Лусинда Райли
Сестра на слънцето (48) (Историята на Електра)

47.

— И никога повече не пристъпих прага на онази къща.

Стела се обърна и погледна панорамата на Ню Йорк през прозорците. В някакъв момент се бе спуснал здрач, а после и нощ, но никоя от нас не беше забелязала.

— Аз… не знам какво да кажа — прошепнах и се изправих с мъка. През дългите часове, в които слушах историята, се бях излегнала на дивана с възглавница под главата. Виждах само силуета на баба си в сумрака; гордият й профил едва се открояваше на фона на многото бледи светлини, проникващи в стаята от града.

Опитах се да си я представя като малкото момиченце, което някога е била; бебето, спасено от смърт от една непозната и доведено тук, в Ню Йорк. Беше трудно да съвместя двата образа.

— Къде отиде, когато Сесили те изведе от къщата?

— У Розалинд, разбира се. Знаеш ли какво? Колкото и да бях уплашена заради цялото крещене и грубите думи, които тогава не разбирах, Арчър ме хвана за ръката, заведе ме в колата и ме сложи да седна на задната седалка. Предложи ми близалка и ми каза да седя там, че всичко ще бъде наред. И аз му повярвах. — Стела се усмихна леко. — Останахме с Розалинд и мъжа й Терънс няколко месеца — Доротея спря издръжката на Сесили. Така че за известно време останахме без пукната пара. Кики Престън ни спаси.

— Как така?

— Тя остави на кръщелницата си наследство, някакви акции и малко пари, което накрая ни позволи да купим апартамент на една пресечка от този на Розалинд в Бруклин. Не беше нищо подобно на това, с което бе свикнала Сесили, и сега ми е ясно, че животът там трябва да е бил много труден за нея. В онзи ден тя загуби цялото си семейство — заради мен.

— Явно много те е обичала.

— Обичаше ме — кимна Стела. — А аз я обожавах. Тя се оказа и способна учителка, така че училището, което създадоха с Розалинд, постигаше все по-големи успехи. Когато навърших десет, вече бяха събрали достатъчно ученици, за да си наемат собствена сграда. А когато завърших, вече имаха осемдесет ученици, някои от които дори бяха с бяла кожа, и шестима постоянни учители.

— Открила е мисията си.

— Да, точно така. Тя беше невероятна жена и до днес продължава да ми липсва.

Толкова много въпроси, нуждаещи се от отговор, се биеха в главата ми.

— Ами прислужницата, която си смятала за своя майка?

— Ланкенуа? О, тя остана тук, в Ню Йорк с нас. Запозна се с един мъж в църквата и се ожениха година след като напуснахме къщата на Пето авеню. Преместиха се в малък апартамент тук, в Бруклин, и тя продължи да работи за Сесили и да се грижи за мен.

— Ами синът й?

— Куинет беше почти на шестнадесет, когато напуснахме Кения. Ланкенуа го попита дали иска да дойде при нас, но той отказа. Беше щастлив да се грижи за Райската ферма.

— Мъртви ли са?

— За жалост да — въздъхна Стела. — Почти всички са мъртви, освен Биатрикс, която е на осемдесет и пет и още си е жива и здрава. Много бих се радвала някой ден да ви запозная. Би ли светнала лампата?

— Разбира се. — Посегнах към лампата на масичката до дивана. Ярката светлина някак разби магията и двете се върнахме рязко в настоящето.

— О, вече минава два през нощта! — рече Стела, когато си погледна часовника. — Трябва да се прибирам.

— Ще ти извикам такси.

— Благодаря ти, скъпа. Много мило от твоя страна.

Обадих се на портиера и уредих таксито, а Стела се изправи и тръгна с доста нестабилна походка към банята. Отидох да си взема вода от кухнята и видях, че вратата на спалнята на Лизи беше затворена. Явно в някакъв момент се беше прибрала, без да се усетим.

Стела излезе от банята и отиде да си вземе ръчната чанта от стола.

— Ще се справиш ли сама тук тази вечер? — попита ме нежно. — Бих могла да остана…

— Ще се оправя. Една приятелка ми гостува, но благодаря за предложението.

— Електра, има толкова много неща, за които трябва да говорим… ти искаш и имаш право да узнаеш всичко за майка си. Но се надявам да разбираш защо беше толкова важно да чуеш как съм дошла в Америка. Това не е извинение за случилото се по-късно, но…

— Разбирам, Стела. Иди си вкъщи и си почини.

— Кога искаш да се върна? Имам работа, но ти вече си основният ми приоритет, кълна се.

— Може ли да ти се обадя сутринта, след като се наспя?

— Разбира се. Лека нощ скъпа, и много съжалявам, ако съм те разстроила.

