Лусинда Райли
Сестра на слънцето (8) (Историята на Електра)

7.

Може би защото се бяхме опознали толкова добре предната вечер, снимките минаха като по вода и свършихме в четири следобед.

— Помниш ли, че по-рано ти казах, че бележката, която от хотела са пъхнали под вратата ти, е от сестра ти Мая? — попита ме Мариам, докато се преобличах в палатката.

— Да, помня, мозъкът ми още не е станал на пяна — отвърнах, докато си връзвах късите панталонки.

— Ще й се обадиш ли, когато се върнеш в хотела? Написала е, че е свободна довечера, а няма нужда да тръгваме за летището преди десет.

— Ще се обадя, естествено — отвърнах подразнена. Напоследък Мариам се държеше като прекомерно загрижена и деспотична майка. Въпреки това, щом се върнах в апартамента, набрах номера, който бях записала вчера.

— Oi — отговори веднага нежният глас на Мая.

— Хей, аз съм, Електра.

— Електра! Направо не мога да повярвам, че си тук, в Рио. Докога ще останеш?

— Летя обратно довечера, в полунощ.

— Тогава имаш ли време да дойдеш у нас за час-два и да се запознаеш с Флориано и Валентина?

— Едва ли — излъгах, мислейки за срещата си с Жоаким след двайсет минути. — Но може да се видим на по чашка тук към осем, преди да тръгна за летището.

— О, добре. Ще дойда тогава.

— Кажи на портиера да те прати директно в апартамента ми. Ще го предупредя, че идваш.

— Добре. Нямам търпение да те видя, Електра.

— Да, чао.

Затворих телефона и взех една черта от пакета, който ми бе оставил Жоаким предната вечер, а после влязох да си взема душ. Обадих се на румсървиса да поръчам бутилка водка и още едно шампанско. Десет минути по-късно Жоаким беше в апартамента ми, а после в леглото ми.

— Толкова си красива — прошепна той в ухото ми. — Не мога да ти се наситя.

След това заспахме, а когато се събудихме, изсмъркахме по още една-две черти и отново правихме любов. Когато се оплаках, че още ми е трудно да се задържа будна, Жоаким извади две хапчета от портфейла си.

— Пробвай ги, Електра, ще те ободрят, както нищо друго, което си взимала преди.

Изпих едното с шампанско, а той взе другото. Десет минути по-късно отново правехме любов, после влязохме под душа, а след това се разкикотих неконтролируемо, когато Жоаким се опита да ме научи да танцувам самба, докато бяхме голи на терасата.

— Някой може да ни види — прошепнах, когато видях басейна долу над балюстрадата.

— И ще стане прекрасна снимка — усмихна се той и ме целуна.

— Не!

Дори под влиянието на дрогата и алкохола разбирах, че това, което правим, е опасно, така че го завлякох обратно вътре.

И видях Мариам и сестра ми Мая в центъра на дневната.

— Опа! — възкликнах и се постарах да се покрия с ръце, а Жоаким се опита да запази благоприличие с помощта на възглавничка. Изпаднах в истеричен смях при вида на израженията на сестра ми и асистентката ми.

— Съжалявам, момичета, трябваше да почукате.

— Опитахме се да почукаме, както и да се обадим в стаята. Бяхме притеснени, затова накрая управителят ни пусна да влезем — каза Мариам и в този момент поисках да зашлевя трезвените й и вероятно девствени бузи. — Ще ида да ти донеса халата, Електра.

— А аз по-добре да ви оставя — добави Жоаким и се скри в спалнята след Мариам.

— Сядай, моля те — подканих Мая, когато Мариам се върна и ми подаде халата.

— Трябва да тръгваме за летището след четиридесет минути. Ще ида да ти събера багажа — каза тихо тя.

— Мерси.

Жоаким се върна, вече облечен, и аз го прегърнах силно.

— Да се видим на летището?

— Не, аз ще остана още малко, а после летя за Мексико за „GQ“.

— Добре — кимнах. — Ще ми се обадиш, нали?

— Щом се прибера в Ню Йорк — съгласи се той. — Tchau, Електра. Adeus, senhora — добави той към Мая, преди да излезе.

— Искаш ли шампанско? — попитах я и взех бутилката от масичката. — Опа, свършило е. Ще поръчам още.

