Лусинда Райли
Сестра на слънцето (45) (Историята на Електра)

44.

На следващата сутрин Сесили си спомни с детинско въодушевление, че е Бъдни вечер. Изненада се, че на сребърния поднос в антрето имаше картичка с покана за нея.

Госпожа Терънс Джаксън

моли за удоволствието

Госпожа Бил Форсайт

да присъства на срещата на „Васар“

в дома й във вторник, 3 януари 1947

„Джоралемън Стрийт“ 18

Бруклин

Ню Йорк 11021

Сесили беше учудена от поканата. Розалинд бе част от група момичета, които водеха политически и интелектуални разговори, вместо да си разменят червила в общежитието на колежа. Сесили намираше Розалинд за леко надменна и никога не се беше чувствала достойна да бъде част от нейната клика.

— О! Оказват ти голяма чест! Поканите за соаретата на Розалинд и съпруга й са сред най-желаните в града. Говори се, че самата госпожа Рузвелт е присъствала на последното — каза Мейми, която бе влязла в антрето да остави голяма торба с подаръци. — Голяма феминистка е, така разправят — добави тя. — Трябва да отидеш!

— Знаеш ли какво, Мейми? Като нищо може да го направя — усмихна й се Сесили и се качи горе да сложи инжекцията на Ланкенуа.

След като остави Стела в кухнята с Мери и Еси, готвачката, която приготвяше какви ли не коледни лакомства и вкуснотии, Сесили се затвори в спалнята си, за да подготви коледните чорапи на Ланкенуа и Стела и да опакова по-малката версия на плюшения лъв от „Блумингдейл“, която беше доставена в дома й вчера. Напомни си да се обади по телефона на Бил, който беше казал, че ще прекара Коледа в клуба „Мутайга“ със свои приятели от армията. После се замисли как би могла да убеди родителите си да позволят на Стела да седне с тях на коледния обяд утре, вместо да яде в кухнята със слугите.

Внезапно почукване на вратата й я извади от унеса.

— Кой е? — попита тя.

— Майка ти е и трябва да говоря с теб веднага!

— Влез!

Майка й влезе в стаята, а по лицето й бе изписан абсолютен потрес.

— Какво се е случило, мамо? Изглеждаш все едно си видяла призрак.

— О, господи, господи, Сесили! — Доротея си пое дълбоко дъх. — Кики… тя е мъртва!

— Мъртва?! Не е възможно, мамо… видях я снощи и изглеждаше добре, само малко разстроена… Какво е станало?

Доротея отиде до един от столовете и се свлече на него.

— Майка й ми се обади преди минути. Намерили са я в задния двор на „Станхоуп“. Тя… — Доротея преглътна. — Явно е скочила от прозореца. Била е по пижама, когато са я намерили.

— О, не! О, не! Сигурна ли си, че е била Кики?

— Естествено, че съм сигурна! Хелън няма как да сбърка собствената си дъщеря, нали?!

— Прости ми, мамо, просто съм шокирана…

Но наистина ли беше шокирана? Сесили се замисли върху въпроса, докато прегръщаше майка си, която зарида. Снощи Кики сякаш се сбогуваше с нея…

— Ще си мълчат за случилото се, докато не мине Коледа, но няма да минат и две минути, преди всички вестници да разберат какво е станало и да се заровят в живота на Кики, така че цяла Америка да прочете за скандалите й на закуска! О, Сесили, аз я обожавах! Познавахме се толкова отдавна, а тя беше толкова добра към теб, нали?

— Да, мамо, така беше — съгласи се Сесили, която едва се сдържаше да не заплаче заедно с майка си.

— А най-лошото е, че отказа да се види с мен, една от най-старите й приятелки! Ако знаех колко зле се чувства, бих направила всичко, всичко за да й помогна — изхлипа Доротея.

— Мамо, ще позвъня на Ивлин да ни донесе бренди. Ще помогне да си успокоим нервите.