— Няма проблем — отвърнах и й отворих входната врата. — Поне едно нещо ме поразведри.

— И какво е то?

— Че наистина съм потомка на принцеси — усмихнах й се. — Лека нощ, Стела.

* * *

— Определено си поговорихте дълго с баба ти снощи — отбеляза Лизи, когато влязох в кухнята на другата сутрин. Чувствах се все едно снощи съм се друсала с кокаин и съм изпила цяла бутилка „Гуус“.

— Така си беше — съгласих се и тръгнах към кафемашината да си сипя чаша силно кафе.

— Значи всичко е наред между вас двете?

— Не бих се изразила така, но несъмнено постигнахме напредък.

— Хубаво, хубаво. Е, знаеш, че не искам да се бутам където не ми е работа, но съм на разположение, ако искаш да поговориш с някого, Електра.

— Знам, Лизи, благодаря ти.

— Днес отивам в банката и се надявам да са намерили точните формуляри, които трябва да подпиша, за да получа достъп до финансите си. Тогава мога да ти се махна от главата.

— Лизи, сериозно, много се радвам, че си тук. Всъщност бих се разстроила, ако си отидеш сега. По пътя си към себепознанието разбрах, че не се чувствам добре, когато живея сама. Какво ще кажеш да се нанесеш за постоянно?

— О, Електра, веднага бих се възползвала от възможността, но просто не бих могла да си позволя наема, който сигурно е убийствено висок.

— Първо на първо, знаеш много добре, че парите не са проблем за мен, и второ, от известно време си мисля, че бих искала да живея на друго място в града. Договорът ми за наема изтича скоро. Онзи ден ходих в Харлем с Майлс и имаше истинско чувство за общност, отличителна атмосфера. Тук горе човек би могъл да е навсякъде, нали?

— Ако имаш предвид, че е безлично, като в хотел, тогава съм съгласна. Харлем с Майлс, а? — ухили ми се Лизи. — Така и не чух как стоят нещата с него снощи. Искам да кажа, очевидно е как се чувства той, но какво мислиш ти?

— Грешиш, Лизи. С Майлс сме само добри приятели, помагаме заедно на Ванеса и се занимаваме с един проект. Въпреки че имаше немалко възможности, дори не се е опитвал да… направи каквото и да е.

— Може би е срамежлив, Електра, или се притеснява. Искам да кажа, ти си една от най-красивите жени в света. Може би си мисли, че си над нивото му — обясни Лизи, стана и отиде до плота в кухнята. — Искаш ли препечена филийка с авокадо? Щом не мога да ям, поне ще се зарадвам да направя ядене за някого, който може да му се наслади.

— Да, защо не?

— Както и да е — продължи тя, — това е моята теория за Майлс. Той може да е адски готино парче, но не е от типа знаменитости и милиардери, с които обикновено излизаш, нали?

— Не, не е, и слава богу. Знаеш ли какво? Никога не съм обмисляла нещата от тази гледна точка.

— А може би трябва. О, ще сменя за малко темата, но когато бях в кухнята снощи, за да не ви се пречкам… надявам се да нямаш нищо против, но прегледах скицника ти. — Лизи посочи скицника, оставен на масата. — Някои от тези дизайни са много, много добри.

— Благодаря, но това са просто драсканици. Започнах пак да рисувам в рехабилитационния център, помниш ли?

— Според мен трябва да направиш нещо с тях, Електра. Определено бих ги купила. Много ми харесва етностилът.

— Всъщност вчера си мислех за това. Може би да осигурим придобити по етичен начин материали и да дарим печалбите от колекцията на помощния център. На мен не ми трябват повече пари, нали така?

— О, колко ми се ще и при мен да беше така! Мисля, че идеята е страхотна — отвърна тя, докато слагаше с лъжица авокадо върху ръжена филийка.

* * *

След като Лизи тръгна към банката, а Мариам пристигна, си взех душ и се замислих дали днес съм в състояние да се видя със Стела. Реших, че ще мога. Или поне трябваше да мога. Просто имах нужда да разбера.

„Животът може да бъде разбран само с поглед назад, но трябва да се живее с поглед напред…“

Цитатът на Татко за мен на армиларната сфера продължаваше да се върти в ума ми. Може би го беше избрал, понеже е знаел, че Стела ще се свърже с мен и накрая ще ми разкаже историята на произхода ми. Ако той е смятал, че за мен ще е добре да узная всичко, трябваше да му имам доверие и да приема, че е така. Все пак той ме обичаше повече от когото и да било друг на планетата…

Тази мисъл ми даде сили и се обадих на Стела, която вдигна веднага, и я попитах дали ще може да намине по-късно днес.

