— Винаги ми е напомняло за Африка, с червения прах и широките равнини — каза Лизи. — Била ли си там?

— Не.

Докато Лизи караше, отново се замислих за Стела и историята, която бе започнала да ми разказва за жената на име Сесили, която избягала в Кения, след като годеникът й я зарязал. Нямах представа каква връзка има историята й с моята, но трябваше да предположа, че има някаква. Това вероятно означаваше, че произхождам от Африка. Ако Аризона наистина приличаше на Африка, както твърдеше Лизи, може би затова толкова ми харесваше тук.

— Електра? Накъде?

— Извинявай, малко се отнесох. — Погледнах малката карта, която ми беше начертал Ханк. — Вече минахме през Туксон, така че трябва да завием надясно при табелата за планинския парк.

Няколко минути по-късно видяхме табелата и излязохме от главния път, като се насочихме към планините. Накрая видяхме малка табела за „Хасиенда Орхидея“ и тръгнахме по прашен, неравен черен път, който сякаш не водеше наникъде.

— Боже, това определено не е точният автомобил за тук — пошегува се Лизи, докато ниската кола преминаваше с мъка през дупките. — Сигурна ли си, че това е правилният път?

— Да, погледни — посочих мястото между два огромни кактуса, където се виждаше кон, пасящ в оградена поляна. Малко по-нататък пред погледа ни се показа сграда с нисък покрив.

Лизи спря пред нея и двете излязохме от колата.

— Надявам се конете да са добри, защото не съм убедена, че с тези гуми ще успея да се върна в Ел Ей и може да ми се наложи да яздя — изкиска се тя.

Нямаше знаци, които да ни насочат накъде да вървим, така че се качихме по стълбите на широка веранда, защитена от слънцето от широка стряха и пълна с тюркоазени саксии олеандър. На нея имаше дълга дървена маса и столове и когато погледнах пустинната равнина, простираща се между нас и планините, си представих как прекарвам тук топли вечери, седнала на вечеря в пълно уединение.

— Здравейте! — Един мъж отвори вратата, преди Лизи да е вдигнала ръка да почука. — Вие ли сте приятелите на Ханк?

Вдигнах поглед към него и се зачудих дали всички мъже в Аризона са високи и красиви; този изглеждаше като латиноамериканец с тъмната си кожа, кафяви очи и гъста, лъскава черна коса.

— Да, ние сме.

— Добре дошли в „Хасиенда Орхидея“ — каза той и протегна ръка. — Аз съм Мануел. Мога ли да ви донеса нещо студено за пиене, преди да ви заведа в конюшните? — попита той и ни покани вътре. Температурата спадна с няколко градуса заради климатика.

— Да, благодаря — отвърна Лизи, докато аз се оглеждах.

Ако бях очаквала селска колиба, която вони на коне и кучета, нямаше как да сгреша повече. Стоях в огромна квадратна стая с две изцяло стъклени стени, които осигуряваха прекрасен изглед към планините зад къщата. Многоцветни местни растения и цветя обграждаха къщата, а в далечината се виждаха коне, пасящи на поляна.

Подът беше от лъскава червена дървесина, а в центъра на помещението имаше огромна каменна камина с големи, удобни дивани от двете страни. Имаше и кухненско отделение с модерни, блестящи уреди, които ми напомниха за апартамента ми в Ню Йорк.

— Леле! Какво невероятно място имате тук! — възкликнах, докато той наливаше вода и лед от хладилника в две чаши.

— Радвам се, че ви харесва — усмихна се Мануел. — Жена ми, тя е дизайнерът на всичко това. Много е талантлива, нали?

— Много — съгласи се Лизи и заедно се загледахме през задния прозорец към планините.

Имаше друга голяма веранда зад кухнята и Мануел отвори стъклената врата и направи знак да го последваме. И това пространство бе покрито от широка стряха и се чуваше ромоленето на вода. Седнахме на извита дървена маса, която изглеждаше все едно е издялана от едно-единствено древно дърво.

— Поток ли има наблизо? — попитах го.

— Не, но жена ми казва, че звукът на водата създава усещането, че е по-хладно, затова прокарахме вода за това езерце от къщата. — Мануел посочи правоъгълно езерце, облицовано с камък, в което плуваха няколко големи шарана кои. Бе обградено от разцъфтял хибискус и олеандър и ми се стори едно от най-красивите неща, които бях виждала.