— О, Сесили, как бих могла да празнувам Коледа, когато Кики вече я няма?

— Защото… знаеш ли какво, мамо? Кики би искала да празнуваш. Тя беше известна с любовта си към забавленията из целия град. А снощи ми каза, че трябва да реша кое е това, което ме прави щастлива, и да го задържа. Така че утре ще си облечем най-хубавите рокли в нейна чест и… — Сесили преглътна. — Ще отпразнуваме живота й. Нали?

Най-накрая Доротея кимна, взе кърпичката на Сесили, за да си изтрие сълзите, и стана. Тръгна към вратата зашеметена, все едно беше в сън.

— Сега — въздъхна тя, — трябва да отида да кажа на баща ти.

* * *

Сесили осъзна, че това не е моментът да пита майка си дали може Стела да обядва с тях, и си легна, без да повдигне темата. Прекара дълга нощ, изпълнена със странни сънища, в които Кики седеше на облак по пижама и й повтаряше да реши кое е истински важно. Събуди се внезапно в коледната утрин и очите й се насълзиха, щом си спомни какво ужасно нещо се бе случило вчера. Сесили отдели няколко минути да събере сили, стана от леглото и облече халата си. Принуди се да се усмихне ведро и влезе в спалнята на Стела. Малкото момиченце смучеше коледна близалка, а устните й бяха изцапани с шоколада от коледния чорап, който вече беше изяла.

— Той дойде, куйя! — Стела я погледна щастливо и посочи лъва играчка в скута си. — Мисля, че Дядо Коледа го е смалил, за да го вкара през комина. Мислиш ли, че ще порасне отново, след като вече е тук? — попита детето с широко отворени очи.

— Не знам, може да е вълшебен лъв.

— Реших да го нарека Лъки, „късметлия“, защото и аз съм такава! — изкикоти се тя и вдигна ръце да прегърне Сесили, която я притисна силно до себе си.

— Ох, куйя! Стискаш ме много силно! — Стела вдигна очи към Сесили. — Защо плачеш? Тъжна ли си?

— Нищо ми няма, скъпа. Сега ще се обадя на чичо ти Бил да му пожелая весела Коледа — той и домът ни ми липсват.

— И на мен, но тук също много ми харесва — каза Стела и насочи вниманието си към Лъки.

Все още по халат и изпълнена с отчаяна нужда да говори със съпруга си за Кики, Сесили слезе в кабинета на баща си да използва телефона. Свърза се с клуба „Мутайга“, където Али вдигна слушалката. Сесили се усмихна, когато чу познатия му дълбок глас.

— Здравей, Али, госпожа Форсайт се обажда. Там ли е господин Форсайт?

— Весела Коледа, госпожо Форсайт — каза Али, — макар че трябва да изкажа съболезнованията си. Тук чухме за смъртта на госпожа Престън.

— Благодаря ти, Али — каза Сесили. Беше изумена, че новината се е разпространила толкова бързо. — Трябва да говоря с господин Форсайт. Можеш ли да го доведеш, моля?

— Боя се, че не мога; господин Форсайт излезе на ловна експедиция преди няколко часа.

Сесили посърна.

— Е, когато се върне, моля да му кажеш, че жена му се е обаждала и наистина трябва да говори с него. Той има номера на телефона ми в Ню Йорк. Благодаря ти, Али, и Весела Коледа.

Тя затвори слушалката и седна на стола на баща си, мъчейки се да се успокои. За пореден път точно когато имаше нужда от съпруга си, него го нямаше.

* * *

По обяд, точно преди да пристигнат сестрите й, Сесили заведе Стела в кухнята, където слугите бяха заети с приготвянето на коледния обяд.

— О, я виж ти! Колко ми е красиво малкото момиченце! — захласна се Еси, която много харесваше Стела. — Сега, ела помогни на леля си Еси с тия пайове.

Стела, която беше облечена много неподходящо за кухнята с оранжевата си тюлена рокля, с радост отиде да помогне на Еси.

