Лусинда Райли
Сестра на слънцето (3) (Историята на Електра)

2.

Върнах се от снимките на следващия ден, взех си горещ душ и си легнах с чаша водка. Чувствах се напълно изтощена — всеки, който си мислеше, че моделите само се носят насам-натам в красиви дрехи и получават купища пари, трябва да се опита да изкара един ден като мен. Начало в четири сутринта с шест смени на коса и дрехи в леденостуден склад някъде из центъра не беше никак лесно. Никога не се оплаквах публично — не е като да работех в китайска фабрика, а и ми плащаха адски много, но всеки си има собствени проблеми и дори да не са най-лошите на света, може понякога да се оплаче на себе си, нали?

Радвайки се, че за пръв път този ден ми беше топло, се отпуснах на възглавниците и си проверих гласовата поща. Ребека, асистентката на Сузи, ми беше оставила четири, за да ме уведоми, че е пратила по имейла резюметата на няколко подходящи лични асистентки и моли да ги прегледам по най-бързия начин. Разглеждах ги на лаптопа си, когато мобилният ми иззвъня и видях, че пак е Ребека.

— Чета ги в момента — обявих, преди да е успяла да продума.

— Страхотно, благодаря, Електра. Всъщност се обаждам, защото има едно момиче, което според мен ще ти пасне страхотно, но са й предложили работа и другаде и трябва да отговори до утре. Може ли да намине рано вечерта и да си поговорите?

— Току-що се върнах от фотосесията за „Венити феър“, Ребека, и…

— Наистина мисля, че трябва да я видиш, Електра. Има страхотни препоръки. Работила е като лична асистентка на Бардин, а ти знаеш колко труден характер има той. Искам да кажа — продължи бързо Ребека, — че е свикнала да работи под напрежение за високопоставени клиенти от модния бизнес. Може ли да я изпратя?

— Добре — въздъхнах, понеже не исках да проявявам „труден характер“, какъвто явно смяташе, че имам.

— Страхотно, ще й кажа. Знам, че много ще се зарадва — тя е една от най-големите ти фенки.

— Ясно. Добре. Кажи й да дойде в шест.

Точно в шест портиерът позвъни да ми каже, че гостенката ми е пристигнала.

— Пратете я горе — отвърнах уморено. Не очаквах с нетърпение срещата — откакто Сузи подметна, че може да имам нужда от помощ, за да организирам живота си, бях видяла поток от въодушевени млади жени да пристигат, изпълнени с ентусиазъм, само за да си тръгнат няколко седмици по-късно.

— Наистина ли съм с труден характер? — попитах отражението си в огледалото, докато гледах дали нямам нещо между зъбите. — Може би. Но това не е нищо ново, нали? — добавих, допих си водката и погладих косата си. Стилистът ми Стефано съвсем скоро я беше сплел на стегнати плитки по скалпа ми, за да зашие за нея дълги екстеншъни. Винаги ме болеше цялата глава, когато имах нова прическа.

На вратата се почука и отидох да отворя, чудейки се какво ме чака от другата страна. Каквото и да очаквах, определено не беше малката, спретната фигура в прост кафяв костюм с пола до под коленете, доста по-дълга, отколкото беше модерно. Погледът ми се спря на краката й, обути в прости кафяви обувки, които Мама би нарекла „разумни“. Най-странното нещо в нея беше, че носеше шал на главата, стегнат около челото и врата й. Видях, че има прекрасно лице: малък нос, високи скули, пълни розови устни и чиста кожа с цвят на кафе лате.

— Здравейте! — Тя ми се усмихна и красивите й дълбоки кафяви очи светнаха. — Казвам се Мариам Каземи и много се радвам да се запозная с вас, госпожице Д’Аплиез.

Много харесах тембъра на гласа й — всъщност бих го купила, ако се продаваше, защото беше дълбок и плътен, изливаше се като мед от гърлото й.

— Здрасти, Мариам, влизай!

— Благодаря ви.

Тръгнах с широки крачки към дивана, но Мариам Каземи не бързаше. Тя се спря да погледне скъпите картини с петна и завъртулки, но по изражението й личеше, че не й харесват повече, отколкото на мен.

— Не са мои, хазяинът ги е избрал — почувствах се задължена да поясня по някаква необяснима причина. — Мога ли да ти сипя нещо? Вода, кафе, чай… или нещо по-силно?

— О, не, аз не пия. Искам да кажа, не пия алкохол. Бих се радвала на чаша вода, ако не е проблем.

— Разбира се — казах аз, смених посоката и тръгнах към кухнята. Тъкмо вадех бутилка „Евиан“ от хладилника, когато тя се появи до мен.

— Мислех, че имате персонал за такива неща?

— Имам камериерка, но през повечето време съм сама тук. Заповядай — подадох й водата, а тя отиде до прозореца и погледна през него.

— Много сте нависоко.

— Да, така е — отвърнах и осъзнах, че съм напълно неподготвена за тази жена, която излъчваше спокойствие като парфюм и изобщо не изглеждаше впечатлена от мен, нито от луксозния апартамент, в който живеех. Обикновено кандидатките направо подскачаха от въодушевление и правеха какви ли не обещания.

— Да отидем да седнем? — предложих аз.

— Да, благодаря ви.

— Е — започнах аз, когато се настанихме в гостната, — чувам, че си работила за Бардин?

— Да, точно така.

— Защо напусна?

— Предложиха ми позиция, която може би ще ми пасне по-добре.

— Не защото е имал труден характер?

— О, не — засмя се Мариам. — Изобщо нямаше труден характер, но наскоро се премести обратно в Париж за постоянно, а аз съм се установила тук. Още сме добри приятели.

— Добре. Това е чудесно. А защо искаш да работиш за мен?

— Защото винаги съм се възхищавала на работата ви.

Леле! — помислих си. — Рядко се случва някой да нарече това, което правя, работа.

— Благодаря.

— Голяма дарба е да можеш да създадеш персона, която допълва рекламирания продукт, поне според мен.

Тя отвори семплата си кафява чанта, която определено приличаше повече на ученическа, отколкото на дизайнерска, и ми подаде резюмето си.