Когато вдигнах чашата с вода до устните си, звънтенето на леда ме накара да закопнея за алкохол с всяка частичка от тялото си. Но си казах, че това е първата ми социална ситуация извън „Ранчото“ и ще бъде трудно.

Поех дълбоко дъх и грабнах малко от чипса, който Мануел беше сложил на масата. Поне имаха леко лютив вкус — по някаква причина лютото помагаше да се справя с жаждата за алкохол и аз бързо изядох една шепа, надявайки се да не се върна тук след няколко месеца, пристрастена към храната като Лизи.

— Мануел, това май е най-прекрасното място, което съм виждала някога — каза Лизи. — Как го намерихте?

— Беше ранчото на баща ми и неговия баща преди него. Той почина преди две години и аз го наследих. Баща ми беше продал много земя, преди да умре, а каквото е останало, не стига, за да се управлява като бизнес. Жена ми Сами и аз решихме да вложим спестяванията си и да го реновираме като частен дом за някой, който иска да си има малко коне. Но засега нямаме късмет.

— Продавали се? — попитах го.

— Sí, señorita. Със Сами живеем в града — тя е интериорен дизайнер, а аз работя в строителството — обясни той. — Е, добре, готови ли сте за ездата?

— Да!

Изправих се нетърпеливо и се надявах да не реша да ида с коня обратно до магазина за алкохол, който бяхме подминали в Туксон, защото копнежа ми за пиене бе достигнал невероятни размери.

— Божичко! — възкликна Лизи, докато вървяхме след Мануел от верандата към новопостроените конюшни. — Това място е просто вълшебно, нали? Бих могла да живея тук, а ти?

Отговорът беше категорично „да“, но можах само да кимна, защото във въображението ми изплува бутилка „Грей Гуус“.

— Добре ли си? — изгледа ме Лизи.

— Да, ще се оправя.

Тя ме хвана за ръката и я стисна.

— Ден по ден; първото излизане е най-трудно. Справяш се толкова добре — прошепна тя, когато стигнахме до конюшнята и Мануел ни подаде ботуши и шапки за езда.

— Значи не управлявате това като истинска конюшня? — попитах.

— Не, но през уикендите обичам да излизам от града и да идвам тук да пояздя.

— Но няма да имате тази опция, когато го продадете, нали? — вметна прагматично Лизи.

— О, ще си запазим достатъчно земя за една малка поляна за паша и ще реновираме колибата отзад. — Мануел посочи порутена дървена сграда на стотина метра по равната червена земя отвъд конюшните. — Чакаме продажбата на голямата къща, за да съберем пари да го направим — сви рамене той и си сложи шапката. — Така, когато Ханк ми се обади да попита дали мога да ви изведа на езда, каза, че и двете сте опитни ездачки.

— За мен това може би е преувеличение — завъртя очи Лизи. — Не съм се качвала на кон поне от трийсет години.

— Тогава ще ви дам Джени. Тя е много спокойна. А вие, Електра?

— Също като Лизи, но годините са по-малко.

— Колко мило! — изплези ми се Лизи, а Мануел изведе Джени и й подаде юздите.

— Какво ще кажете за Хектор? — Мануел ме заведе до един огромен черен кон, който шаваше неспокойно в ограждението си.

— Ще го пробвам — съгласих се.

— Бива си го, когато му дадете да разбере кой е шефът. А вие ми приличате на родена шефка.

— Така ли?

— Да, както моята Сами е шефка — поясни Мануел, хвана юздите на Хектор и го изведе навън. — Сега се качете, хайде!

Докато излизахме от двора зад него Хектор се разцвили и затръска глава, а аз се мъчех да се наместя правилно на гърба му.

— Добре, ще започнем бавно, а после ще видим — каза Мануел, когато спря до нас на собствения си кон.

Гледах как Лизи се движи пред нас и си помислих, че изглеждаше много елегантна на кон.

— Тя е англичанка, вашата приятелка?

— Точно така.

— Ха! Познах по това как седи на коня.