— Не, благодаря, Електра.

— Искаш ли нещо друго? — попитах, докато си наливах водка от бутилката, която бях поръчала по-рано.

— Няма нужда, мерси. Как се чувстваш?

— О, прекрасно! А Рио е страхотно място — какъв град само!

Мая гледаше безмълвно как пия водката. Оставих чашата и се вгледах в сестра си.

— Знаеш ли, ти наистина си красавицата на семейството. Би трябвало ти да вършиш моята работа.

— Благодаря за комплимента.

— Не, сериозно — продължих, гледайки великолепната й лъскава тъмна коса, прекрасната й гладка кожа и големите тъмни очи, които ми напомняха за тези на Жоаким. — Ти си истинска красавица. Още по-красива си от последния път, когато те видях — кимнах енергично.

— Ами — започна Мая с бавния си, нежен глас — може би е, защото съм щастлива. Ти щастлива ли си, Електра?

— О! — възкликнах. — На седмото небе съм! Жоаким е толкова красив, нали? Той е бразилец по рождение, нали знаеш? Всички бразилци ли са хубави като вас двамата? Ако е така, може да се преместя тук за постоянно!

— Време е да тръгваме за летището, Електра. — Мариам се беше появила зад мен. — Извадила съм обичайните ти дрехи за пътуване на леглото.

— Мерси — отвърнах, олюлявайки се леко и взех чашата водка от масичката. — Сети ли се да ми извадиш и бельо? — изкисках се. — Няма да се бавя — добавих към Мая и й махнах на път за спалнята.

Чух сестра ми и асистентката ми да разговарят тихо, докато се обличах.

— Хей, Мариам! То-о-олкова съм гладна! Ще кажеш ли на румсървиса да ми опаковат един клуб сандвич за из път? — подвикнах.

— Разбира се — чу се отговорът.

Седнах на леглото и се опитах да си вържа маратонките, но забелязах, че съм ги сложила на грешните крака, което ме накара да се разкикотя отново. Замислих се колко си приличаха Мая и Мариам. И двете имаха перфектен самоконтрол, никога не си личеше какво мислят, а и…

— Знаете ли какво? Ей сега се сетих, че имената Мая и Мариам започват с една и съща сричка! — обявих, когато се върнах в дневната и се строполих на дивана. — Не е ли сладко?

И двете ми се усмихнаха някак напрегнато, а на вратата се появи мъж в униформа.

— Да не сте дошли да ме отведете? — изкикотих се отново.

Мариам отиде да говори с него и той бързо се скри от поглед.

— Само се шегувах! Той трябва да ми вземе багажа.

— Електра, с Мариам си поговорихме и се чудехме дали не искаш да останеш с мен в Рио още няколко дни — каза Мая. — Особено след като каза, че толкова ти харесва.

— Да, харесва ми, но това е, защото се забавлявах с Жоаким, нали се сещаш? Разбираме се страхотно.

— Забелязах — съгласи се Мая. — Изглеждахте все едно сте в чудесни отношения.

— Да, да, точно!

— И така — продължи Мая след кратка пауза, — какво ще кажеш да останеш тук тази вечер и да се наспиш, а утре да решиш дали да се застоиш по-дълго?

— Нямаш никакви ангажименти до след уикенда — добави Мариам.

— Ами… не знам — свих рамене и се прозях широко. Мисълта да се отпусна в голямото удобно легло в съседната стая, вместо да се влача до летището, за да взема самолета за… къде, освен за празния ми апартамент? — изведнъж ми се видя много привлекателна.

— И Жоаким е тук утре — изведнъж си спомних и се усмихнах. — Така каза.

— Да, и аз го чух — съгласи се Мая.

— Тогава… — Мариам застана пред мен. — Да останем ли тук? Да си вземем малка ваканция?

— Добре — кимнах.

— Страхотно, тогава ще сляза да уредя резервацията и да сменя полетите, нали?

— Добре.

След като тя излезе, Мая седна до мен на дивана и взе ръцете ми в своите.

— Мариам е прекрасна, нали?

— Да, истински ангел. Което понякога е много досадно — добавих с вдигната вежда.

Усетих очите на Мая да се впиват в мен.

— Какво има?

— О, просто си мислех колко те обичам, малка сестричке.

— И аз те обичам, како.

Погледнах я и видях сълзи в очите й.