— Предположих, че не сте имали време да го прегледате, преди да дойда.

— Не, нямах — съгласих се и погледът ми премина бързо по детайлите от живота й, които бяха необичайно кратки и сбити. — Значи не си учила в колеж?

— Не, семейството ми нямаше средства. Или по-точно — една от малките и деликатни ръце посегна към лицето и потри носа й с пръст — сигурно са имали, но сме цели шест и не би било честно към останалите, ако аз отида, а другите не могат.

— И аз съм едно от шест деца! И не съм била в колеж или университет.

— Е, значи имаме нещо общо помежду си.

— Аз бях най-малката.

— А аз съм най-голямата — усмихна се Мариам.

— И си на двайсет и шест?

— Да.

— Значи сме на една възраст — отбелязах и по някаква незнайна причина се почувствах щастлива, че съм открила общи черти с тази необичайна личност. — И с какво се занимава, след като завърши училище?

— Работех в цветарски магазин през деня, а нощем ходех на бизнес училище. Мога да донеса копие от сертификата си, ако е необходимо. Имам всички необходими умения за работа с компютри, мога да правя таблици, а скоростта ми на писане е… всъщност не съм сигурна колко точно, но пиша много бързо на компютър.

— Това всъщност не е от основните изисквания, нито таблиците. Счетоводителят ми се занимава с финансите.

— О, но тези неща са много полезни и в организационна роля. Мога да планирам целия ви месец в детайли за минимално време.

— Ако го направиш, може да избягам — пошегувах се. — Оправям се ден за ден, защото иначе ще полудея.

— Напълно ви разбирам, госпожице Д’Аплиез, но моята работа е да организирам нещата по-сериозно. С Бардин дори имах таблица за химическото му чистене и решавахме какво ще носи на всяко събитие, чак до цвета на чорапите му, които често бяха нарочно в различни цветове. — Мариам се изкикоти леко и аз се присъединих към нея.

— Значи е симпатичен човек?

— Да, страхотен е!

Дали беше вярно или не, това момиче беше почтено. Много пъти кандидатки за асистент ми бяха разказвали всички клюки за бившите си работодатели. Може би си мислеха, че е добре да обяснят в подробности защо са напуснали, но аз мислех само за това, че в бъдеще може да говорят така и за мен.

— Преди да попитате, аз съм много дискретна. — Мариам сякаш ми бе прочела мислите. — Често откривам, че клюките за знаменитостите в нашия бизнес са неверни. Интересно е…

— Какво?

— Не, нищо, няма значение.

— Моля те, кажи го!

— Ами, интересно е, че толкова много хора мечтаят за слава, но според моя опит тя води само до нещастие. Хората вярват, че тя ще им даде правото да правят и да бъдат каквото поискат, но всъщност губят най-ценното, което имаме ние, хората, а именно свободата си. Вашата свобода — добави тя.

Погледнах я с изненада. Имах чувството, че въпреки всичко, което притежавах, тя ме съжалява. Не по снизходителен начин, а топъл и съчувствен.

— Да, наистина съм изгубила свободата си. Всъщност — обясних на тази напълно непозната — живея с параноичния страх, че някой ще ме види да правя нещо съвсем нормално и ще го изкриви, за да напише статия и да продаде повече вестници.

— Това не е добър начин да се живее, госпожице Д’Аплиез — поклати глава Мариам. — А сега се боя, че трябва да тръгвам. Заклех се на майка ми, че ще гледам малкото си братче, докато тя и татко са навън.

— Ясно. Това гледане на детето… редовно ли го правиш?

— О, не, изобщо, точно затова е толкова важно тази вечер да отида навреме. Мама има рожден ден, нали разбирате, а семейната шега е, че татко за последно я е водил на вечеря, когато й е предложил брак преди двайсет и осем години! Разбирам, че ако ме вземете на работа, ще имате нужда от мен двайсет и четири часа в денонощието.

— Нали знаеш, че ще има и много презокеански пътувания?

— Да, това няма да е проблем. Нямам и никакви романтични връзки. А сега, ако ме извините… — Тя се изправи. — Много се радвам, че се запознахме, госпожице Д’Аплиез, дори да не започнем да работим заедно.

Гледах я, докато се обръщаше и вървеше към вратата. Дори в грозните си дрехи тя притежаваше естествена грация и нещо, което фотографите биха нарекли „присъствие“. Макар интервюто да бе продължило не повече от петнайсет минути и да не бях задала една десета от необходимите въпроси, аз наистина, ама наистина исках Мариам Каземи и невероятното й спокойствие да бъдат част от живота ми.

— Слушай, ако ти предложа работата сега, би ли я обмислила? Искам да кажа — продължих, след като скочих от дивана, за да я последвам до вратата, — знам, че са ти предложили друга позиция и трябва да отговориш до утре.

Тя се спря за момент, после се обърна към мен и ми се усмихна.

— Ами разбира се, че бих я обмислила. Смятам, че сте прекрасен човек, с добра душа.

— Кога можеш да започнеш?

— Другата седмица, ако желаете.

— Разбрахме се! — Подадох й ръка и само след секунда колебание тя я стисна.

— Разбрахме се — повтори тя. — А сега наистина трябва да тръгвам.

— Разбира се.

Тя отвори вратата и аз я последвах до асансьора.

— Вече знаеш условията, но ще накарам Ребека да ти напише официално предложение за работа и да ти го донесе утре сутринта.

— Чудесно — каза тя, докато вратите на асансьора се отваряха.

— Впрочем какъв е този парфюм, който носиш? Страхотен е.

— Всъщност е масло за тяло и го правя сама. Довиждане, госпожице Д’Аплиез.

Вратите на асансьора се затвориха и Мариам Каземи си тръгна.

* * *

Всички препоръки на Мариам бяха добри и не само това; бившите й началници не можеха да я нахвалят достатъчно. Затова следващия четвъртък двете се качихме на частен самолет от летище „Тетърбъро“ в Ню Джърси и потеглихме за Париж. Единствената промяна в „униформата й“ за пътуването беше, че бе заменила полата с бежови панталони. Гледах я, докато сядаше на мястото си в самолета и вадеше лаптопа от чантата си.