— Разбира се, или може би ти ще поискаш да дойдеш при мен? Може да видиш къде живеехме със Сесили.

— Още си в същия апартамент?

— Да, и нищо особено не се е променило оттогава — засмя се Стела.

— Добре, ще дойда у вас. В колко часа?

— Три следобед става. Може да пийнем чай от порцелановия сервиз на Сесили.

Записах си адреса, затворих и отидох в кухнята да говоря с Мариам.

— Добро утро — усмихнах й се.

— Добро утро, Електра. Как си днес?

— Добре. Този следобед отивам да посетя баба ми и вероятно ще се върна чак по-късно.

— О, добре.

Погледнах покритата й глава и малките й пръсти, които летяха по клавиатурата. Нещо в езика на тялото й ми подсказваше, че не всичко е наред. Но не беше моя работа да се бъркам.

— Трябва да те помоля за едно-две неща — започнах, докато си вадех кока-кола от хладилника. — Можеш ли да потърсиш етично добит памук от Африка? За предпочитане от Кения?

— Разбира се, че мога — отвърна Мариам. — Може ли да попитам защо?

— Защото мисля да направя собствена модна колекция. Искам всички приходи да отидат в помощния център, който Майлс се опитва да спаси.

Реакцията на Мариам беше много позитивна, също като тази на Лизи, и прекарахме интересен половин час в разучаване на възможни източници.

— Би било страхотно, ако можеше да отидеш лично там и да се срещнеш с жените, които правят тези платове — отбеляза Мариам.

— Може някой ден да го направя. Предците ми са били от Кения.

— Така ли? Това ли ти е казала баба ти?

— Да, а този следобед ще науча повече. Можеш ли да поръчаш кола да ме заведе в Бруклин в три?

— Разбира се.

— Чудесно, сега ще изляза да потичам.

Томи отново не беше на поста си, когато излязох и затичах леко по улицата. Беше странно някой да е част от всекидневието ти, но да не знаеш къде живее, нито как да се свържеш с него, ако внезапно изчезне.

Изгубена в собствените си мисли, не забелязах двамата мъже, докато не ме нападнаха. Единият ми направи хватка на главата изотзад, а другият изтръгна часовника „Ролекс“ от китката ми и скъса верижката с малкия диамант от врата ми.

Преди да съм успяла да изкрещя или да започна да се боря, те изчезнаха и ме оставиха вцепенена от шок. Превих се на две от моментен световъртеж. После чух глас до себе си.

— Добре ли сте, госпожице? Съжалявам, че не можах да помогна, но те имаха нож.

Вдигнах очи и видях стар сивокос мъж, приведен почти колкото мен, но по естествени причини.

— Ей там има пейка, дайте да ви помогна да идете до нея — предложи той.

Усетих ръката му да обгръща кръста ми; опората беше неочаквано здрава и успокоителна, докато ме водеше към пейката.

— Ето, починете си малко — каза той, докато ми помагаше да седна.

— С-съжалявам, от шока е. Ще се оправя след минутка — отвърнах задъхана.

— Ето, пийнете малко вода. Нова бутилка е, не съм я отварял.

— Благодаря.

— Не бива да тичате сама в парка. Тия типове са професионалисти. Явно са ви видели с тези бижута по-рано и са планирали точно къде да ви причакат.

— Да, аз съм виновна, от собствената ми глупост е — съгласих се. — Обикновено си свалям часовника, но…

— Затова си водя с мене Попет. Може да изглежда малка, но обича да гризе глезени — засмя се старецът.

Погледнах надолу и видях малко териерче с панделка на главата, което седеше в краката на господаря си и ме гледаше. Гледката ме накара да се усмихна.

— Живеете наблизо, нали? — продължи старецът.

— Да, ей там, на „Сентръл парк Уест“ — махнах с ръка в посока към апартамента си.

— Значи сме съседи — каза той. — Аз живея тук, на Пето. — Той посочи една жилищна сграда. — От осемдесет години, там съм се родил.

— Баба ми някога е живяла на Пето, в красивата къща с извитата фасада.

— Стига бе! Имате предвид номер 925? Къщата, дето някога беше на Хънтли-Морганови?

— Да, така мисля — отговорих, понеже главата ми още беше замаяна от шока.

— Виж ти, виж ти… мога да ви разкажа доста истории за тях. Доротея! Каква кисела стара вещица беше! — засмя се мъжът. — След като мъжът й умря, остана да живее сама там с години. Направо ме ужасяваше, седеше на прозореца цялата в черно и гледаше навън като майката от „Психо“. Никога не видях някой да идва да я посети.

Бях прекалено зашеметена, за да отговоря.