— Докато аз съм пълна трагедия, знам — добавих, а Хектор отметна нетърпеливо глава.

— Ще се успокои, щом се раздвижим. Просто обича да бяга бързо.

Отне ми петнайсетина минути да свикна с Хектор, а когато най-после го усмирих, Мануел ми направи знак.

— Сега вече може да тръгваме!

С Мануел се върнахме около два часа по-късно, покрити с червен прах, който усещах и в устата си. Но изпитвах такава еуфория! След като тръгнах в лек тръс, започнах да усещам как Хектор гори от нетърпение да се затича. Хвърлих поглед на Мануел, който кимна, очевидно уверен в способностите ми на ездачка, и оставих Хектор да води. Понесохме се по тази великолепна равнина и не помнех да съм се чувствала по-щастлива от много, много време насам. Бях свободна, но контролирах ситуацията, и беше страхотно.

— Хареса ли ти? — попита Лизи, когато се върнах в двора, следвана от Мануел. Тя се бе върнала двайсетина минути преди нас.

— О, Лизи, беше невероятно! — въздъхнах, докато слизах от коня. — Съжалявам, ако се движехме прекалено бързо.

— Няма проблем, беше фантастично да ви гледам. Аз съм си свикнала от Англия да яздя спокойно от една точка до друга. Ти си естествена ездачка, нали така, Мануел?

— Такава е — усмихна се Мануел. — А сега е време за една студена бира.

След като с Лизи минахме през голямата, модерна баня, за да си измием праха от лицата (и тайно погледнахме невероятната основна спалня, която имаше изглед към планините и малко, дълбоко басейнче на тясната оградена тераса от другата страна на стъклената стена), се присъединихме към Мануел на верандата и седнахме.

Той вече беше преполовил бирата си, а на масата имаше още две, както и кана с вода.

— Искате ли? — посочи той бирите.

— Благодаря — отвърна Лизи и взе едната.

— Ъъъ… — Преглътнах тежко. — Не, благодаря. Ще си остана на вода.

Лизи се обърна и ме погледна одобрително, докато си наливах вода от каната. Трябваше да свикна с идеята, че хората постоянно ще пият около мен, когато се върна към предишния си живот. Добрата новина беше, че това начало не беше трудно, защото не обичах бира. Оставих гласовете на Лизи и Мануел да се изливат около мен, докато дишах дълбоко, наслаждавах се на гледката и усещах пустинния вятър.

— А сега, дами, много съжалявам, но трябва да тръгвам — каза накрая Мануел. — Със Сами сме на вечерно парти в града тази вечер.

— Разбира се, много ви благодарим за днес — отвърна Лизи и пресуши чашата си. — А къщата ви е просто прекрасна. Надявам се скоро да успеете да я продадете — допълни тя, докато минавахме през къщата, за да излезем от входната врата.

— И ние така се надяваме. Взехме пари на заем, когато всичко вървеше добре, а сега… — Той отвори входната врата и се здрависа с двете ни. — Беше удоволствие да се запозная с вас.

— За нас също — отвърна Лизи и тръгна надолу по стълбите.

— Дали е възможно да дойда пак? — попитах Мануел, след като той заключи къщата и тръгнахме към джипа му, паркиран до колата на Лизи.

— Разбира се, тук съм всеки уикенд.

— Добре, ще ми дадете ли номера на мобилния си телефон?

— Просто питайте Ханк, той го има. Hasta luego, Електра, Лизи!

Последвахме джипа на Мануел по пътя към града, а аз гледах пустинното небе, което започна да се обагря в преливащи оттенъци на цикламено и лилаво, докато слънцето се готвеше да се оттегли за през нощта.

— Мисля, че ще ми трябва кола като неговата — отбелязах, когато Мануел ни помаха през прозореца и зави надясно, а ние продължихме направо.

— За какво? — попита ме Лизи.

— За да ходя с нея до града и обратно, разбира се. Когато се върнем в „Ранчото“, трябва да се обадя на бизнес мениджъра ми.

— Защо?

Обърнах се и й се усмихнах.

— Защото ще купя тази къща.