— Летяла ли си досега с частен самолет? — попитах я.

— О, да, Бардин не пътуваше с нищо друго. А сега, госпожице Д’Аплиез…

— Електра, моля те!

— Електра — поправи се тя. — Трябва да ви попитам дали бихте искали да си починете по време на полета, или да използваме времето, за да обсъдим някои неща?

Тъй като се бях забавлявала със Зед до четири сутринта, избрах първото. Щом се издигнахме, натиснах копчето, което превръщаше седалката ми в легло, сложих си маската за очи и заспах.

Три часа по-късно се събудих ободрена, понеже бях свикнала да спя в самолети, и погледнах под ъгъла на маската си, за да видя какво прави новата ми асистентка. Не беше на седалката си, затова предположих, че трябва да е в тоалетната. Свалих си маската и с изненада видях задника на Мариам обърнат към мен на пътеката между седалките. „Може би практикува йога“ — помислих си, понеже беше коленичила на ръце и крака с наведена доземи глава в поза, която приличаше на детската поза за йога. Тогава я чух да си мърмори и когато вдигна леко ръце и глава, осъзнах, че се моли. Почувствах се неудобно, че я гледам, докато прави нещо толкова лично, затова извърнах очи и отидох да ползвам тоалетната. Когато се върнах, Мариам седеше на седалката си и пишеше нещо на лаптопа.

— Добре ли спахте? — усмихна ми се тя.

— Да, а сега съм гладна.

— Помолих ги да се погрижат да има суши на борда. Сузи ми каза, че ви е любимата храна, когато пътувате.

— Благодаря. Наистина ми е любимо.

Стюардесата вече беше до мен.

— Мога ли да ви помогна, госпожице Д’Аплиез?

Направих поръчката си — свежи плодове, суши и половин бутилка шампанско, след което се обърнах към Мариам.

— Ще ядеш ли?

— Вече ядох, благодаря.

— Да не би да се страхуваш да летиш?

Тя се намръщи.

— Не, изобщо. Защо питате?

— Защото когато се събудих, те видях да се молиш.

— О — засмя се тя, — това не е, защото ме е страх, а защото в Ню Йорк е обед и аз винаги се моля по това време.

— Ясно, ами не знаех, че трябва да го правиш.

— Моля ви, не се притеснявайте, Електра, няма често да ме виждате да се моля — обикновено намирам дискретно, скрито място, но тук горе… — Тя посочи с жест тясното пространство. — Няма как да се побера в тоалетната.

— Трябва да се молиш всеки ден?

— О, да, по пет пъти на ден всъщност.

— Това не ти ли пречи?

— Никога не съм мислила за молитвите по този начин, защото правя това всеки ден още откакто бях дете. И винаги се чувствам по-добре след това. Просто съм такава.

— Тоест религията ти е такава?

— Не, аз съм такава. Сушито ви пристигна, изглежда много апетитно.

— Защо не се присъединиш към мен? Не обичам да пия сама — подхвърлих, докато стюардесата ми наливаше шампанско.

— Ще желаете ли нещо, госпожице? — обърна се към Мариам, която се беше преместила на седалката срещу мен.

— Малко вода, ако обичате.

— Наздраве! За успешната ни бъдеща съвместна работа.

— Да, сигурна съм, че ще бъде такава.

— Съжалявам, че не знам нищо за обичаите ти.

— Моля ви, не се притеснявайте — успокои ме Мариам. — На ваше място и аз нямаше да знам нищо.

— От строго семейство ли идваш?

— Не, изобщо. Или поне не в сравнение с другите. Родена съм в Ню Йорк, както и братята и сестрите ми, така че сме американци. Както винаги казва баща ми, тази страна е дала убежище на родителите ми, когато са имали нужда, и трябва да почитаме тукашните обичаи, както и старите си обичаи.

— Откъде са родителите ти? — попитах я.

— От Иран… или Персия, както предпочитаме да казваме у дома. Много по-хубаво име, не мислите ли?

— Да, вярно е. Значи родителите ти е трябвало да напуснат родината против волята си?

— Да. И двамата са дошли в Америка като деца с родителите си след падането на шаха.

— Шаха?

— Той е бил цар на Иран и имал много западни идеали. Това не се харесало на екстремистите в страната, затова всеки, който имал роднинска връзка с него, трябвало да бяга, за да си спаси живота.

— Но щом е бил цар, значи и ти си от кралско потекло?

— Ами — усмихна се Мариам, — технически да, но не е като с европейските кралски семейства — има стотици хора, които са негови роднини, братовчеди, втори, трети, четвърти, по брак… На запад може би бихте нарекли семейството ми благородническо.

— Божичко! За мен работи принцеса!

— Кой знае, ако нещата бяха различни… Можеше и да стана принцеса, ако се омъжех за точния човек.

Не исках да казвам, че само се шегувах, но погледнах Мариам и всичко си дойде на мястото. Спокойното й излъчване, самоувереността й, перфектните й маниери… може би това бяха неща, които само стотици години аристократично потекло можеха да предоставят.

— А ти, Електра? Откъде е семейството ти?

— Нямам представа — отвърнах и изгълтах шампанското на един дъх. — Била съм осиновена като бебе.

— И никога не си се замисляла да проучиш миналото си?

— Не. Какъв е смисълът да гледаш назад, щом не можеш да промениш миналото? Винаги гледам само напред.

— Тогава по-добре да не се срещаш с баща ми. — Очите на Мариам блестяха от веселие. — Той все разказва истории за живота си с баба и дядо в Иран. И за нашите предци, живели преди стотици години. Много са красиви и много обичах да ги слушам като дете.

— Е, на мен ми разказваха само приказките на Братя Грим, а в тях винаги имаше някоя зла вещица или трол, които ме плашеха до смърт.

