Лусинда Райли
Сестра на слънцето (25) (Историята на Електра)

24.

— Време е за ставане! — Катрин събуди Сесили в пет на следващата сутрин.

— Сложих дрехите ти за сафари в дъното на леглото ти. Ще отидем до къщата на Бил с колата на Алис, така че ще те чакам навън. Ще опаковам няколко кошници с провизии, а после трябва да се обадя на Алики и да му кажа, че ще се върнеш утре, а не днес — добави тя на излизане от спалнята.

Сесили сънено се облече в костюма с цвят каки и панталоните, които й бяха почти точни, после си обу тежките ботуши с връзки, които не бяха. Бяха с няколко размера по-големи, понеже стъпалата й по принцип си бяха мънички, но щеше да се наложи да свършат работа.

— Скачай вътре! — подкани я Катрин, която прибираше одеяла на задната седалка на колата. Тя включи лампите на тавана, понеже още беше тъмно като в рог.

Сесили се качи и погледна за последно относително безопасната и комфортна къща на фермата Уанджохи, преди да потеглят.

* * *

Сесили задряма и спа неспокойно по време на едночасовото пътуване, докато не бе събудена от ярката слънчева светлина. Отвори очи и видя, че явно бяха излезли от главния път и се друсаха силно по тясна пътека, която сякаш продължаваше безкрай, извивайки се по широка гореща равнина, където треви и дървета стискаха оранжевата земя. Сесили отвори прозореца в търсене на вятър и бе поразена от миризмата на крави, земя и фекалии. Видя група говеда, водени по тревата от много високи мъже в тъмнооранжеви роби, които отговаряха по цвят на земята под босите им крака. Загледа учудено кравите, които почти по нищо не напомняха на американските си братовчеди. Имаха големи гърбици по гърбовете и гънки допълнителна кожа, която се спускаше почти до земята около тънките им вратове.

— Почти стигнахме, мила — каза Катрин. — Добре дошла във фермата на Бил.

Сесили видя, че вече се доближават до ниска сграда с дървена рамка, която стоеше по средата на равнината, а слънцето се отразяваше от ламаринения й покрив.

— Здравейте! Значи успяхте да дойдете! — Боби излезе от колибата и тръгна към тях, а Катрин спря колата.

Сесили слезе.

— Боже! — възкликна тя и се огледа. — Това ли е пустинята? — попита го.

— Тук сме на ръба на равнината Лойта — каза Боби, което не говореше нищо на Сесили. — Вие влезте вътре, момичета, да пийнете нещо хладно. Аз и Бил зареждаме автомобилите с провизии.

— Кошниците и одеялата са на задната седалка на колата на Алис — рече Катрин и двете със Сесили тръгнаха към колибата. След като влязоха, Катрин наля по чаша вода на двете, а Сесили огледа изключително бедния интериор.

— Тук ли живее Бил?

— Да. Както виждаш, няма следа от женски ръце — усмихна се тя. — Той прекарва толкова много време навън в пустошта, че вероятно не вижда смисъл да обзавежда. Трябва да кажа, че съм доста въодушевена. Надявам се да ти намерим някъде слонове — от всички животни по тези места намирам тях за най-впечатляващите.

— Опасни ли са?

— Могат да бъдат опасни, като всяко диво животно, но няма как да си в по-добри ръце от тези на Бил. И като споменахме за него… — допълни Катрин, когато Бил влезе вътре.

— Добро утро, Сесили. Радвам се, че успя да дойдеш. Готова ли си?

— Да. — Сесили видя, че той отново се взира в краката й.

— Катрин, можеш ли да й сложиш навивките? — Бил й подаде две ролки бинт. — Не можем да позволим някоя шумяща пепелянка да я ухапе по малките глезенчета, нали? Ще ви чакам отвън.

— Седни, Сесили! — нареди Катрин. Сесили го направи и Катрин уви бинта около двата й глезена, като обви с него краищата на крачолите й и го върза на здрави възли. — Готово. Не изглежда много добре, но върши работа.

— Божичко, потя се като прасе във всичките тези дрехи — измърмори Сесили. Жегата беше непоносима и на нея вече й прилошаваше, а главата й се въртеше.