— Весела Коледа на всички — каза Сесили. — Може ли някой да занесе малко бульон на прислужницата ми? Днес най-сетне каза, че е гладна.

— Няма проблем — кимна Еси. — И не се страхувайте, госпожице Сесили, ще нахраним момиченцето тука с нас, нали тъй, Стела?

— Така се надявам, Еси — отвърна Стела.

— Чуйте я само! Говориш все едно си бяла като тях! — изсмя се Еси.

* * *

Въпреки призива на Сесили към майка й да празнува, вместо да скърби, Коледа премина сред доста потисната атмосфера. Мейми и Присила дойдоха със семействата си за размяната на подаръци и обяда и трите сестри се постараха да разведрят сломената Доротея.

След обяда Доротея се оттегли в стаята си.

— Мама е напълно съкрушена — каза Мейми на Сесили.

— Кики беше най-старата й приятелка, нормално е.

— Може и така да е, но с нея се виждаха веднъж на няколко години. Ти си живяла с нея, когато пристигна в Африка, и си я видяла в нощта, преди да умре. Добре ли си?

— Много съм тъжна, разбира се, Мейми, но… просто си мисля, че Кики беше останала без никаква надежда. А когато надеждата си отиде…

— Знам — кимна Мейми. — Не остава нищо друго. Е, на нас ни е време да си тръгваме и да сложим тези малки калпазани да си лягат.

След като Сесили се сбогува със сестрите си, а Уолтър се оттегли в кабинета си да си подремне, тя се върна обратно в дневната. Погледна гигантската коледна елха, отрупана с толкова много украшения, че зеленото едва се виждаше.

Замисли се за Бил някъде по африканските равнини; представата беше в толкова силен контраст с тази хубава дневна в Манхатън…

„Това ли е домът ми — зачуди се тя, — или мястото ми е обратно в Кения с Бил?“

Истината беше, че Сесили просто не знаеше.

* * *

В деня след Коледа Доротея се заключи в спалнята си на горния етаж, прекалено разстроена, за да излезе, така че Сесили реши да изведе Стела на разходка из Ню Йорк.

Първата им спирка беше Сентръл парк, където Сесили купи на Стела торбичка печени кестени и я научи как да бели и яде горещите ядки. В зоопарка на Сентръл парк Стела помаха на лъва в заграждението и му заговори на маа — „Все пак е неговият език“, каза тя и Сесили потисна смеха си.

След това Арчър ги прекара с колата по главните улици на града и Стела ахна при вида на ярките светлини на „Таймс Скуеър“, а после заслуша с интерес обясненията на Сесили за архитектурата на „Крайслер Билдинг“ и „Емпайър Стейт Билдинг“. По здрач се насладиха на по чаша горещ шоколад със сметана, а после Сесили заведе Стела на площадката за кънки на лед в центъра „Рокфелер“. Двете се държаха една за друга, пързаляха се, залитаха и се кикотеха сред тълпата.

През очите на Стела Сесили сякаш видя за пръв път своя град и се влюби наново в него и вълшебната му атмосфера. Може би защото знаеше, че ще си заминат в края на януари, беше решена да се възползва от всички възможности, които предоставяше градът.

Понеже в Райската ферма й липсваха каквито и да било културни занимания, сега отиде със сестрите си да гледа последните хитове на „Бродуей“. Също така с удоволствие обнови гардероба си и този път имаше къде да носи дрехите. Сестрите й казваха, че се е разхубавила с годините и след една подстрижка при фризьора на Мейми дори Сесили започна да усеща, че вече не е грозното патенце, за което се смяташе някога.

— Напоследък всички се обръщат след теб — каза Присила със съвсем лек намек за завист, когато група добре изглеждащи мъже на „Медисън авеню“ започнаха да „заглеждат“ Сесили, както се изрази Присила. След дългите си години, затворена в Африка, Сесили се чувстваше като лъв, пуснат от клетка.