Последва пауза, след което той добави:

— Знам коя сте… Виждал съм ви по билбордовете. Изненадан съм, че си нямате бодигард да тича с вас. Ако не искате пак да ви се случи нещо такова, трябва да се замислите да си наемете такъв.

— Да, знам, но държа на личното си пространство и…

За малко да кажа, че мога да се грижа за себе си, но предвид обстоятелствата очевидно не беше така. Докоснах задната част на врата си на мястото, където беше скъсана огърлицата. Бях си я купила сама с един от първите си големи хонорари и почти никога не я свалях. Чувствах се странно гола без нея. Видях, че пръстите ми бяха изцапани с кръв.

— По-добре идете на лекар да погледне тая драскотина. Искате ли да викна някой да ви вземе?

— Не, ще се оправя, няма много път до вкъщи — отвърнах и се изправих колебливо.

— Ще дойда с вас.

И така новият ми ангел пазител, миниатюрният му териер и аз тръгнахме бавно към жилищната ми сграда. Той дори ми предложи ръката си, докато чакахме да светне зелено, за да мога да пресека улицата.

— Много ви благодаря — казах, когато се доближихме до входа на сградата.

— О, няма за какво, госпожице. За мен беше удоволствие да поговоря с вас, рядко ми се случва напоследък в този град. Трябва да се обадите на ченгетата и да съобщите за престъплението — с удоволствие ще ви бъда свидетел.

— Не че ченгетата ще свършат нещо — промърморих, а мъжът бръкна в джоба на панталона си и ми подаде картичка.

— Това съм аз, Дейви Стайнман, на вашите услуги. Елате някой път да ме видите и ще ви разкажа за онези Хънтли-Морганови. Майка ми ги мразеше — бяхме евреи, нали разбирате, и макар да ни бяха съседи с години, никога не общуваха с нас.

— Ще го направя. Благодаря за помощта ти, Дейви — усмихнах се и помахах за довиждане на него и Попет, след което влязох, олюлявайки се вътре.

— Олеле! — възкликна Мариам, когато влязох в кухнята и се свлякох на един стол. — Какво е станало, Електра?

— Обраха ме — свих рамене. — Но съм добре. Само искам да погледнеш раната отзад на врата ми, защото не мога да я видя.

Мариам вече беше на крака и вадеше кутията за първа помощ, която стоеше в кухненския шкаф.

— Никога не ми е харесвало, че тичаш сама в онзи парк, Електра. Просто не е безопасно, особено за знаменитост като теб. Сега нека да видим с какво си имаме работа.

— Може би чак когато се случи случка, осъзнаваш, че правиш нещо опасно. Но се радвам на това време, което прекарвам сама, разбираш ли? Ох! — трепнах, когато нещо взе да щипе по врата ми.

— Съжалявам, но трябва да почистя драскотината. Много е малка, само където верижката се е врязала в кожата ти, когато са я откъснали от врата ти. Би трябвало да се обадиш на полицията…

— Каква полза има? Няма да ги хванат — промърморих.

— За да получиш докладна, която да дадеш на застрахователната компания, за да те обезщетят за откраднатите бижута. А също и за да се погрижиш да не се случи на още някого.

— Предполагам, че си права. Срещнах един мил старец, според когото онези са ме наблюдавали, което е доста плашещо — добавих, докато Мариам вадеше марля и лепенки, за да покрие раната.

— Така е! — съгласи се веднага Мариам.

— Старецът спомена, че трябва да си наема бодигард.

— Съгласна съм с него, Електра.

— Може би Томи ще иска да се кандидатира — рекох, докато ставах, и бръкнах в медицинската кутия, за да намеря малко „Адвил“. — Впрочем започвам да се притеснявам за него — не съм го виждала от известно време. Ти виждала ли си го?

— Не.

— Случайно да имаш номера на мобилния му?

— Не, защо да го имам? — отвърна рязко Мариам.

— Защото мислех, че вие двамата поддържате връзка… Както и да е, дано да се появи в следващите няколко дни. Сега трябва да се изкъпя, да обядвам нещо и да отивам у баба. — Усмихнах се на Мариам, но тя беше с гръб към мен и връщаше комплекта за първа помощ в шкафа.

— Добре, има малко суши в хладилника. Ще ти го извадя.

— Благодаря.

* * *

Докато пресичах Бруклинския мост на път за апартамента на Стела, отново се замислих за Мариам. Определено имаше трудно доловима промяна в обичайното й спокойно и сдържано поведение. Нещо ставаше с нея, разбирах го инстинктивно, и реших, че тази вечер ще я попитам какъв е проблемът. Ако беше в мен, трябваше да разбера, понеже не бих понесла да я загубя.

Стигнахме до „Сидни Плейс“, слязох от колата и видях спретнати къщи в каменни фасади и по-нови от червени тухли.