* * *

Понеже беше събота, нямаше дежурни терапевти, а всички бяха излезли да посетят местното кино, така че „Ранчото“ беше приятно тихо. Досега най-много ми харесваха уикендите, понеже нямаше терапевтични сесии, но тази вечер открих, че ми се иска да разкажа на Фи, или поне на някого, за страхотния си ден. След вечеря в почти празната столова се върнах в спалнята, защото исках да си довърша писмата с извинения и да ги изпратя. Бях решила, че трябва да пиша и на Сузи, агентката ми, както и на милата ми Мариам.

Ванеса лежеше на леглото си със слушалки в ушите и гледаше тавана, както обикновено. Бях я видяла да седи с Майлс в Градината на спокойствието, докато се връщах в сградата, след като се сбогувах с много сълзи с Лизи. Седнах на стола си и извадих от чекмеджето хартията, химикалката и пликовете.

— Къде ходи днес? — попита Ванеса, което ме изненада, защото толкова рядко проговаряше.

— Отидох да яздя.

— Пуснали са те да излезеш оттук? Сама?

— Да, но бях с Лизи. Ние не сме затворници тук, нали знаеш? — напомних й. — Можем да излезем, когато си поискаме.

— Да, толкова ми се иска, но нямам къде да отида.

— Бездомна си, така ли?

— Не, но не мога да се върна там. Той ще ме убие.

— Кой?

— Гаджето ми, Тайлър. Кофти тип е. Някога притежавал ли те е мъж?

— Не, никога.

— Значи имаш късмет, момиче!

— И какво ще правиш?

Ванеса сви рамене.

— Майлс каза, че ще ми помогне да си намеря жилище и работа в града. Но така и не завърших гимназия и никога няма да взема диплома.

— Майлс?

— Да, той ме намери на улицата и ме доведе тук със себе си. Той плаща за всичко, но това не го прави Исус Христос, моя Спасител — промърмори тя.

— Ясно — отвърнах неутрално. Не знаех как да се държа с това момиче. — Сега добре ли си, след детокса?

— Да, натъпкват те с наркотици, за да се отървеш от наркотиците! — По устните на Ванеса се появи лека усмивка. — Но щом се върна в града, пак ще почна и с дрогата.

— Ако Майлс казва, че може да ти намери работа и жилище, трябва да му се довериш.

Ванеса отговори с нещо като: „Ха!“, завъртя очи и пак си сложи слушалките. Погледнах химикала и хартията, върнах ги в чекмеджето и излязох от спалнята на чист въздух. „Никога не съм се чувствала повече като привилегирована принцеса, отколкото в момента“ — помислих си, докато влизах в Градината на спокойствието и седнах на пейката. Още по-лошото беше, че отдавна бях наясно с факта, че в Ню Йорк има наркотрафик и проституция, но досега не бях имала пряк досег с тези неща.

— Здрасти — каза познат глас от отсрещната пейка. — Трябва да спрем да се срещаме така — хората ще почнат да говорят.

— Здравей, Майлс — отвърнах и се зарадвах, че е там, когато дойде да седне до мен.

— Едно малко птиче ми каза, че си избягала за един ден.

— Да, ходих да яздя и беше фантастично.

— Радвам се за теб. Всички трябва да си намираме неща, за които си струва да се живее.

— Не знаех, че ти спонсорираш Ванеса.

— Да, ами, можеше аз да съм на нейно място в канавката, но имах подкрепа, семейство… Тя си няма никого.

— Каза, че не можела да се върне там, където живее, и ти си щял да й намериш дом и работа.

— Мога да платя за някакво жилище, разбира се, общежитие или хостел, а после да й намеря някаква работа с ниска заплата. Но това не гарантира, че няма да се върне към онова, което познава. — Майлс въздъхна. — Трябва да иска да го направи за себе си.

— Може би, като се изчисти от всички боклуци в тялото и мозъка си, терапията ще помогне.

— Може би, но откакто я доведох тук, осъзнах, че да слуша купчина образовани, привилегировани хора, които нямат и най-бегла представа за живота й, няма да е достатъчно. Ходя като доброволец в един център в Манхатън, съветвам децата за законната страна на нещата, ако имат проблеми, и се опитвам да ги държа далече от затвора. Има епидемия на наркотична зависимост и тя засяга хора от всяка раса и вяра.