— И в нашите приказки има такива същества, но се наричат джинове. Правят ужасни неща на хората. — Мариам отпи от водата си и ме погледна над ръба на чашата. — Татко винаги казва, че историята ни е килимът, на който стоим и от който можем да полетим. Може би някой ден ще пожелаеш да откриеш собствената си история. А сега ще можеш ли да издържиш да обсъдим парижката ти програма?

Час по-късно Мариам се върна на собствената си седалка да въведе на компютъра бележките, които си беше направила по време на разговора ни. Аз отпуснах гърба на седалката си и загледах как небето навън се смрачава, предвещавайки европейската нощ. Някъде под този мрак лежеше семейният ми дом — или поне домът на нашата група разнородни деца, събрани от Татко от всички краища на света.

Никога не ми беше пречило, че не сме кръвни роднини, но докато слушах Мариам да говори за корените си и я гледах как изпълнява обичаите на вековна култура в частен самолет, летящ към Париж, почувствах, че почти й завиждам.

Замислих се за писмото от Татко, което седеше някъде в апартамента ми в Ню Йорк… дори не знаех къде е. Тъй като не го бях отворила и най-вероятно беше изгубено, едва ли някога щях да имам шанса да открия истината за миналото си. Може би Хоф, както наричах наум адвоката на Татко, би могъл да хвърли малко светлина върху него… Спомних си, че ги имаше и онези цифри на армиларната сфера, които според Али сочеха откъде сме дошли. Изведнъж се почувствах все едно най-важното нещо на света е да открия писмото на Татко, почти толкова важно, че да накарам пилота да обърне самолета, само за да мога да преровя чекмеджетата за него. Тогава, когато се върнах в Ню Йорк след подобието на мемориална служба, което беше организирано, защото Татко бе решил да бъде погребан в морето, преди да пристигнем в Атлантис, бях толкова ядосана, че не исках да зная.

Защо беше ядосана, Електра?

Думите на психотерапевтката звъняха в ушите ми. Истината беше, че не знаех отговора. Сякаш бях ядосана, откакто съм се научила да ходя и да говоря, ако не и отпреди това. Всичките ми сестри обичаха да ми разказват как едва не съм съборила къщата с крясъци като бебе и нещата не се бяха подобрили, докато растях. Определено не можех да обвиня детството си, което беше идеално, макар и странно, предвид факта, че всички бяхме осиновени и семейните ни снимки приличаха на реклами на „Гап“ заради различните ни етноси. Когато питах за това, Татко винаги отговаряше, че ни е избрал специално за да бъдем негови дъщери, и това изглежда беше достатъчно за сестрите ми, но не и за мен. Исках да знам защо. Сега, когато беше мъртъв, едва ли някога щях да разбера.

— Един час до кацането, госпожице Д’Аплиез — каза стюардесата, докато ми доливаше чашата. — Мога ли да ви донеса още нещо?

— Не, благодаря.

Затворих очи с надеждата моят човек в Париж да е удържал на думата си и да е доставил в хотела ми това, от което имах нужда, защото отчаяно се нуждаех от една черта кокаин. Когато не бях дрогирана, мозъкът ми започваше да работи и започвах да мисля за Татко, за сестрите си, за живота си… а просто не можех да се справя с това. Не и точно сега.

* * *

За разнообразие фотосесията всъщност беше приятна. Пролетта в Париж, поне когато грееше слънце, беше невероятно красива и ако някога изпитвах чувството, че мястото ми е в определен град, то това беше той. Бяхме в „Жарден дьо Плант“, който беше залят от черешови цветове, ириси и божури и сякаш всичко беше ново и свежо. Помогна и това, че харесвах фотографа. Свършихме много преди определения час и продължихме химията в хотелската ми стая следобед.

— Защо живееш в Ню Йорк? — попита ме Максим на френски, докато пиехме чай от крехки порцеланови чашки в леглото, след което използвахме таблата, за да смръкнем по черта кокаин. — Имаш европейска душа.

— Знаеш ли, всъщност не съм сигурна — въздъхнах. — Там живее Сузи, агентката ми, и ми се стори логично да съм близо до нея.

— Твоята модна маман, така ли? — пошегува се той. — Вече си голямо момиче, Електра, и можеш да взимаш собствени решения. Живей тук и ще можем по-често да правим това — каза той, докато ставаше от леглото и влезе в банята да си вземе душ.

Загледах се през прозореца към „Плас Вандом“, който бе претъпкан с хора, дошли да разгледат забележителностите или да пазаруват в елегантните магазини, и се замислих над думите на Максим. Той беше прав, можех да живея където си поискам; нямаше значение, понеже така или иначе прекарвах толкова много от живота си в пътуване.

— Къде е домът ми? — прошепнах и изведнъж се почувствах обезсърчена при мисълта да се върна в Ню Йорк и в бездушния си празен апартамент. Импулсивно посегнах към телефона и се обадих на Мариам.

— Имам ли да правя нещо в Ню Йорк утре?

— Имаш вечеря в седем вечерта с Томас Олбах, маркетинговия експерт на линията парфюми, която рекламираш — отговори веднага Мариам.

— Ясно. — С Томас бяхме прекарали някои приятни моменти заедно в месеците, след като Мич ме напусна, но не бях особено привързана към него. — А в неделя?

— Няма нищо в дневника.

— Страхотно. Отмени вечерята, кажи на Томас, че фотосесията се е проточила или нещо подобно, отложи полета за неделя вечер и удължи хотелската ми резервация с още две вечери. Искам да остана в Париж още малко.

— Идеално. Това е прекрасен град. Ще потвърдя всичко веднага щом бъде уредено.

— Благодаря ти, Мариам.

— Няма проблем.

— Ще остана по-дълго — казах на Максим, когато излезе от банята.

— Жалко, защото аз няма да съм в града за уикенда. Ако знаех…

— О! — Постарах се да не показвам разочарованието си. — Е, скоро ще се върна пак.

— Ще ми се обадиш, нали? — каза той, докато се обличаше. — Бих си отменил плановете, ако можех, но отивам на сватба на приятел. Съжалявам, Електра.

— Оставам заради града, не за теб — отговорих и се насилих да се усмихна.

— А градът те обича, както и аз. — Той ме целуна по челото. — Приятен уикенд и не забравяй да ми се обадиш.