По тротоара се редяха дървета и имаше спокойна атмосфера на ненатрапващо се богатство. Качих се по стълбите на една сграда с хубави саксии с цветя по прозорците, натиснах звънеца, на който пишеше „Джаксън“, и след няколко секунди баба ми вече беше на вратата.

— Добре дошла, Електра — каза тя и ме въведе в преддверието, а после директно в широка, просторна стая с двойни прозорци. Откъм фасадата се разкриваше гледка към сградите отсреща, а отзад — към градината в задния двор. Обърнах внимание на остарялото обзавеждане: имаше диван с крепонена тапицерия и две захабени кожени кресла срещу голяма камина.

— Изглежда прекрасно — казах и наистина го мислех, макар да имах чувството, че съм стъпила в друг век. Имаше нещо успокоително във факта, че всичко изглеждаше сякаш е тук от цяла вечност.

— Извини ме за обзавеждането, никога не ме е бивало в интериорния дизайн — каза Стела и премести купчина документи от дивана на масичката за кафе, която вече беше покрита с множество папки. — Искаш ли нещо за пиене?

— Една кола, ако имаш.

— Имам, разбира се. Искаш ли да дойдеш с мен и да разгледаш останалата част от апартамента?

— Добре — съгласих се, а тя отвори вратата в дъното на стаята и слязохме по стълбище до приземния етаж, за да влезем в кухнята. Имаше двойни врати, които водеха към красивата градина отзад. Стените бяха със странен жълтеникав цвят, вероятно придобит от времето, а по тавана се виждаха криви цепнатини. Имаше голяма старомодна чамова маса, също покрита с папки и документи, както и печка от типа, който бях видяла наскоро в един филм, където действието се развиваше през 50-те години. До едната стена имаше скрин с рафтове, на които бяха подредени многоцветни керамични съдове.

— Изглеждаше общо взето по същия начин, когато живеех тук като дете.

— И майка ми ли е живяла тук с теб?

Тя остана безмълвна за няколко секунди, преди да отговори.

— Да. Сесили купи апартамента с наследството от Кики, когато кварталът още беше евтин, за малка сума. Когато се нанесохме, беше доста трудно да се живее тук, но с годините тя го превърна в дом за всички ни, а сега районът се смята за „желан“ от агентите на недвижими имоти. Имаше една спалня за Сесили горе, една за мен и една за Ланкенуа, докато тя не се премести да живее в собствен апартамент с мъжа си. Искаш ли да отидем да седнем в градината? По това време там грее слънце.

— Добре — съгласих се и Стела ме заведе на терасата, където имаше старомодна маса от ковано желязо с два стола, някога боядисани в бяло, макар че сега боята беше олющена и позеленяла от мъх.

— Старая се да поддържам това място — каза тя, сочейки градината, която беше пълна с какви ли не цъфтящи растения, които не разпознавах. — Когато Сесили се грижеше за градината, тя беше нейната гордост и радост. Приятелката й Катрин й прати калеми на растения от Кения, но когато се падна на мен да я поддържам, плевелите започнаха да я превземат. Толкова често ме няма и просто нямам време, нито особено желание.

— Сесили някога върна ли се в Африка? А ти?

— Отговорът и на двата въпроса е „да“. Разбирам, че имаш стотици въпроси, Електра, но се замислих, преди да дойдеш, и ми се струва, че би било най-добре да продължа да ти разказвам историята в хронологичен ред.

— Добре, но има само едно нещо, което трябва да те питам, Стела. Жива ли е майка ми? Искам да кажа, няма как да е толкова възрастна и…

— Много съжалявам, Електра, но не е. Тя умря преди много години.

— О… добре.

Стела протегна плахо ръка и я сложи върху моята.

— Имаш ли нужда от малко време, преди да ти разкажа какво стана, след като напуснахме къщата на Пето авеню?

— Не. Имам предвид, няма как да скърбиш за човек, когото никога не си познавал, нали? Просто имах нужда да разбера.

— Можеш да скърбиш за мисълта за нея.

Преглътнах тежко, защото баба ми беше права. Това беше краят на всякакви фантазии за завръщането на рождената ми майка. Мислех много за нея, когато бях малка и Мама ми се караше за нещо. Представях си я, както сигурно правеха повечето осиновени деца, като ангелско създание, което ще се спусне от небесата, ще ме прегърне и ще ми каже, че ме обича безрезервно, независимо колко лошо съм се държала.

— Добре съм — кимнах. — Просто искам да науча всичко, за да мога да продължа напред. Кога разбра, че Ланкенуа не е истинската ти майка?

— Когато тя реши да се омъжи. Ланкенуа си отиваше и започваше нов живот, а аз нямаше да тръгна с нея, така че двете ми казаха заедно.