Единственият тъжен момент в иначе веселата следколедна седмица беше погребението на Кики. Не присъстваха много хора — повечето от нюйоркския елит беше извън града за празниците, а и Кики от години живееше в чужбина. Сесили помогна на баща си да изведе Доротея от църквата и да я заведе на последвалото бдение, където майка й като че ли си пийна доста. Сесили нямаше как да не усети, че смъртта на Кики е краят на епоха, не само за майка й, а и за нея самата.

* * *

Сесили се върна у дома един следобед след посещение при шапкаря, за да замени част от остарелите си шапки, и чу писклив смях да се носи от кабинета на баща й. Почука на вратата и видя Стела в скута на баща си.

— Добър ден, Сесили — каза Уолтър. — Със Стела разглеждахме картата на света в моя атлас. Издадох най-добрия си лъвски рев, но тогава тя ме попита как прави зебрата. Направих доста добра имитация на звука, или поне така си мислех, но ти очевидно не си съгласна, нали, малка госпожице? — Уолтър се усмихна на Стела, а тя се спусна от коляното му и изтича към Сесили.

— Не си притеснявала господин Хънтли-Морган, нали, Стела?

— Нищо подобно — рече Уолтър. — Открих я тук да разглежда книгите по рафтовете и хубаво се позабавлявахме. Освен това й казах да ме нарича Уолтър, нали така?

Стела кимна срамежливо.

— Тя е много умно дете, Сесили. Майка й ще я прати ли на училище в Кения?

— Там няма училища за деца като Стела, но аз се постарах да я науча да чете и пише.

— Тя ме учи да смятам — добави Стела със сериозно изражение на личицето.

— Е, добре тогава, хайде да си поиграем на играта, която някога играех със Сесили. Колко е две и две?

— Четири.

— Три и четири?

— Седем.

— Осем и пет?

— Тринайсет — отговори без колебание Стела.

— Впечатлен съм — усмихна се Уолтър. — Май ще трябва да измисля по-сложни въпроси, а?

Двадесет минути по-късно Уолтър вдигна ръце, когато Стела го помоли да продължи с теста.

— Свършиха ми въпросите, миличка, но ти се справяш много добре с отговорите. Изключително добре — каза той и хвърли поглед на Сесили. — А сега двете по-добре си тръгвайте, всеки момент очаквам посетител.

— Харесвам Уолтър — каза Стела, докато вървяха към кухнята да намерят Ланкенуа, която седеше край печката. — Поне го харесвам повече от госпожа Хънтли-Морган — сви рамене тя и изгледа шоколадовата торта на кухненската маса. — Но най-много харесвам това — изхили се детето и посочи тортата.

— Как се чувстваш, Ланкенуа?

— Добре — кимна Ланкенуа. — Кога отиваме вкъщи, госпожа Сесили?

— След няколко седмици — отвърна Сесили и се обърна към Мери. — Можеш ли да ми донесеш малко кафе в стаята? Излизам пак в пет часа и трябва да се преоблека.

Горе в стаята си Сесили застана пред огледалото и се зачуди какво да облече за срещата на възпитаничките на „Васар“. Спомни си, че Розалинд не се интересуваше много от модата, така че се спря на проста черна коктейлна рокля. Допи си кафето и помоли Мери да извика Арчър да изкара колата отпред. По пътя Сесили продължи да бъде нервна; още нямаше идея защо Розалинд би се сетила да я покани. Тя живееше в Бруклин — квартал, който според Присила напоследък беше модерен сред по-младите. Доротея отбеляза, че там било пълно с италианци, чиито семейства останали там след построяването на Бруклинския мост.

— В тоя квартал още има хубави стари сгради с каменни фасади — отбеляза Арчър, докато се движеха по улиците. — Занемарено е от доста време, но хора кат’ вашта приятелка се нанасят, щото получават много площ за парите си. Ню Йорк все се променя, нали тъй, госпожице Сесили?

