Лусинда Райли
Сестра на слънцето (7) (Историята на Електра)

6.

— Мога ли да ви донеса нещо, госпожице Д’Аплиез? — попита стюардът.

— Да, чаша тоник с лед.

— Ще желаете ли лимон?

— Не, мерси.

— А нещо за ядене?

Огледах се за листа с менюто.

— Не се безпокойте, имам друго.

Той ми подаде менюто. Главата ми така се въртеше, че ми беше трудно да се фокусирам.

— Ще искам от пържените нудли с гарнитура салата.

— Идеално. Ще желаете ли вино към тях?

— Не, само тоника.

Стюардът кимна и се понесе по пътеката на първа класа. Отворих коша, в който бяха складирани ръчната ми чанта и покупките от безмитния магазин. Щом се уверих, че никой не ме гледа, отворих бутилката „Грей Гуус“, която си бях купила, и отпих. Когато стюардът се върнеше с тоника ми, щях да изпия половината чаша и да я допълня с водка от личните ми запаси. Излегнах се на седалката си и затворих очи, но по клепачите ми бляскаха странни, ярки светлини. Знаех, че снощи бях взела прекалено много кока, а екстазито не ми действаше добре. Беше седем сутринта, когато ефектът най-после взе да намалява, но дотогава вече бях изпила две приспивателни хапчета. Когато пак се свестих, чух някой да вика името ми и се насилих да си отворя очите, само за да видя Мариам, надвесена над мен, да ми казва, че е време да тръгваме за летището.

— Здрасти!

„Щом заговориш за дявола…“ — помислих си, когато Мариам се появи до мен от мястото си в бизнес класа.

— Здрасти — поздравих я и вдигнах поглед към нея.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Добре съм, благодаря. Снощи просто бях будна до късно.

— Е, полетът до Сао Пауло е десет часа, така че се надявам да успееш да поспиш, преди да се качим на частния самолет до Рио. Утре дял ден ще си на снимки за рекламата.

— Знам. Ще се справя, не се притеснявай — уверих я.

— Свърза ли се със сестра си, впрочем?

— Не, още не съм.

— Е, определено ще можеш да я видиш утре вечер или в четвъртък, преди да се качим на късния полет обратно.

— Да, ще говоря с нея, когато кацнем.

— Чудесно. Е, добре, ако имаш нужда от нещо, просто прати стюарда да ме доведе — усмихна се Мариам.

— Добре — кимнах, а тоникът ми тъкмо пристигна с малко кашу за гарнитура.

— Благодаря — обърнах се към стюарда. Щом и двамата се скриха от поглед, изгълтах половината тоник и долях водка, както бях планирала.

Последните две седмици бяха най-лошите в живота ми, буквално, помислих си, докато пиех на големи глътки от чашата. Навсякъде около мен имаше снимки на Мич с неговата много невзрачна годеница, по всички вестници и списания, а телевизорите повтаряха момента, когато той обяви, че ще се жени за нея на сцената в „Медисън Скуеър Гардън“. Всички говореха за това по фотосесиите, но снижаваха гласове, щом се приближах. Също като новините по CNN целият кошмарен цирк се въртеше отново и отново като на лента в главата ми. И разбира се, не можех по никакъв начин да покажа, че ми пука. И най-малкият намек за тъжната бивша приятелка би дал на медиите това, което искаха. Затова ходех по партита: всяка вечер се появявах на някоя филмова премиера, нощен клуб или откриване на галерия. Обадих се на всеки познат достатъчно известен мъж — Зед ми беше свършил особено добра работа и много колонки под снимките дискутираха дали сме официална двойка. Бях направила всичко това, защото нямаше начин да позволя някой да ме види как плача.

— Няма начин — промърморих и пресуших чашата.

— Вашите нудли и салата, госпожице Д’Аплиез — каза стюардът, който се появи до мен като феята Камбанка. Той изтегли масата ми, а друг стюард й сложи покривка и подреди сребърните прибори, преди да постави храната пред мен.

— Мога ли да ви предложа още нещо?

— Може би една чаша шампанско — усмихнах му се.

— Защо не? — съгласи се той и понечи да вдигне празната ми чаша от тоник.

— И още един тоник, моля.

— Разбира се, госпожице Д’Аплиез.

Боже, помислих си, колко беше изтощителен животът ми. Дори на десет хиляди метра над земята трябваше да се преструвам на нещо, което не съм. На човек, който не пие, не се дрогира и държи всичко под контрол.