— Няма.

След като излезе, смръкнах една черта, за да се развеселя, и се замислих какво бих искала да правя в Париж. Но също като в другите големи градове, в момента, в който излезех от „Риц“, някой щеше да ме разпознае, до няколко минути щяха да се обадят на пресата и щях да се сдобия с нежелан антураж.

Посегнах към телефона, за да се обадя на Мариам и да й кажа да се върне към план А, но точно тогава, като по чудо, той звънна.

— Електра? Мариам е. Обаждам се само да потвърдя, че полетът е преместен в неделя вечер и резервацията в хотела е удължена.

— Благодаря.

— Искаш ли да направя резервация за някой ресторант?

— Не, аз… — По някаква причина очите ми се насълзиха.

— Добре ли си, Електра?

— Да, всичко е наред.

— В момента… заета ли си?

— Не, изобщо.

— Тогава може ли да мина да те видя? Има няколко договора, които Сузи прати днес и трябва да подпишеш.

— Да, добре.

Няколко минути по-късно Мариам дойде и донесе прекрасния си аромат със себе си в стаята. Подписах договорите и се загледах унило през прозореца към падащия здрач на парижката вечер.

— И така, какви са плановете ти за тази вечер? — попита ме тя.

— Никакви. А твоите?

— Нищо, освен една вана, легло и хубава книга — отвърна тя.

— Бих се радвала да изляза, да посетя кафенето, където работех като сервитьорка, и да хапна нормална храна като нормален човек, но не съм в настроение да бъда разпозната.

— Разбирам. — Тя се вгледа в мен за няколко секунди, след което се изправи. — Имам идея. Почакай тук.

Тя излезе от стаята, но се върна след няколко минути с шал в ръце.

— Може ли да го изпробвам върху теб? Да видя как изглежда?

— Искаш да кажеш около раменете ми?

— Не, Електра, на главата ти като моя. Хората обикновено се държат на разстояние от жена с хиджаб, което е част от причината много жени от нашата вяра да избират да го носят. Да пробваме ли?

— Добре. Това може би е единственият стил, който не съм изпробвала — добавих със смях.

Седнах на ръба на леглото и Мариам сръчно уви шала около главата ми, остави краищата да покрият раменете ми и го закачи с карфица.

— Ето, погледни се. — Тя посочи огледалото.

Огледах се и направо не повярвах на очите си. Дори аз самата едва се разпознах.

— Страхотно е, но не можем да направим нищо за останалата част от мен, нали?

— Имаш ли някакви тъмни панталони или клинове?

— Само черния анцуг, с който пътувах.

— Ще свърши работа. Облечи го, а аз ще отида да донеса още нещо.

Преоблякох се, а Мариам скоро се върна с дреха в ръка. Разгъна я и видях, че е евтина памучна рокля на цветя с дълги ръкави.

— Донесох я, в случай че отидем на някое по-луксозно място. Пазя я за специални събития, но можеш да я вземеш назаем.

— Съмнявам се, че ще ми стане.

— Не мисля, че сме толкова различни в горната част на тялото. А докато аз я нося като рокля, на теб ще ти стои добре като туника. Пробвай я — подкани ме тя.

Облякох я и видях, че Мариам беше права. Роклята ми стоеше добре отгоре и падаше до средата на бедрата ми.

— Ето! Така никой няма да те познае. Вече си мюсюлманка.

— Ами краката ми? Нося си само обувките на „Лубутен“ и „Шанел“.

— Сложи си маратонките, с които беше в самолета — предложи тя и се запъти към куфара ми. — Може ли?

— Давай! — отвърнах и се загледах в новото си „аз“ в огледалото. С шала на главата и простата памучна рокля, която носех като горнище, само човек с орлови очи би ме разпознал.

— Ето — каза Мариам, докато си обувах маратонките. — Трансформацията е пълна. Само още едно нещо… може ли да погледна гримовете ти?

— Окей.

— Ето, трябва само да ти сложим малко очна линия. Затвори очи, моля.

Направих го и мислите ми се върнаха към един момент, когато със сестрите ми бяхме на кораба на Татко за годишната ни лятна обиколка и ходехме на вечеря, където пуснем котва. Тогава ме смятаха за прекалено малка, за да нося грим, затова седях на леглото и гледах как Мая помага на Али с нейния.

— Кожата ти е толкова красива — въздъхна Мариам. — Буквално блести. А сега съм убедена, че никой няма да те закача тази вечер.

— Така ли мислиш?

— Абсолютно съм сигурна, но ще изпробваме маскировката ти долу, когато минем през рецепцията. Готова ли си?

— Да, защо не? — Посегнах към чантата си на „Луи Вюитон“, но Мариам ме спря.

— Сложи каквото ти трябва в моята чанта — каза тя и ми подаде евтината си кафява дамска чанта от изкуствена кожа. — Готова ли си?

— Готова съм.

В асансьора, макар трима души да се качиха с нас, никой не мигна, когато ме видя. Минахме през фоайето и рецепционистът ни хвърли един поглед, преди отново да се обърне към компютъра си.

— Леле, Кристоф ме познава от години! — прошепнах, докато излизахме, а Мариам повика един от портиерите.

— Трябва ни такси до Монмартр — каза му тя на приемлив френски.

— D’accord, mademoiselle, но има опашка и може да се наложи да почакате до десет минути.

— Добре, ще почакаме.

— Не съм чакала на опашка за такси от години — промърморих.

— Добре дошла в реалния свят, Електра — усмихна се Мариам. — Виж, наш ред е.

Двайсет минути по-късно се настанихме на масата в кафето, където някога работех. Не беше много добра маса — бяхме притиснати между други две и чувах всяка дума от разговорите на съседите ни. Постоянно хвърлях погледи на Жорж, който ме бе наел на работа преди десет години, а сега стоеше зад бара, но той така и не се обърна към мен.

— Е, какво е усещането отново да си невидима? — попита ме Мариам, след като поръчах гарафа наливно вино.

— Не съм сигурна. Странно е.

— Но се чувстваш по-свободна?