Колата спря пред спретната сграда с каменна фасада в редица много по-запуснати къщи.

— Едва ли ще се забавя повече от час — каза Сесили на Арчър и се качи по стъпалата пред входната врата.

— Сесили! Толкова се радвам, че успя да дойдеш!

Розалинд, чиято тъмна коса беше подстригана в елегантна къса прическа като тази на Мейми, й се усмихна и я заведе в приятна гостна, пълна с млади жени, много от които носеха панталони. Сесили се почувства ужасно старомодна и прекалено официално облечена.

— Бира или шери? — попита Розалинд, водейки я към количка с напитки.

— О, шери, моля. Има ли тук някой, когото познавам?

— Разбира се! С малки изключения всички бяха в нашия курс във „Васар“. Е, в Ню Йорк се говори, че си живяла в Африка — продължи Розалинд. — Нямаме търпение да ни разкажеш, нали така, Биатрикс?

Една негърка с големи, топли очи погледна преценяващо Сесили.

— Точно така, понеже оттам са дошли предците ни, Розалинд.

Сесили погледна объркано двете жени.

— Не се притеснявай, Сесили — засмя се Розалинд. — Повечето хора не ме разпознават като негърка, каквато всъщност съм. Явно е имало някой бял мъж в рода ми преди време, но в сърцето си съм черна като Биатрикс. От „Васар“ разбраха чак след като се дипломирах — знаеш какви са там, Сесили. Ако станеше каквото те искат, ние щяхме да метем подовете, а не да ходим на лекции с хора като теб. Но нещата бавно се променят, все пак. Бяха принудени от срам да приемат Биатрикс през 1940-а, понеже другите колежи имаха много повече цветнокожи студенти. Така че се запознай с първата официално завършила „Васар“ негърка!

— Първата от много, надявам се — усмихна се Биатрикс. — Сега следвам медицина в Йейл, а там предизвикателството не е само цветът на кожата ми, а и фактът, че съм жена. Двоен удар, нали, Розалинд?

— И още как — отвърна Розалинд и посочи един по-тих ъгъл в дъното на стаята. — Сега, Сесили, ела и ни разкажи за Африка. Живееш в Кения, нали?

Сесили започна с обичайните си анекдоти за сафарита, лъвове и смъртоносни змии, но Розалинд бързо я прекъсна.

— Кажи ми, в колониална държава като тази, негрите имат ли права? Има ли активистки партии?

— Не, поне доколкото знам.

— Тоест, макар Кения да има предимно чернокожо население, негрите в собствената си държава са управлявани от малцина бели мъже в униформа? — попита Биатрикс.

— Да, боя се, че е точно така. Макар че знам, че след войната, когато много от тях се записаха да се бият за краля и страната…

— Тяхната страна, но не и за техния крал — прекъсна я Биатрикс.

— Да, разбира се — съгласи се бързо Сесили. — Беше им казано, че животът им ще се подобри, ако отидат да се бият. После се върнаха и видяха, че нищо не се е променило. Всъщност, според мъжа ми, е станало по-зле.

— Би ли казала, че там се трупа напрежение? — попита Розалинд.

— Да — отвърна Сесили, спомняйки си разговорите си с Бил през последните месеци. — Хората от кикую, най-голямото племе в Кения, вече не приемат просто ей така ужасяващите условия и робския труд, изискван от белите им господари. За тях няма никакво здравеопазване — сещам се само за една болница за цветнокожи наблизо, а тя се издържа чрез дарения. А що се отнася до образованието…

— О, знам какво имаш предвид — завъртя очи Розалинд. — За децата ни тук, в САЩ, не е много по-добре, макар че поне има достъпно образование и за бели, и за черни, а за разлика от Юга тук няма сегрегация. Но белите деца са много повече от нашите и още има силни предразсъдъци, особено от самите учители. Знам, понеже бях сред малцинството в гимназията.