След храната изпих още една водка с тоник и прегледах наличните филми. На половината на новия „Хари Потър“ (точно сега романтичните комедии определено не бяха подходящи) заспах и когато се събудих, всички други си бяха изключили лампите и се бяха завили за сън. Станах да отида до тоалетната, върнах се в кабината и си помислих, че със зловещата синкава светлина прилича на летяща космическа лаборатория. „Спящите хора са толкова уязвими“ — замислих се, докато се връщах на собственото си място, което като по магия се бе превърнало в легло, докато ме нямаше. А единственото нещо, което никога не можех да си позволя, бе да покажа уязвимост; най-малкият знак, че имам проблеми, и медиите щяха да разгласят пикантните детайли по целия свят. Хората от Талахаси до Токио щяха да си кимат един на друг над масата на вечеря и да казват, че са го очаквали, и щяха да се радват, че се е случило, защото, както биха казали, това е йената на успеха.

Може би беше така, но, помислих си, когато погледнах през прозореца и видях светлините на Южна Америка далече долу, аз никога не бях молила за него. Толкова много знаменитости, с които се бях срещала, ми казваха как са мечтали от малки да станат богати и известни. Аз просто мечтаех за свят, в който да не се чувствам като аутсайдер, свят, в който да съм на мястото си. Защото никога не бях желала нищо друго.

* * *

— Боже, колко е горещо! Не може ли да си починем? — попитах режисьора. Беше три следобед и бях сериозно изтощена.

— Само още един опит, Електра, и мисля, че ще можем да приключим за днес. Справяш се страхотно, скъпа!

Прехапах си езика — още не бях нарушила златното си правило да не се оплаквам много по време на работа — и се върнах по мекия пясък на плажа Ипанема, за да застана на мястото си. Гримьорката ме чакаше и ми сложи още пудра, за да скрие потта.

— Готова е! — извика тя над силния, горещ вятър по плажа.

— Добре, Електра! — викна режисьорът по мегафона. — Три стъпки напред и започни да си вдигаш ръцете, докато не кажа „стоп“!

Вдигнах палец.

— И… старт!

Тръгнах за може би двайсети път, молейки се да е за последно и да успея да сваля бялата шифонова мантия с огромната качулка, която изпъкваше като парашут зад главата ми, а долната й част бе залепнала за кожата ми, и да се хвърля в огромните вълни зад мен.

— Добре, стоп!

Останах на място в очакване режисьорът да провери кадрите.

— Приключихме за днес!

Почти откъснах мантията от тялото си и се запрепъвах по пясъка към палатката за преобличане.

— Някой иска ли да поплуваме? — попитах, когато режисьорът и Мариам пъхнаха глави вътре.

— Не съм сигурен, че застраховката ти покрива плуването в такова бурно море, Електра — предупреди ме режисьорът.

— О, хайде, Кен! По-нататък по плажа плуват малки деца.

— Какво ще кажеш за утре следобед, когато приключим? Тогава с удоволствие ще те оставя да се удавиш — пошегува се той. — Жоаким току-що пристигна, така че всичко изглежда чудесно.

— Добре. Ще се върна в хотела и ще се топна в басейна. А сега, ако нямаш нищо против, трябва да се преоблека.

— Разбира се, скъпа. — Кен излезе, а Мариам остана и ми подаде бутилка вода.

— Добра работа — усмихна ми се тя. — Изглеждаше страхотно на снимките.

— Прекрасно. Сега да се изнасяме оттук — промърморих под нос, обърнах се към отговорничката за костюмите и й се усмихнах мило. — Благодаря за помощта ви днес.

— Беше удоволствие, Електра. Ще се видим утре в седем сутринта — каза тя на английски със силен акцент.

Когато се върнах в „Копакабана Палас“, край входа бяха скупчени ловци на автографи. Те завикаха към мен, щом слязох от лимузината, а аз се усмихнах пред фотоапаратите им и подписах снимките и книжките им за автографи.

В мига, в който успях да вляза вътре, почти изтичах до асансьора, за да се прибера по-скоро в апартамента си.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита ме Мариам.

— Не, ще си взема студен душ и ще си почина. Днес беше дълъг ден.

— Нямаше ли да ходиш да плуваш? — попита ме тя, докато вратите на асансьора се отваряха.

— Може би по-късно — отвърнах, качих се и натиснах копчето за последния етаж. — Ще ти се обадя — добавих, когато вратите се затвориха зад мен.

Върнах се в апартамента, тръгнах право към сака и си сипах водка. Ръцете ми видимо трепереха, докато вдигах чашата до устните си; не бях посмяла да нося никаква химия със себе си на обществен полет и се надявах да срещна на снимките някой познат, който да сподели от запасите си. Но на тази снимачна площадка всички бяха чисти, поне доколкото знаех, и не познавах никого достатъчно добре, за да му се доверя. Но се намирах в Южна Америка, където наркотрафикът вероятно носеше повече печалби от който и да е друг бизнес. В най-лошия случай, помислих си, можех да ида да поговоря с портиера. Това все пак беше Бразилия, сигурно биха могли да помогнат.