— О, да, искам да кажа, беше ми приятно да се разходя по улицата, без да ме забележат, но всичко си има добри и лоши страни, нали?

— Да, така е, но предполагам, че дори преди да станеш известна, хората са те зяпали.

— Да, така си беше, но никога не бях сигурна дали ме гледат, защото са приятелски настроени, или защото приличам на черен жираф!

— Бих предположила, че са те гледали, защото си много красива, Електра. Докато към мен, особено след 11 септември, се отнасят с известно подозрение, където и да отида. Всеки мюсюлманин е терорист, нали знаеш — усмихна се тъжно тя и отпи от водата си.

— Разбира се, трябва да ти е много трудно.

— Така е. Във всеки политически или религиозен режим нормалните хора по улиците искат просто да живеят в мир. За жалост често ме съдят още преди да съм си отворила устата, само по облеклото ми.

— Някога излизаш ли без шала?

— Не, макар че баща ми каза, че трябва да си сваля хиджаба, когато си търсех работа. Смяташе, че ще навреди на шансовете ми.

— Може би трябва да опиташ да се превърнеш в някой друг за няколко часа, както аз тази вечер. Може и на теб да ти подейства освобождаващо.

— Може, но съм щастлива такава, каквато съм. А сега ще поръчваме ли?

Мариам направи поръчката на френски.

— Толкова много скрити дарби! — пошегувах се с нея. — Къде си се научила да говориш френски толкова добре?

— Учих го в училище, а после го усвоих по-добре, докато работех за Бардин — смятам, че е необходимо в света на висшата мода. Освен това като че ли ме бива в ученето на езици. Забелязах, че звучиш по-различно на френски, отколкото на английски, почти като различен човек.

— Какво искаш да кажеш? — наежих се.

— Не по лош начин — продължи бързо тя. — На английски звучиш по-небрежно, може би защото акцентът ти е леко американски. На френски сякаш звучиш… по-сериозно някак си.

— Сестрите ми биха се изсмели, ако те чуят да го казваш — отвърнах с усмивка.

Над порция moules marinières^[1] и хрупкав пресен хляб, какъвто само французите умееха да пекат, подканих Мариам да поговори за семейството си. Тя очевидно обожаваше братята и сестрите си и аз завидях на любовта, която светеше в очите й.

— Направо не мога да повярвам, че малката ми сестричка ще се жени догодина. Родителите ми вече ме наричат стара мома — засмя се тя и двете се заехме с десерта tarte Tatin^[2]. Вече бях решила, че ще изгоря допълнителните калории утре сутрин във фитнес салона на хотела.

— Мислиш ли, че някога ще се ожениш? — попитах.

— Не знам. Определено още не съм готова за брак. Или просто не съм срещнала точния човек. Ако нямаш нищо против да попитам, как стоят нещата при теб? Влюбвала ли си се някога?

Поне този път не възразих срещу въпроса. Тази вечер бяхме просто две млади жени на вечеря, които си разменят клюки.

— Да, и не мисля, че искам да ми се случва отново.

— Свършило е зле, така ли?

— Много зле — въздъхнах. — Той ми разби сърцето. Приех го много зле, но какво да се прави, случват се такива неща.

— Ще има някой друг за теб, Електра, знам го.

— Заучиш като сестра ми Тиги. Тя е по духовните неща и постоянно ги говори такива.

— Е, може би е права, както и аз. Има точен човек за всеки, наистина го вярвам.

— Но въпросът е ще ги намерим ли някога? Светът е голям, нали знаеш?

— Вярно е — съгласи се Мариам, след като потисна прозявката си. — Извини ме, не спах добре снощи. Часовата разлика не ми се отразява добре.

— Ще поискам сметката. — Махнах с ръка на сервитьора, но той напълно ме игнорира.

— Колко невъзпитано! — ядосах се, когато пет минути по-късно той продължаваше да не ни обръща внимание.

— Зает е, Електра, ще дойде при нас, когато има време. Търпението е добродетел, нали знаеш?

— Която никога не съм притежавала — промърморих, мъчейки се да задържа гнева си под контрол.

— Е — каза тя, когато най-после успяхме да напуснем заведението, след като сервитьорът ни удостои с вниманието си, — тази вечер научих, че не обичаш да те игнорират.

— Точно така! В семейство с шест момичета трябваше да крещя най-силно, за да ми обърнат внимание. И го правех — засмях се.

— Нека се опитаме да си намерим такси до хотела…

Едва чух какво каза, защото погледът ми се спря на един мъж, който седеше сам на една от външните маси и пиеше коняк.

— О, Господи… — прошепнах.

— Какво има?

— Онзи човек там. Познавам го. Той работи за семейството ми. — Тръгнах към масата и почти се надвесих над него, преди да погледне към мен.

— Крисчън?

Той се вгледа в мен и на лицето му се четеше объркване.

— Pardon, mademoiselle, познаваме ли се? — попита ме на френски.

Наведох се и зашепнах в ухото му:

— Разбира се, че се познаваме, глупако! Аз съм, Електра!

— Mon dieu! Наистина си ти, Електра! Аз…

— Ш-ш-шт! Под прикритие съм!

— Е, маскировката е много добра, но сега, разбира се, виждам, че си ти.

Осъзнах, че Мариам стои зад мен.

— Мариам, това е Крисчън, който е… ами, член на семейството, бих казала — усмихнах му се. — Ще те притесним ли, ако седнем за по чашка? Какво невероятно съвпадение, да те видя тук!

— Ако може да ме извините, ще се върна в хотела — каза Мариам. — Иначе ще заспя правя. Радвам се, че се запознахме, Крисчън. Bonne soirée — кимна тя, преди да се обърне и да се скрие в тълпата, изпълваща улиците на Монмартр.

— Мога ли да се присъединя към теб? — попитах.

— Разбира се, моля, седни! Ще ти поръчам един коняк.

Гледах Крисчън, докато викаше младата сервитьорка, отговаряща за масите отвън. Като младо момиче много си падах по него — все пак беше единственият мъж под трийсетте, когото можех да срещна в Атлантис. Десет години по-късно сякаш изобщо не се беше променил и изведнъж осъзнах, че нямам представа на колко години е всъщност. Нито, замислих се виновно, кой е.