— Но аз бих могла да помогна, нали? — Думите излязоха от устата ми, преди да съм успяла да ги спра. — Искам да направя нещо. Тъкмо си мислех, че съм гледала тези неща по телевизията, но…

— Не ти пукаше, докато не засегна и теб — довърши Майлс.

— Точно. Седях тук и се чувствах много лоша, егоистична и разглезена и…

— Не се самообвинявай, Електра, ти не си много по-възрастна от Ванеса и си живяла в различен свят. Вината не е твоя.

— Но сега искам да помогна. — Потрих се силно по челото и си спомних лицето на Ванеса и празнотата в очите й. — Знаеш ли, когато я погледнах, беше все едно е мъртва отвътре, все едно няма никаква…

— Надежда. Това е думата, която търсиш. Аз се опитвам да върна точно това на децата, с които работя — тази вяра, че има смисъл да продължаваш да се бориш, защото може да те чака нещо по-добро по пътя напред, вместо да потънеш обратно в бездната и да усещаш, че няма значение дали ще живееш, или ще умреш. А това е най-трудното нещо, но човек трябва да продължава да се опитва.

— Знаеш ли какво, по-рано си мислех за Дванайсетте стъпки и как всичко е свързано с Господ и той щял да ни помогне да си спасим душите и тъй нататък. Но защо Той дава на някои от нас адски гаден живот, а други получават всичко?

— Защото страдаме за греховете си тук, на земята, преди да влезем в Неговото велико царство.

— Значи казваш, че там горе е по-добре, отколкото тук долу?

— Да, точно така — потвърди той.

— Тогава защо не се самоубиеш веднага?

— О, Електра — засмя се Майлс. — Защото всички си имаме определена задача тук, каквото и да иска Той от нас. И ако погледнеш в сърцето си и се помолиш за помощ, ще научиш каква е тя. Така стана с мен.

Обърнах се с цялото си тяло към него.

— Ти си вярващ?

— Да, силно вярващ. Исус ме спаси преди много години и сега върша Неговата работа тук. Или поне се опитвам.

— О!

Известно време седях загледана в мрака, без да знам какво да кажа, защото бях толкова шокирана. Никога досега не бях срещала вярващ християнин. За мен цялата история с Библията беше на същото ниво като детските приказки и гръцката митология.

— Е… — Прочистих гърло. — Много бих искала да помогна, ако има как. Така или иначе трябва да се обадя на бизнес мениджъра ми, който се занимава с тези неща, така че ще го питам и ще разбера какво мога да предложа. Мисля, че съм доста богата.

Беше ред на Майлс да ме погледне в шок.

— Искаш да кажеш, че не знаеш колко си богата?

— Не зная. Живея в много хубав апартамент и купувам каквото ми трябва, макар че получавам повечето си дрехи безплатно от дизайнерите. Не съм искала кой знае колко повече, освен, разбира се, дрогата и алкохола. Макар че сега има нещо, което искам. — Мисълта ме накара да се усмихна.

— Извини ме, Електра, но не трябва ли да знаеш колко пари имаш? Лично аз нямам доверие на никого, освен на себе си, когато става дума за доларите ми.

— О, веднъж годишно ми показват сметките и ми казват за вложенията ми, но това са само колони с цифри и… нямам идея какво всъщност означават — признах.

Внезапно Майлс протегна ръка и ме погали нежно по бузата с пръсти. Въздъхна и очите му се фокусираха върху мен.

— Държиш се като тигрица, но всъщност си по-скоро невинно малко тигърче, нали? Караш ме да се чувствам много стар — усмихна се той. — А сега трябва да си лягам, както правят старците като мен.

Докато го гледах как се изправя, всичко в мен искаше да го помоли да остане и пак да докосне лицето ми. Но не казах нищо, защото се почувствах стеснителна, което не ми се бе случвало досега.

— Лека нощ, скъпа — каза той и изчезна в мрака.

Тази нощ не спах добре, макар да бях изтощена от ездата. Това се дължеше отчасти на Ванеса, която отново спеше неспокойно, но също така не можех да спра да мисля за Майлс. Мислех, че ме бива да преценявам мъжете, но не можех да разбера Майлс. Адвокат с диплома от Харвард, бивш алкохолик, спасител на наркомани и християнин…

После се зачудих дали е женен, защото никога не бе споменавал съпруга, не че говорехме толкова често. Освен това какво ме интересуваше? Той беше по-възрастен от мен и живеехме в различни светове.