— Разстрои ли се, когато узна истината?

— Не, защото макар да ме обичаше, тя винаги играеше второстепенна роля спрямо Сесили. Може да се каже, че ми беше бавачка. Моята куйя, Сесили, ме отгледа и на нея гледах като на майка. Проблемът беше, че Сесили изведнъж осъзна, че Ланкенуа и аз бяхме влезли в Съединените щати с виза, която така и не е била подновена. Така че и двете технически бяхме незаконни имигранти. Ланкенуа нямаше проблем, защото щеше да се омъжи за американски гражданин, което в онези дни автоматично правеше и нея такава. Но оставаше проблемът с мен. Сесили искаше да ме осинови законно, но тогава беше не само нечувано, а буквално невъзможно бяла жена да осинови негърско дете. Накрая се реши Розалинд да ме осинови официално. Съпругът й Терънс беше адвокат, а заради политическата си активност имаха приятели по високи постове. По онова време беше лесно да се уреди. Така станах Стела Джаксън по име и накрая получих гражданство и американски паспорт, макар че продължих да живея тук със Сесили.

— Джаксън… разбира се! Преди не бях свързала фамилиите. Твоята Розалинд трябва да е била невероятна жена.

— Такава беше и имаше голямо влияние върху мен през целия ми живот. Сигурно ти е трудно да си представиш какво беше да раста като чернокожа жена през петдесетте. Ако знаеш нещо за американската история, ще разпознаеш това време като периода на най-големи промени за чернокожите в Америка.

— Стела, ще бъда честна с теб, не знам нищичко за никаква американска история. Ходих на училище в Европа, където ни учеха само европейската история.

— Разбирам, но дори ти трябва да си чувала за Мартин Лутър Кинг, нали?

— Да, знам за него, разбира се.

— Е, когато получих стипендия за „Васар“ през 1959 г., точно както бяха планирали Сесили и Розалинд, Щатите бяха в смут. Обединените нации бяха приели Всеобщата декларация за правата на човека, която беше първата стъпка към края на сегрегацията. Отидох в колеж в момента, когато протестите срещу нея бяха достигнали връхната си точка в Юга. И разбира се, след като бях израснала с Розалинд и Биатрикс като ментори, се хвърлих с цялото си сърце да подкрепям каузата. Още помня как със Сесили празнуваха през 1954-а, когато Върховният съд на Съединените щати отсъди, че расовата сегрегация в държавните училища е противоконституционна. Това означаваше, че сегрегацията… нали знаеш какво значи тази дума, Електра? — обърна се внезапно към мен Стела.

— Да, разделяне на чернокожите от белите.

— Точно така. Технически решението по делото Браун срещу Съвета по образованието се отнасяше само за училищата, но то отключи вълна от протести, искащи сегрегацията по други места също да стане незаконна. Тогава започна възходът на доктор Кинг. Той организира бойкот в Юга, след като активистка на име Роза Паркс отказа да отстъпи мястото си в автобуса на бял пътник. Бойкотът означаваше, че никой чернокож пътник няма да се качи на автобус, докато не се сложи край на сегрегацията; това събори автобусните компании в Юга.

— Леле! — възкликнах, опитвайки се да възприема чутото.

— Макар всичко това да се случваше в Юга, студентите тук, в Севера, организираха протести в подкрепа на движението. О, Електра — въздъхна Стела, — толкова е трудно да го обясня на млад човек като теб, който приема правата си за даденост, но по онова време всички бяхме водени от кауза, стояща над всеки от нас поотделно.

Стела замлъкна и се загледа в градината, а аз видях блясък в погледа й, който показваше, че си спомня онези славни дни.

— Някога арестували ли са те, когато си протестирала? — попитах.

— Да, един-два пъти, и с гордост мога да ти кажа, че твоята баба има криминално досие. Бях обвинена в нарушаване на обществения ред заедно с шест мои състудентки — полицейското насилие беше сериозен проблем. Но не ми пукаше, нито на състудентите ми, защото се борехме за нещо по-значимо — свободата на цяла нация и правото да бъдем третирани като равни на белите американци. Когато всичката тази активност достигна връхната си точка през 1963-а аз бях последен курс във „Васар“. Атмосферата по онова време беше невероятна — двеста и петдесет хиляди души участваха в марша към Вашингтон и всички се събрахме мирно, за да чуем прочутата реч на доктор Кинг.

— „Имам една мечта“ — промърморих. Дори аз бях чувала за тази реч.

— Да, точно тази. Четвърт милион от нас, и нито една проява на насилие. Беше… — Стела преглътна тежко — момент, който предопредели живота ми.

— Не се и съмнявам — кимнах, понеже много исках урокът по история да приключи. — Какво направи след това?