— Хей, защо плачеш? Не се ли радваш да ме видиш?

— Много се радвам, Електра, кълна се. А сега — каза тя, когато се прозях отново, — какво ще кажеш да отидем в спалнята, да те завия, както когато бяхме малки, и да ти разкажа приказка?

В главата ми изплува спомен: Мая, може би на около тринайсет, седеше на леглото ми и ми четеше детски приказки. Веднъж ми бе казала, че името й означава „майка“ на гръцки, а аз бях решила, че ако някога си имам майка, ще бъде като нея.

— Добре — съгласих се и се изправих, още залитайки, за да се върна в спалнята с Мая.

— Хей! — Допълзях до леглото и потупах чаршафите, още измачкани от следобеда с Жоаким. — Има място да легнеш до мен.

Мая заглади чаршафите от нейната страна на леглото и легна върху тях. Отново протегна ръка към мен, а аз я хванах и я стиснах здраво, усещайки, че действието на коката и екстазито вече преминава.

— Знаеш ли, винаги си била любимата ми сестра — обърнах се към нея.

— Наистина ли? Какъв мил комплимент, Електра. Е, трябва да ти кажа, че определено беше най-сладкото бебе. Макар и да крещеше.

— Знам как ме наричахте с Али.

— Така ли? — Видях червенината, която се надигна бавно по лебедовия врат на Мая.

— Да, викахте ми „Трики“^[1]. Знам какво значи думата, но откъде стигнахте до нея?

— Защото се казваше Електра, оттам „електрик“ — „Трики“. Нали виждаш? Толкова съжалявам, скъпа.

— Тогава се почувствах наранена, но може да сте били прави. Не съм се и променила особено. — В очите ми избиха сълзи.

— Е, може от време навреме да се тръшкаше и да вдигаше скандали, но в много отношения беше най-умната от малките ми сестрички. Когато играехме онези игри със смятане наум с Татко всяко лято на кораба, ти винаги печелеше.

— Така ли? Тогава как станах по-тъпа, вместо по-умна? Знаеш, че се провалих на всички изпити в училище.

— Не мисля, че ти пукаше за тях, затова не си положила усилия.

— Вярно — съгласих се. — Мая? Можеш ли да ми поръчаш малко кафе? Главата ми е замаяна.

— Разбира се. Със или без кофеин?

— Определено със — отвърнах, а тя посегна към телефона. — Ония здравословни боклуци, с които се занимавах последния път, бяха само заради Мич. Тялото му беше храм и тъй нататък.

— Наистина ли? — рече Мая, докато чакаше румсървисът да вдигне. — Видях негова снимка в едно списание и изглеждаше по-скоро като одъртяла развалина.

Засмях се, докато Мая поръчваше кафето, но тогава смехът се превърна в стон, а после в плач.

— Хей — каза тихо тя, — какво има?

— О, просто… всичко — свих рамене, а сълзите се стичаха по бузите ми. — Най-вече Мич, струва ми се. В момента не съм в добро състояние.

— Разбирам, скъпа. И никога не можеш да го покажеш, нали така?

— Именно. Медиите ще ми скочат веднага, а не искам никой да ме съжалява.

— Е, аз не съм вестник, а само сестра ти, която те обича. Ела тук.

Мая ме взе в прегръдките си и вдишах прекрасния естествен аромат на кожата й.

— Чувствам се като у дома си — усмихнах се.

— Колко мило, че ми го казваш.

— Знаеш ли, преди няколко седмици се върнах в Атлантис и изобщо не се чувствах у дома си. — Поклатих глава категорично. — Изобщо не беше като да съм у дома си.

— Знам, Електра. Защото Татко го няма.

— Не само него, но и всички вас. Някак тъжно е да съм там само с Мама и Клаудия.

— Но Али каза, че сте се видели и си се срещнала с Беър.

— Да, той е много сладък. Али е късметлийка, че има нещо, което да обича и което да обича нея. Аз… нямам. Нямам никого.

Тогава се разплаках наистина силно, право върху бялата блуза на Мая, която ухаеше на чистота и спокойствие, също като нея.

— Съжалявам, държа се егоистично, това е от… нещата, които взимам.

Осъзнах, че за пръв път го казвам на глас пред свой близък.

— Знам.