— И така — започнах, — какво правиш тук?

— Аз… ами, ходих на гости на един стар приятел.

— Разбирам — кимнах, но имах силното усещане, че лъже. — Знаеш ли, Мама ми намери квартира само на две крачки оттук, когато дойдох в Париж за пръв път. Работех точно в това кафе. Сега ми се струва толкова отдавна.

— Отдавна си беше, Електра, почти десет години. А, ето го коняка. Santé.

— Santé. — Вдигнах чашата си за тост и двамата отпихме големи глътки.

— А може ли да попитам какво правиш под прикритие по улиците на Монмартр?

— Мариам, момичето, с което току-що се запозна, е личната ми асистентка и й се оплаках, че не мога да отида никъде, без да ме разпознаят. Така че тя ме преоблече и излязохме заедно на вечеря.

— И хареса ли ти да не бъдеш себе си?

— Честно казано, не съм сигурна. Искам да кажа, определено си има предимства — нямаше как да седна тук и да си говоря с теб, без никой да ни притеснява, ако не бях дегизирана, но е също толкова дразнещо да ме игнорират.

— Да, не се и съмнявам. И така — Крисчън отпи още една глътка коняк, — как си ти?

— Добре съм — свих рамене. — Как е Мама? А Клаудия?

— Те са добре, да. И двете са в отлично здраве.

— Често се чудя с какво се занимават тези дни, след като ние се изнесохме, а Татко го няма.

— Не бих се притеснявал за това, Електра. Намират си достатъчно занимания.

— Ами ти?

— Винаги има много работа за вършене в имението, а и рядко минава месец, без някоя от сестрите ти да не дойде на гости. Али сега е в Атлантис с прекрасния си син Беър.

— Мама сигурно се чувства като в рая.

— Да, и аз така мисля — отвърна Крисчън с една от редките си усмивки. — Той е първият от новото поколение. Марина отново се чувства нужна и е чудесно да я видя щастлива.

— Как е Беър? Племенникът ми — добавих, изненадана от думата.

— Чувства се перфектно, като всички новородени бебета.

— Понякога плаче ли? — продължих с въпросите. Крисчън беше поредният човек, който технически работеше за мен, както и за сестрите ми, но тази вечер почтителното му отношение ме подразни.

— О, да, от време на време, но всички бебета правят така, нали?

— Помниш ли, когато аз живеех у дома?

— Да, естествено.

— Имам предвид, когато съм била бебе?

— Когато ти беше бебе, аз бях само на девет, Електра.

„А-ха! Значи Крисчън трябва да е на около тридесет и пет…“

— Но аз съм убедена, че си спомням как управляваше кораба, когато бях много малка.

— Да, но баща ти винаги беше там, за да се увери, че съм усвоил необходимите умения, преди да ме пусне да плавам сам.

— О, Господи! — покрих устата си с ръка, когато един спомен внезапно изплува в ума ми. — Помниш ли, когато бях на около тринайсет и избягах от училище обратно в Атлантис? И тогава Татко ми каза, че трябва да се върна и поне да опитам отново, защото дори не съм му дала шанс? А аз толкова не исках да се връщам, че скочих от кораба в средата на Женевското езеро и се опитах да доплувам до брега.

Видях в топлите кафяви очи на Крисчън, че си спомня.

— Как бих могъл да забравя? Ти едва не се удави — не се беше сетила да си свалиш палтото, преди да скочиш, и започна да потъваш. За няколко секунди не можех да те намеря… — Той поклати глава. — Беше един от най-лошите моменти в живота ми. Ако те бях загубил…

— Татко сигурно щеше да се ядоса — съгласих се в опит да разведря атмосферата, защото Крисчън изглеждаше готов да заплаче.

— Никога не бих си го простил, Електра.

— Е, поне постигнах известен успех. Той не се опита да ме прати обратно на училище още няколко дни.

— Вярно е.

— А ти докога си в Париж?

— Заминавам утре. А ти?

— Неделя вечерта. Днес си промених полета, но човекът, с когото щях да прекарам уикенда, се оказа зает — свих рамене.

— Тогава по-добре ела с мен в Атлантис да видиш племенника си. Колата е тук, така че мога да те закарам. Всички много ще се зарадват да те видят.

— Така ли мислиш? — поклатих глава. — Съмнявам се.

— Защо говориш така? Марина и Клаудия постоянно говорят за теб. Събират в албум с изрезки снимките от всичките ти фотосесии.

— Така ли? Колко мило. Е, може би някой друг път.

— Ако премислиш, имаш телефона ми.

— Да, имам го — усмихнах се. — Все едно е запечатан в мозъка ми.

Когато нещата вървяха зле в училище, знаех, че скоро ще дойдеш да ме спасиш.

— Трябва да се връщам в квартирата. Утре сутринта потеглям рано. — Крисчън даде знак да донесат сметката.

— Къде си отседнал? — попитах.

— В същата сграда, където живееше ти. Собственичката е приятелка на Марина.

— Наистина ли? Не знаех. — Имах бегъл спомен за парижката ми хазяйка, много възрастна жена с лице, белязано от цял живот пиене на абсент и пушене на цигари.

— Както и да е — изправи се Крисчън, — ако си промениш решението, ми се обади. Тръгвам в седем сутринта. А сега нека да ти намеря такси.

Докато ходехме, се наслаждавах на факта, че Крисчън беше висок поне колкото мен. Освен това беше в адски добра форма, а мускулестото му тяло изпъкваше под бялата тениска. Докато ми спираше такси, по някаква причина се почувствах както всеки път, когато ме оставяше в училище и го гледах как си заминава, копнеейки да съм с него в колата.

— Къде си отседнала, Електра?

— В „Риц“ — отговорих, докато сядах на задната седалка.

— Е, радвам се, че се видяхме. Ще се грижиш за себе си, нали?

— Да! — викнах през прозореца, докато таксито потегляше.