Тъкмо влизах под душа, когато телефонът на хотела иззвъня. Оставих го, защото нямаше никого на света, с когото бих искала да говоря.

Застанах под водата и започнах да сипя ругатни, от които Мама, която ни бе набила в главите никога да не псуваме, би изтръпнала. Но Мич ги заслужаваше всичките. Взех една хавлия и се върнах в дневната, където видях червената лампичка на телефона, указваща получено гласово съобщение. Вдигнах слушалката и натиснах копчето, за да чуя съобщението, което вероятно беше въпрос от управата на хотела кога да минат камериерките или нещо подобно.

Вместо това чух успокоителния глас на сестра ми Мая.

„Здравей, Електра, съжаляват, че те изпуснах. Флориано видя твоя снимка във вестника тази сутрин как пристигаш в «Копакабана Палас». Не знам докога си тук, но разбира се, ще се радвам да те видя. Живея само на една пресечка от хотела и телефонът ми е…“

Грабнах молива до телефона и записах номера на хотелското тефтерче. После се замислих за предстоящата вечер. Имаше вечеря в някакъв шикозен ресторант за екипа и участниците, на която казах, че ще отида, но лесно можех да се измъкна с извинението, че съм уморена. Мая казваше, че живее наблизо, така че може би беше по-добре да пропусна вечерята, да се обадя на най-голямата си сестра и да се срещна с новото й семейство.

Истината беше, че не исках да правя нито едно от двете. Всъщност не исках да правя нищо, освен да се надрусам и да забравя, че изобщо дишам.

— Боже, трябва ми малко кока! — изкрещях, подразнена от единствената лоша страна на новата ми асистентка — че беше толкова чиста. Поне Ейми ми беше на разположение, ако имах нужда от още една доза, понеже сама използваше същата дрога. Мариам сигурно би припаднала, ако я помоля дори само да ми поръча водка с тоник.

Звънецът на апартамента ми иззвъня, но не му обърнах внимание. Трийсет секунди по-късно го чух отново.

— Кой е? — извиках.

— Аз съм, Жоаким — отвърна дълбок, плътен глас през вратата.

— Жоаким? — Познавах ли някой Жоаким?

Тогава изведнъж ми светна. Това беше новият нашумял модел, който щеше да се снима в рекламата с мен. Режисьорът беше споменал, че той е долетял днес, готов за утрешните снимки.

— Почакай, идвам!

Облякох си халата и отидох да отворя вратата.

— Olà, Електра.

Той ми се усмихна лениво. Гъстите му черни къдрици ограждаха лице, вече прочуто почти колкото моето с красотата си. Огледах остатъка от него и му се усмихнах.

— Здравей, Жоаким!

— За мен е чест да се запознаем. Притеснявам ли те?

— Не, влизай! — Отворих вратата по-широко.

— Просто си помислих, че ако трябва да се целуваме на снимките утре, е редно първо да ти се представя.

— Разбира се. — Посочих дивана. — Ела да седнем. — Гледах го, докато прекосяваше стаята, и реших, че да, наистина беше страшно готин. — Нещо за пиене?

— Какво имаш?

— Съдържанието на минибара или каквото поръчаме на румсървиса — свих рамене.

— Тогава може би шампанско, а?

— Добре, ако това искаш. — Обадих се да поръчам бутилка „Тетингер“ с лед.

— Знаеш ли, това е направо откачено! — усмихна ми се той, показвайки равните си бели зъби.

— Защо?

— Защото само преди година живеех тук, в Рио. Работех на плажа отсреща, разоравах пясъка. — Той посочи през прозореца плажа Ипанема, разпрострян под нас в идеална бяла ивица. — Тогава някаква американска дама дойде и ми каза, че ще ме направи звезда. И ето ме сега, седя в най-хубавия апартамент в „Копакабана Палас“ с една от най-известните жени в света!

— Да, и на мен ми се случи нещо подобно. Промяната е много странна, нали?

— И още как! А утре ще застанем на онзи плаж, където някога работех, и ще ми платят за една целувка с теб повече пари, отколкото печелех за пет години!

Когато го огледах по-внимателно, осъзнах, че едва ли е на повече от деветнайсет или двайсет — направо момченце. Почувствах се като бабичка в сравнение с него.

— Електра, може ли да ти кажа нещо?

— Каквото пожелаеш.

— Още имам твои плакати в спалнята, където преди живеех с по-малките ми братя. Ти си моето… как го казваха американците? „Пин-ъп“ момиче!