— Освен това — продължих, бършейки течащия си нос, — искам само да ти кажа, че много съжалявам, че се държах толкова грубо с теб в Атлантис, след като Татко умря.

— Груба ли си била? Не помня.

— Да, много. Казах, че няма значение как изглеждаш, защото никой не те вижда с месеци. Не говорех сериозно, Мая, наистина! Ти си толкова мила, добра и перфектна — всичко, което аз не съм.

На вратата се позвъни и Мая отиде да вземе кафето.

— Заповядай — подаде ми го тя. Опитах се да се изправя, но главата ми бумтеше и ми прилоша, затова пак се излегнах.

— Може би след минутка.

— Добре. Електра, мила?

— Да?

— Мислиш ли, че може да е добра идея да си починеш малко и да потърсиш помощ?

— Вече получавам достатъчно помощ — въздъхнах. — Уволних петима терапевти в последните няколко месеца.

— Това изобщо не звучи добре, но имах предвид… по-официална помощ.

— Като например?

— Знам едно много добро място в Аризона — един приятел на Флориано отиде там и се върна като нов човек. Аз…

Въпреки болката в главата се надигнах и я погледнах гневно.

— Да не би да казваш, че трябва да отида в рехабилитационен център?

— Ами да. Мариам каза, че напоследък не си… — Мая въздъхна, опитвайки се да намери правилните думи, — не си особено добре.

— Да, много ясно, че не съм! Любовта на живота ми обяви, че ще се жени за друга и го разгласиха по всички вестници! Какво се очаква, да скачам от радост ли?!

— Ти наистина го обичаше, нали?

— Да, обичах го, но ще го преодолея. Просто последните няколко седмици минаха зле. А защо Мариам клюкарства за мен?

— Не клюкарства, Електра, нея я е грижа за теб…

— Грижа я е за проклетата й работа и нищо друго!

— Електра, мила, моля те, успокой се…

— Господи! — избухнах. — Колко мразя тази фраза, повече от всяка друга! Чудя се колко пъти сте ми я повтаряли с Татко!

— Съжалявам, само се опитвам да помогна…

— Е, недей. Ще се оправя. — Кимнах решително. — А сега може ли да говорим за нещо друго?

— Може, Електра, но…

— Не! Искам да ми разкажеш история, както преди.

— Добре… — Мая ме изгледа. — Коя искаш да чуеш?

— Искам твоята история. Искам да ми кажеш как си срещнала твоя човек в Рио и си се влюбила.

— Добре… Искаш ли кафе, преди да започна?

— Не, в момента ми е ужасно лошо. Разкажи ми за теб и Флориано — много сладко име, между другото, — за да спра да мисля за своите проблеми. — Потупах леглото до себе си и Мая пак се качи до мен. Отпуснах глава на гърдите й. Не можех да затворя очи, защото ако се опитах, главата ми се завърташе, но беше успокоително, когато тя започна да гали косата ми.

— Всъщност се запознахме, когато се качих за пръв път да видя Христос Спасителя, което, между другото, ти препоръчвам да направиш и ти, преди да заминеш, защото е толкова невероятно. Той беше туристически гид и…

Изслушах историята и беше романтична като приказка.

— И после сте заживели щастливо до края на живота си.

— Да, или поне така се надявам. Искам да кажа, той не е принц и нямаме много пари, но сме щастливи.

— Ами онази роднина, която Флориано ти е помогнал да намериш? Срещна ли се с нея?

— Да, но тя беше много болна и за жалост почина скоро след като се запознахме. Чувствам се късметлийка, че успях да прекарам малко време с нея.

— Разкажи ми още, Мая — помолих я, понеже отчаяно исках да се разсея и да не мисля за коката, която седеше толкова близо до мен в нощното шкафче. Ако вземех още, никога нямаше да успея да заспя, а имах отчаяна нужда от сън — спях толкова добре, когато бях с Мич…

И така Мая ми разказа историята на човека, който проектирал статуята на Христос Спасителя, и на младия скулптор, в когото нейната прабаба се влюбила така силно, и…

В следващия момент Мая ме целуваше по челото и изключваше лампата.

— Къде отиваш? — Хванах ръката й в тъмното.

— У дома, Електра. Трябва да спиш.

— Мая, моля те, не ме оставяй! Остани още малко, моля те. И пусни лампата — страх ме е от тъмното.