Събудих се сънена, все едно се бях дрогирала. Погледнах часовника до леглото ми и видях, че минава десет. Обикновено сутрешният звънец звънеше в седем и ни даваше половин час, преди да се съберем в столовата за молитвата за спокойствие, но днес беше неделя, така че нямаше звънец, а молитвите бяха в десет.

— Пропусна закуската и молитвите — каза Ванеса, когато се надигнах. — Донесох ти купа овесена каша и малко сок. — Тя посочи бюрото ми.

— О! — възкликнах, трогната от вниманието й. — Благодаря.

— Няма защо. Майлс искаше да ме води на църква в града, но му казах, че трябва да остана и да се грижа за теб.

— Хей, аз просто спях. Можеше да отидеш с него.

— Да не мислиш, че ми се ходи на такова място? И те са като пласьорите, опитват се да те пристрастят към тия глупости за Исус. Проверих те в „Гугъл“ снощи — продължи Ванеса. — Ти трябва да си най-известният супермодел в света, а аз съм в една стая с теб. Светът е откачен, нали?

— Няма спор — съгласих се и посегнах към овесената каша, която мразех, но не исках да разстройвам Ванеса.

— Как стана модел?

— Една агентка ме забеляза в Париж, когато бях на шестнайсет — свих рамене. — Беше просто късмет.

— Това е, щото си висока като жираф — изкиска се тя и макар шегата да беше за моя сметка, се зарадвах, че тя се усмихва. — Караш дрехите да изглеждат добре. И си хубава. Откъде са вашите?

— Не знам. Осиновена съм. А ти?

— Мама беше пуерториканка, а баща ми… само сперма, нали разбираш? — Ванеса ме изгледа. — Косата ти истинска ли е?

— Не. Поне не повечето. Иска ми се да имах коса като твоята, Ванеса. Толкова е дълга и красива!

— Не искаш нищо, което имам аз — отвърна тя, но лицето й издаде, че се е зарадвала. — Харесва ли ти да си модел?

— Става. Искам да кажа, плащат ми добре, но ми доскучава да ме обличат като жива кукла всеки ден, плюс косата и грима.

— Все едно тялото ти не е твое?

— Да, нещо такова.

— Хей, аз продавам моето всеки ден, на който го поиска. Така че май сме едни и същи, а?

С тези думи Ванеса стана и излезе от спалнята.

— Леле… Леле! — Дишах тежко и усещах как сърцето ми препуска. В очите ми избиха сълзи, защото някак си една млада наркоманка, хваната от улиците на Ню Йорк, ме бе накарала да се почувствам дребна и жалка.

Паникьосах се, защото това чувство на гняв обикновено ме пращаше по улица „Водка“ и неизменно завивах по булевард „Кокаин“, затова се облякох за бягане и тръгнах към вратата. Трасето навън беше много по-пълно, отколкото по изгрев и аз подминавах с бясна скорост другите бегачи, опитвайки се да изкарам възмущението си с ударите на краката си.

— Как по дяволите смее! Да ме сравнява със себе си… Боже мили!

Когато излязох от пътеката и отидох на чешмата, вече бях подгизнала от пот, отчасти заради слънцето, което пържеше всичко под себе си, и отчасти защото току-що бях направила пет обиколки. Изгълтах водата, но още се чувствах замаяна и дезориентирана и ми се искаше Фи да беше тук, за да поговоря за чувствата си.

— Здравей! — каза Майлс, вървейки към мен от паркинга, докато се влачех към входа на „Ранчото“. Изглеждаше още по-елегантен от обикновено, облечен в официален костюм с риза и вратовръзка.

— Днес си закъсняла с бягането — отбеляза той, когато се спряхме пред вратата.

— Да, закъснях. Слушай, може ли да идем да поговорим за малко?

— Разбира се. Какво ще кажеш за столовата? Има климатик, а днес е ужасно горещо.

Влязохме вътре и аз си взех бутилка вода, а Майлс си направи кафе.