— Хей, това е много мило, благодаря ти — отговорих аз, а звънецът оповести, че шампанското е пристигнало.

— И така — продължих, след като отново останахме сами, — да пием за твоя успех. Виждала съм лицето ти по билбордовете из целия Ню Йорк. Вече си прочут.

— Не колкото теб — все още. — Той ми се усмихна чаровно и отпи глътка шампанско.

— Е, този живот става доста откачен понякога, така че ако някога имаш нужда от съвет, бих се радвала да ти помогна. Била съм там, където си сега — добавих искрено.

— И още си тук! Агентът ми, той все ми казва, че може да изгоря толкова бързо, колкото съм се издигнал. Затова трябва много да се старая, защото не искам никога да се връщам към това. — Жоаким пак посочи плажа. — Трябва да внимавам как се държа, нали така?

— Да, вероятно вече си научил как стоят нещата, когато си известен.

— Знам, трудно е; хората ме виждат на улицата или в бара и трябва да се снимаме и да давам много автографи. А програмата ми, леле! — Той прокара ръка през косата си. — Миналия месец съм бил на три континента. Будя се и не знам къде се намирам. Но няма да се оплаквам, защото знам какъв съм късметлия.

— Браво, само така — промърморих, пресуших чашата и налях по още една и на двама ни.

— И взимам повече от това нещо, отколкото трябва.

Той бръкна в джоба на дънките си и извади малка торбичка бял прах.

— Имаш ли нещо против да… — Той посочи торбичката.

Изведнъж повярвах в Бог, Дядо Коледа и Великденския заек наведнъж.

— Ами ако кажа, че имам нещо против? — усмихнах му се, докато изсипваше малко прах на масата.

Той изглеждаше ужасен.

— Тогава няма да го правя, разбира се, Електра, но хората в нашата индустрия ми казват, че ти… няма значение.

Беше мой ред да се почувствам ужасена, макар че се опитах да не го показвам.

— Да, но гледам да не ми става навик, разбира се.

— Но ние сме в „Копакабана Палас“ и се срещаме за пръв път. Искаш ли да се присъединиш?

„Искам ли?!“ Постарах се да изглеждам спокойна.

— Защо не?

— Ето, пробвай първа. Много добър продукт. От мой приятел в Рио.

И когато онова така желано усещане започна да изпълва сетивата ми, се изсмях на глас.

— Наистина е добро! Може да ми дадеш номера на твоя приятел, ако ми потрябва още.

— Не се страхувай, Електра, имам достатъчно и за двама ни.

Жоаким намери стереоуредбата и увеличи звука, след което седнахме на терасата с изглед към плажа Ипанема. Изведнъж животът стана прекрасен, а новият ми приятел ми изглеждаше все по-привлекателен с всеки изминал момент.

— Ще ходиш ли на вечерята днес? — попита той.

— Би трябвало, но не ми се ходи.

— Нито на мен. В родния си град съм и искам да се забавлявам. Мога да те заведа на места, които само местните знаят.

— Много бих се радвала, наистина. Рядко успявам да разгледам градовете, които посещавам.

Изправих се с намерение да се обадя на Мариам, но той беше зад мен и ме хвана за кръста.

— Или може да се забавляваме тук, насаме.

Гъвкавите му бедра се движеха зад мен в ритъма на музиката.

Той ме обърна към себе си и ме целуна.

Четиридесет и пет минути по-късно на вратата се позвъни. Игнорирах звука, но тогава чух да звъни и мобилният ми.

— Почакай тук — казах на Жоаким, целунах го и станах от леглото. Облякох си халата и влязох в дневната, за да вдигна телефона.

— Електра, Мариам е. На вратата съм.

— Исусе! — измърморих и отидох да отворя, като вдигнах един плик, който някой беше пъхнал под вратата.

— Здрасти — поздравих я, опитвайки се да изглеждам сънена, макар да бях пълна с енергия.

— Не си облечена, Електра, а трябва да тръгваме за вечерята след петнайсет минути.

— Съжалявам, но не се чувствам добре. Можеш ли да се извиниш от мое име? Кажи, че ще си лягам рано.

— Добре…

Усещах как очите й се впиват в мен. Подадох й плика.

— Оправи се с това, каквото и да е, ако обичаш. Ще се видим утре сутринта.

— Добре, но не забравяй да поръчаш да те събудят в шест и трийсет.

— Няма.

— Приятна почивка и дано се почувстваш по-добре — каза тя.

— Благодаря. Лека нощ!

Затворих вратата и сложих и верижката, за по-сигурно. Разходих се до масичката за кафе, изсмърках още една черта и се върнах в леглото и в прегръдките на Жоаким.