Когато се отпуснах в леглото половин час по-късно, изведнъж осъзнах, че не бях взимала кокаин от следобеда с Максим и това ме накара да се почувствам много добре.

* * *

За лош късмет се събудих в пет на другата сутрин и дори след като изпих едно хапче за сън, мозъкът ми отказа да се изключи. Затова лежах и мислех за празния си уикенд в Париж, докато преглеждах контактите си, за да намеря някое другарче, с което да се позабавлявам. Осъзнах, че нямаше никой, когото наистина искам да видя, защото щеше да ми се наложи да положа усилие да бъда Електра Супермодела, а имах нужда от почивка.

„Но не самотна почивка…“ — замислих се, докато гледах как светещите цифри на часовника до леглото се местят мъчително бавно към шест сутринта.

Тогава се замислих за Атлантис, с Мама и Клаудия, и как бих могла да се разхождам из къщата и имението, облечена в стария анцуг, който държах в най-долния шкаф в спалнята си, как нямаше да се налага да се мъча да бъда нещо, което не съм…

Преди да съм успяла да размисля, набрах номера на мобилния телефон на Крисчън.

— Електра, добро утро!

— Здрасти, Крисчън! Реших, че всъщност искам да се върна с теб в Атлантис.

— Чудесна новина! Марина и Клаудия много ще се зарадват. Да те взема ли от „Риц“ след час?

— Да, идеално, благодаря.

После пратих съобщение на Мариам.

Будна ли си?

Да. Какво има?

Обади ми се.

Тя се обади и й обясних, че ще трябва да летя обратно за Щатите от Женева, вместо от Париж.

— Няма проблем, Електра. Да ти направя ли резервация в хотел?

— Не, прибирам се вкъщи да видя семейството си.

— Прекрасно! — възкликна тя с такава топлота, че можех да си представя усмивката й. — Ще ти се обадя, когато всичко е потвърдено.

— Ами ти, Мариам? — попитах, внезапно осъзнавайки, че я оставях да се оправя сама. — Ще се оправиш ли сама в Париж? Можеш да си вземеш самолетен билет към вкъщи днес, на моята кредитна карта, ако искаш.

— Не, Електра, тук съм си добре. Имах планове да се видя с Бардин този следобед, ако е удобно за теб, така че ще си уредя пътуването и ще се видим на летището в Женева утре вечер.

Взех черта кокаин от пакета, който ми остави Максим, после хвърлих всичко в куфара и сака и си поръчах селекция френски сладкиши с плодова гарнитура, за да се почувствам по-добре след многото въглехидрати. След закуска извиках пиколото да ми свали багажа. Сложих си големите черни слънчеви очила, с които според Кики приличах на муха, и последвах багажа си надолу до Крисчън и удобния Мерцедес. Той ме поздрави и отвори задната врата, но аз поклатих глава.

— Ще седна отпред, ако нямаш нищо против.

— Няма никакъв проблем — отвърна Крисчън и се премести, за да ми отвори предната врата.

Докато се настанявах на седалката, ме посрещна онова успокоително ухание на кожа, освежител за въздух и неповторимия лимонов аромат на Татко. Качвах се в семейните ни коли от дете и тази миризма никога не се променяше, дори сега, когато Татко го нямаше. Тя означаваше дом и сигурност и ако можех да я прибера в бутилка, щях да го направя.

— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш, Електра? — попита ме Крисчън, докато палеше двигателя.

— Да, благодаря.

— Пътуването обикновено отнема около пет часа — обясни той, когато тръгнахме с плавно движение от Риц.

— Казал ли си на Мама, че идвам?

— Да, казах й. Тя попита дали имаш някакви специални изисквания към храната?

— Ами…

Осъзнах, че при последното ми посещение в Атлантис бях на детокс диета и пиех зелен чай с кофи. Още бях с Мич, който беше толкова чист, че чак блестеше, но си бях взела бутилка водка за спешни случаи, ако не издържа без алкохол. Така и стана, но беше разбираемо, защото бях в Атлантис без Татко за първи път, на бдение без погребение.

— Добре ли си, Електра?

— Отлично, благодаря. Крисчън?

— Да?

— На много места ли караше Татко с колата?

— Не, не бих казал. Най-често до летище Женева, за да се качи на частния си самолет.

— Някога знаеше ли къде отива?

— Понякога да.

— И къде ходеше?

— О, на много различни места по света.

— Имаш ли някаква представа с какво всъщност се занимаваше?

— Нямам никаква идея, Електра. Той много държеше на личното си пространство.

— Няма спор — въздъхнах. — Не ти ли се струва странно, че никоя от нас не знаеше? В смисъл, повечето деца могат да кажат, че баща им е продавач в магазин или адвокат, но аз не можех да кажа нищо, понеже нямах и най-бегла представа.

Крисчън остана безмълвен, без да отмества поглед от пътя. Като семеен шофьор и капитан на кораба, би било невероятно да не знае повече, отколкото казва.

— Знаеш ли какво?

— Не и докато не ми кажеш, Електра — отвърна Крисчън с намек за усмивка.

— Когато имах всичките онези проблеми в училище, а ти идваше да ме вземеш, ти и колата ти станахте моето безопасно място.

— Какво имаш предвид под безопасно място?

— О, така наричат психолозите мястото, където можеш да бъдеш във въображението или спомените си, което те прави щастлив. Често мечтаех как ще дойдеш отвън да ме отведеш.

— В такъв случай за мен е чест — отвърна Крисчън, този път с истинска усмивка.

— Ти как си си намерил работата за Татко, просто си кандидатствал ли? — подпитах го отново.

— Баща ти ме познаваше от малък. Живеех… наблизо и той много помагаше на мен и на майка ми.

— Значи ти е бил като баща?

— Да — съгласи се Крисчън след кратко мълчание. — Точно така.

— Тогава може би ти си мистериозната седма сестра! — засмях се.

— Баща ти беше много мил човек и загубата му е ужасна за всички ни.

„Мил ли беше Татко, или с мания за контрол? Или и двете?“ — замислих се, докато минавахме през предградията на Париж по пътя към Женева. Наклоних седалката и затворих очи.