— Преди не те беше страх — каза тя, но направи каквото я помолих.

— Е, вече ме е страх. Искам да намеря любовта, като теб и Флориано и Изабела и Лорен — усмихнах й се.

— Chérie, ти си само на двайсет и шест. Не забравяй, че аз съм на тридесет и четири — осем години по-голяма от теб. Имаш предостатъчно време да намериш любовта, уверявам те.

— Е, надявам се да не ми се налага да чакам още осем години — свих рамене. — Чувствам се толкова стара, Мая.

— А аз ти казвам, че не си. — Тя сложи ръка на челото ми и се зарадвах на усещането от хладната й длан върху кожата ми. — Наложи ти се да пораснеш много бързо, нали?

— Може би.

— Толкова си смела и силна, Електра.

— Не, не съм — поклатих глава. — Искаш ли да чуеш една тайна?

— Мисля, че да — усмихна ми се тя.

— Знаеш ли защо си мисля, че крещях така, когато бях малка?

— Не, защо?

— Защото мразех да бъда сама, и още го мразя.

— Може би трябва да си намериш съквартирант.

— Кой би искал да живее с мен?

— Електра, не се обиждай така. Ти си икона за милиони жени по света. Толкова бих искала да те заведа сред хълмовете около Рио и да ти покажа моята fazenda — това е ферма на португалски, която наследих от баба си. Превърнах я в център за деца в неравностойно положение от фавелите. Ако дойдеш с мен, сигурно ще си помислят, че сънуват. Не виждаш ли, че ги вдъхновяваш?

— Да, но те не ме познават, нали? Погледни себе си — ти си превърнала наследството си в нещо, което прави добро за другите. Аз не правя нищо за никого, освен за себе си.

Чух Мая да въздиша леко, но бях паднала толкова ниско, че не можех да се кача обратно, затова затворих очи и се помолих да дойде сънят.

* * *

Събудих се на другата сутрин с най-ужасния махмурлук в живота си, изпих няколко аспирина с бутилка вода. Погледнах часовника и видях, че едва минава шест. Поръчах си кафе и кошница от хлебчетата със сирене, които, както бях открила, се носеха пресни и горещи направо от печката и бяха най-хубавото нещо на света. Докато чаках румсървиса, мозъкът ми ме преведе отново през случилото се вчера и направо щях да припадна от неясния спомен как с Жоаким танцуваме голи на терасата. И лицата на Мариам и Мая, когато влязохме в дневната…

— За бога, Електра! — изстенах, ставайки от леглото да отворя на румсървиса. Докато пиех горещото кафе, си спомних и как бях признала на сестра си, че съм взимала дрога — което едва ли я е изненадало, след като ме беше намерила очевидно надрусана и чисто гола с някакъв случаен човек. А после намекът й, че трябва да остана тук няколко дни и да се замисля за рехабилитационен център…

По дяволите! Това не беше добра новина. А по-лошото беше, че Мариам очевидно ме бе издала. Е, нямаше начин, просто никакъв начин да отида в някаква лудница! Вчера просто беше лош ден. И определено нямаше да остана със света Мая, за да ми изнася лекции. Вдигнах слушалката и набрах Мариам.

— Добро утро, Електра, как се чувстваш?

— Чудесно, просто чудесно — отвърнах, чудейки се дали някога ще хвана Мариам полузаспала. — Искам да ни запазиш билети за Ню Йорк на първия възможен полет.

Последва кратка пауза.

— Ясно. Мислех, че планът е да останеш малко тук и да прекараш известно време със сестра си?

— Това не беше план, Мариам, беше идея, но ми се струва, че трябва да се прибера обратно в Голямата ябълка.

— Както казах, нямаш нищо в програмата, така че можеш да останеш…

— А аз ти казвам, че искам да ми запазиш билет за Ню Йорк, разбираш ли? Багажът ми вече е стегнат и съм готова да тръгна по всяко време.

Мариам схвана намека, че не съм в настроение за спорове, и час по-късно вече бяхме напът за летището. Пратих на Мая съобщение, в което й благодарих за снощи и казах, че ще се видим в Атлантис за годишнината от смъртта на Татко през юни.

Докато самолетът се издигаше, изпитах облекчение, че съм се измъкнала. Никой нямаше да ме затвори където и да е. Никога.