— Какво става? — попита той, след като седнахме и си отпусна вратовръзката.

— Ванеса. Тя ми каза, че не съм по-различна от нея, че и аз продавам тялото си.

— Това сигурно те е засегнало. — Майлс отпи от кафето си и ме погледна. — И така?

— Как така „и така“? Боже, Майлс, може ли да спреш да звучиш като психотерапевт?

— Не се опитвам да звуча така, кълна се, но когато се засегнеш така от нещо, обикновено е, защото в някаква степен мислиш, че е вярно.

— Много благодаря! Значи смяташ, че да бъдеш модел е същото като да проституираш?

— Не казвам това, Електра. Питам те какво мислиш ти.

— Мисля, че ми се плащат адски много пари, за да участвам в промоции — цитирах друга известна моделка, на която бяха задали подобен въпрос. — И знаеш ли какво? Писна ми всички да си мислят, че работата ми е лека и проста. — Изправих се рязко. — Тежка работа е, работното време е откачено, рядко спя в едно и също легло повече от няколко дни и преди да дойда тук, не бях почивала повече от два дни от може би две години. И… още нещо ще ти кажа!

— Давай!

— Да си известен също не е леко. Всички по света гонят славата, но приемат за даденост свободата да излязат от апартамента си в неделя сутринта и да потичат, без някой да ги разпознае и да се обади на вестниците, които да ги снимат как се потят като прасета. Всяка седмица има клюки, че съм с нов мъж, или съм го зарязала, или не съм го зарязала, но се чукам и с още някого… Боже! Извинявай — добавих бързо.

— Няма проблем. Благодаря за извинението.

— И знаеш ли какво? Наистина съм спечелила много пари, не знам точно колко, но ще разбера и ще си купя истински дом, а след това ще започна да правя неща, които имат смисъл. Например да помагам на хлапета като Ванеса.

— Алилуя! — възкликна Майлс и ми изръкопляска.

— Моля те, не ми се подигравай. Говоря сериозно. Напълно сериозно.

— Знам. И затова те аплодирам. Изглежда си получила прозрение.

— Може би — отвърнах и се свлякох на стола, понеже изведнъж се почувствах изтощена. — Нямам контрол върху живота си от… не знам колко време. О, имах го за няколко дни в Париж, преди да ме забележи агентката, мисля. Всичкото това пиене и дрога, да не знам нищо за финансите си, да позволявам на други хора да взимат решения вместо мен… това е грешно и ще го променя, Майлс, наистина. Наздраве! — Вдигнах тост и изпих остатъка от водата си.

— Давай, само така! — насърчи ме той. — И знаеш ли какво?

— Какво?

— Всички тези неща, които каза за тежката работа и славата?

— Да?

— Можеш да ги обърнеш на обратно и да използваш положението си, за да правиш добро. Например може да доведеш онези камери в моя младежки център и да разпространиш информация за това какво се случва по улиците.

— Знаеш ли какво? Прав си! И искаш ли да чуеш още нещо?

— Какво?

— Мисля, че съм готова да се върна у дома.

— Сигурна ли си?

— Да. Искам да кажа, ще говоря с Фи, ще видя как мисли тя, но се чувствам пълна с енергия, разбираш ли?

— Разбирам, но трябва да внимаваш, Електра — лошите моменти идват, когато не ги очакваш, и…

— Знам — прекъснах го. — Знам.

— Справяш се страхотно, Електра, и аз се гордея с теб.

— Благодаря, Майлс — отвърнах и се изправих. — Трябва да завърша онези писма с извинения до утре.

— Добре. Електра?

— Да?

— Ти си само на двайсет и шест години. Трябвало е да пораснеш прекалено бързо, също като Ванеса. Имаш предостатъчно време да правиш добро, така че не бъди прекалено взискателна към себе си.

— Добре. Благодаря. — Започнах да се отдалечавам от масата, но спрях и се обърнах. — Хей, ти на колко си години? Говориш все едно наистина си старец.

— На трийсет и седем, скоро трийсет и осем. Също като теб съм преживял много. Това като че ли те състарява преждевременно.

— Може би и двамата имаме нужда да се позабавляваме — отбелязах, докато се отдалечавах.

— Може би — чух как промърмори Майлс зад мен.