Стела се засмя.

— Поех по очевидния път и се записах да уча право в „Колумбия“, тук, в Ню Йорк, с една-единствена мисъл в главата: да се превърна в най-великата адвокатка по гражданските права, живяла някога. Вярвах, че Бог ме е пратил в Америка и ми е дал всички тези възможности с една-единствена цел — да помагам на други като мен, които не са имали същия късмет. Но нищо в живота не протича по план, нали?

— Какво искаш да кажеш?

Стела се вгледа в мен за момент.

— Знаеш ли какво, мисля, че е време за онази чаша чай, която ти обещах. Донесох и малко английски кифлички, харесваш ли ги?

— Ъъъ, те не са ли нещо като мъфини със стафиди? Мисля, че готвачката ни понякога правеше такива, защото Татко ги харесваше.

— Нещо подобно. Сесили и приятелката й Катрин просто ги обожаваха. Стой си тук, а аз ще донеса всичко.

И така седнах и зачаках баба ми да сервира следобедния чай с непреодолимото усещане, че тя събира сили да ми каже нещо. Следобедното слънце вече печеше доста силно, а някакво екзотично розово цвете, което висеше на оплетени филизи от дървена решетка, изпускаше приспиващ аромат. Затворих очи и се опитах да осмисля казаното от Стела; чувствах се виновна, понеже не знаех нищо за стореното от жени като Розалинд и Стела, за да ми дадат равенството и правата, на които се радвах днес.

„Историята“ беше нещо, което свързвах с рицари на коне и статуи на дами върху каменни гробници в криптите на църквите, които Татко ни караше да посещаваме, когато спирахме в някой средновековен град по време на летните си ваканции. Историята, за която говореше Стела, беше от нови времена, времена, които тя самата беше преживяла. Тя и приятелите й бяха изложили живота си на риск, за да мога да имам свободата да бъда себе си…

Мисълта за това ме накара да се почувствам незначителна и егоистична, задето изобщо си мислех, че имам проблеми.

— Ето го и чая — обяви Стела и изнесе табла, на която имаше красив порцеланов чайник, две чаши с чинийки и каничка мляко.

— Ще можеш ли да налееш, докато аз донеса кифличките?

— Да, разбира се.

Макар да не бях почитателка на чая, вдигнах предмет, който приличаше на малко сито, и накрая се сетих, че явно се използва, за да се прецедят листенцата чай. Добавих мляко.

— Това е „Дарджилинг“ — обясни Стела, когато се върна. — Любимият ми чай на света.

— Откъде си прихванала толкова много английски обичаи, щом Сесили е била американка? — попитах и отпих колебливо от чая. За пръв път вкусът ми хареса.

— Защото в онези дни Кения беше британско владение, а приятелката на Сесили, Катрин, както знаеш, беше англичанка, да не говорим за Бил. Ето, опитай една кифличка; с разбита сметана и сладко са просто невероятни.

Опитах ги просто за да й угодя; вкусът беше едновременно плътен, сладък и лепкав в устата ми.

— Електра, следващото, което трябва да ти кажа, е много трудно. Само се надявам да разбереш. Срам ме е да ти го споделя.

— Предвид собствената ми история, Стела, мисля, че ще разбера. Едва ли си направила нещо по-срамно от това да се натряскаш с водка, да се надрусаш с кокаин и хапчета за сън и да повърнеш върху себе си.

— Е, това е различен, много по-лош вид срам, и се моля само да ми простиш.

— Добре, обещавам, че ще ти простя. Давай! — настоях нетърпеливо.

— Помниш ли как ти казах, че денят на марша към Вашингтон и речта на доктор Кинг бяха определящи за мен?

— Да.

— Тогава излизах с един млад мъж, когото бях срещнала на протест. Той нямаше университетско образование, но беше ревностен поддръжник на каузата и правеше невероятни вдъхновяващи речи. Макар и необразован, беше толкова умен и харизматичен и… аз хлътнах по него. А онази вечер във Вашингтон, след като речите свършиха и всички бяха обзети от еуфория, не можеш да си представиш усещането… аз… ами… аз и той… правихме любов. Под едно дърво в парка.

— Това ли е всичко? Стела, изобщо не съм шокирана, кълна се. Все пак и ти си човек, а всички сме правили такива неща — уверих я.

— Благодаря ти за това, Електра. — Стела изглеждаше облекчена. — Просто е ужасно неудобно за една шейсет и четиригодишна жена да трябва да каже нещо подобно на внучка си.

— Нямам проблем, изобщо не се притеснявай. И какво стана след това? — попитах, макар че вече се досещах за отговора.