— Постарах се да науча дъщерята на домашната ми прислужница да чете, пише и смята… тя е много будно дете.

— Виж ти! — Розалинд вдигна вежда към Биатрикс и пак се обърна към Сесили. — Имам петгодишна дъщеря и просто не искам тя да се изправи пред същите препятствия като мен, за да завърши образованието си. Искам да получава сигурност и подкрепа в обучението си, да се чувства ценна и да не се изправя пред обиди и тормоз от съучениците си или несправедливо отношение от страна на учителите. Затова… реших да устроя малко училище тук, в дома си. С Биатрикс избрахме известен брой умни чернокожи деца, които се каним да обучим с перспективата накрая да ги вкараме в елитни колежи от Бръшляновата лига.

— Децата ни трябва да имат примери за подражание, да има към какво да се стремят. Трябва да вярват, че могат да постигнат нещо, а нашата задача е да им покажем, че могат — добави Биатрикс разгорещено, със светнали очи.

— Казваш, че си започнала да обучаваш дъщерята на прислужницата си? — попита Розалинд.

— Да, точно така. Стела, така се казва детето, попива знанията като гъба.

— Искаш ли да я доведеш тук да се запознае с нас? — попита Розалинд. — Може да се окаже добра кандидатка за училището ни. А ако се интересуваш, бих се радвала да имам още една учителка. Биатрикс ще е прекалено заета с медицината в Йейл, така че общо взето организирам всичко сама.

— Звучи невероятно, Розалинд! — възкликна Сесили. — Никога не съм си помисляла, че Стела може да получи такава възможност.

— Е, и ние много ще се радваме да се присъединиш към нас. Основната ти специалност беше история, нали?

— Да, но истинската ми страст беше икономиката и смятам, че доста ме бива с цифрите.

— А Розалинд е повече по хуманитарните науки, така че двете заедно с малко помощ от мен би трябвало горе-долу да се справите и с точните — засмя се Биатрикс. — Трябва да помним, че всичко е възможно в страната на свободните, стига ние да го накараме да се случи.

— Кога да доведа Стела да ви види?

— Когато поискаш. Семестърът официално започва другата седмица, така че какво ще кажеш за този петък? — предложи Розалинд.

— Идеално!

Биатрикс и Розалинд я изпратиха до вратата и докато се сбогуваха, Розалинд я погледна изпитателно.

— Слушай, Сесили, какво ще кажеш да дойдеш с нас на един протест?

— Ами… не знам. За какво точно протестирате?

— Ситуацията с жилищата в Харлем е потресаваща. Негрите са натикани в гето — навсякъде е ужасно претъпкано, да не говорим за прекомерното използване насила от полицията, за да „контролират нещата“. Кметът О’Дуайър е много приятелски настроен към нашата общност…

— Само за да вземе гласовете ни! — намеси се Биатрикс.

— И така да е, той даде определени обещания и трябва да се погрижим да ги изпълни. Ще говори в Абисинската баптистка църква другата седмица и ние ще сме там, за да му напомним какво е заложено на карта — продължи Розалинд. — Би било чудесно да те видим там, Сесили, тя би била ценна придобивка за нашата група.

— Аз… може ли да си помисля малко?

— Какво има да му мислиш? — попита Биатрикс. — Това е въпрос на добро и зло, на живот и смърт. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг, след като си живяла в Африка. Моля те, застани до нас, Сесили. Имаме нужда и белите да подкрепят нашата кауза.

— Добре — съгласи се тя. — Ще бъда там. А сега наистина трябва да се прибирам. Довиждане!

— Ще се обадим да ти кажем къде ще се срещнем! — извика след нея Розалинд.

Арчър й отвори вратата на колата и тя се пъхна на задната седалка.

— Съжалявам, че толкова закъснях.

— Няма проблем, госпожице Сесили. Как беше вечерта ви? — попита той и колата тръгна обратно към Манхатън по Бруклинския мост.

— Беше… ами, просто великолепна! — въздъхна Сесили.