— Няколко седмици по-късно открих, че съм бременна — каза Стела. — Беше голям шок. Очаквах да завърша с най-висок успех от моя курс във „Васар“, а вече бях приета да уча право в „Колумбия“. Помня как се прибрах тук, в апартамента, и знаех, че трябва да кажа на Сесили какво се е случило. Не мисля, че някога в живота си съм се страхувала повече, отколкото в онзи момент.

— Защото си мислела, че ще се откаже от теб?

— Не, не това, беше повече фактът, че всичко, за което беше работила и което бе жертвала за мен, току-що се бе изпарило. Не можех да понеса мисълта, че съм я разочаровала.

— Как реагира тя?

— Знаеш ли какво? Прие го изключително спокойно. Което някак си направи нещата още по-лоши — като че ли имах чувството, че заслужавам да ми крещи и да се ядосва. Първо ме попита дали обичам бащата, а понеже вече бях мислила много по въпроса след… случката, отговорих, че не мисля така. Че просто се бях увлякла в емоцията на деня. Тогава ме попита дали искам бебето и аз й казах честно, че не го исках. Това ужасно признание ли е, Електра?

— О, не! — поклатих глава. — Аз съм по-възрастна, отколкото си била ти, а бих изпитала същото. Е, направи ли аборт?

— Абортите бяха незаконни през шейсетте, макар че Сесили ми каза, че е направила някои дискретни запитвания и е открила добър хирург, който ги правел тайно. Така че би могло да се каже, че имах този избор. Но не можах да го сторя.

— Защо не?

— Защото между Сесили, Розалинд, Терънс и децата им бях отгледана като християнка. Вярвах в Бог и още вярвам в Него. Да отнема друг човешки живот, който няма възможност да вземе решение, и просто да го захвърля, защото времето ми е неудобно, беше немислимо. Предложих да се омъжа за бащата, но куйя, Сесили, ми каза, че ако не го обичам, не трябва да го правя, че с нея ще се оправим сами. Предложи да поискам отсрочка на следването на право и каза, че е готова да се грижи за бебето вместо мен, за да мога да продължа образованието си.

— Явно е била невероятна личност — казах и наистина го мислех.

— Тя беше моята куйя. Обичаше ме, а аз я боготворях — сви рамене Стела. — Е, така и стана. Отложих правото и седем месеца по-късно родих майка ти.

— През коя година е било това?

— Хиляда деветстотин шейсет и четвърта. Годината, в която най-сетне бе приет Законът за гражданските права.

— Аз…

„Най-сетне ще чуя за майка си“ — помислих.

— Как се казваше тя?

— Кръстих я Роза, на Роза Паркс, от която започна всичко. И на Розалинд, разбира се.

— Прекрасно име — казах аз.

— Беше много сладко бебе, о, колко беше сладка — усмихна се Стела и очите й се напълниха със сълзи. — Прости ми, Електра, това е твоят момент да скърбиш, не моят. Не знам какво ми става, обикновено не съм плачлива.

— Нито аз. Но напоследък плача за щяло и не щяло. Предполагам, че е хубаво да изразиш чувствата си.

— Да, така е. И много ти благодаря, че приемаш толкова зряло това, което ти казах досега.

— Имам чувството, че най-лошото тепърва предстои.

— Боя се, че си права.

— Е? — Налях си още малко чай, само колкото да си намеря занимание. Несигурността и очакването направо ме убиваха.

— Завърших право, докато Сесили се грижеше за Роза, след което си намерих работа в Ню Йорк в една жилищна асоциация и лобирах кмета и когото още успея да намеря за по-добри условия за наемателите. Занимавах се с дребни диспути, защитавах жени с по четири деца, живеещи в една стая без санитарен възел… но това, което наистина исках, беше да се занимавам с големите дела. Тогава получих възможност да се присъединя към NAACP — Националната асоциация за правата на цветнокожите — като част от правния им отдел. Работехме с адвокати из цялата страна и ги съветвахме как да се справят с нарушения на гражданските права.

— Моля? Какво точно означава това?

— Представи си например че някой чернокож мъж бъде арестуван, но е очевидно, че доказателствата срещу него са фалшифицирани от полицаите. В такива случаи ние разследвахме, а после седяхме със защитата в съда и ги съветвахме. О, Електра, това беше работа, за каквато си бях мечтала от години и ме погълна изцяло. Трябваше да пътувам из цялата страна, за да се виждам с адвокати по различни дела.

— Което значи, че не си си била у дома много често.

— Така е, но Сесили ме насърчаваше, нито веднъж не ме накара да се почувствам виновна, задето тя седи вкъщи и се грижи за Роза, докато аз развивам кариерата си. Всичко вървеше добре и започнах да градя репутация в света на гражданските права. Тогава, когато Роза беше на пет, всичко се промени…