— Ще свикнеш, не се притеснявай. Хайде, да тръгваме!

Двете излязоха от колибата и я заобиколиха отстрани, където Бил седеше зад волана на стария си пикап, а до него беше Боби в своя. Очите на Сесили се разшириха, когато видя жива версия на рисунките на масайски воини, които бе разглеждала в книгите от библиотеката в Манхатън. Масайският мъж, който седеше в задната част на пикапа, натоварена с провизии, й кимна царствено. Той държеше дълго копие и бе облечен в яркочервена роба, вързана на раменете. Дългият му врат бе украсен с многоцветни огърлици с мъниста, а ушите му бяха продупчени с няколко големи халки. Лицето му беше ъгловато, по тъмната му кожа почти нямаше бръчки, а косата му бе подстригана много късо и поръсена с червеникав прах. Сесили можеше само да гадае за възрастта му — би могъл да е от двайсет до четиридесетгодишен.

— Това е Нигаси, мой приятел — каза Бил. — Качвайте се на борда, дами! — Бил направи знак на Сесили да седне отпред до него, а Катрин се качи на задната седалка; Нигаси седеше точно зад нея. Сесили прикри очите си от слънцето, отразяващо се ярко в копието на Нигаси, и се зачуди дали някога му се налага да го използва.

— Готови ли сте да тръгваме? — подвикна Боби от пикапа до тях. Още двама масаи седяха в задната част на автомобила му и също носеха копия.

— Абсолютно! — отвърна весело Катрин и подаде на Сесили манерка вода.

— Пий само колкото имаш нужда. Водата е скъпоценна в пустинята по това време на годината — посъветва я тя, което далеч не успокои нервите на Сесили.

Двигателят на пикапа се събуди с рев и Сесили се хвана за седалката, молейки се да не повърне, а Бил натисна педала за газта и потеглиха.

Сякаш караха с часове по прашната тревиста равнина, докато накрая теренът започна да се променя плавно и да се виждат повече растения. Беше широко отворено пространство, безкрайното синьо небе докосваше върховете на жълтокорите акации, които пасяха жирафите, протягащи извитите си езици, докато дърпаха клоните към себе си. Пикапът внезапно направи рязък завой и Сесили видя, че са пропуснали на косъм да прегазят двете хиени, които пробягаха покрай колелата.

— Проклета напаст! — изруга Бил над шума от двигателя.

— Виж, Сесили, това са антилопи гну — онези с гривите по гърбовете. А това е енкангът на Нигаси — неговото селище, където живеят жените и децата му. — Катрин посочи вляво.

Сесили погледна натам и видя нещо като сива кръгла ограда от клони. Жени в червени роби вървяха към него със снопи съчки под ръка и кози по петите. Някои носеха бебета, закрепени с ивици плат през раменете им. При звука на преминаващите пикапи жените се спряха да помахат с усмивки.

— Жени в множествено число ли каза? Тоест Нигаси има повече от една?

— Такива са масайските обичаи — отвърна Бил. — Колкото повече добитък, жени и деца имаш, толкова повече уважение печелиш сред племето. А Нигаси се ползва с доста уважение.

— Виж там! — подвикна й Катрин половин час по-късно и посочи в далечината, където се виждаха животни, събрани около неясно сребристо сияние. — Виждаш ли онези газели на Томсън там, малките с правите рога? Много са смели да пият вода там, никога не знаеш кога ще дойде крокодил и ще щракне с челюст около тях! Но такъв е животът тук в равнините.

Сесили много се зарадва, когато Бил най-накрая спря пикапа край горичка жълтокори акации, а Боби също спря до тях. Слънцето печеше ужасно над пикапа с отворен покрив и на нея й беше лошо през цялото пътуване.

— Тук ли спираме? — извика Боби.

— Да, Нигаси казва, че е най-доброто място за днес — отвърна Бил.

— Време е да устроим лагера — каза весело Катрин и отиде да помогне на Боби да разтовари екипировката и провизиите. Сесили понечи да й помогне, но Бил сложи ръка на рамото й и я задържа.

— Искам да помогна! — запротестира тя.

— Най-добре да стоиш настрани, докато ние правим лагера — каза твърдо той. — Изглеждаш ми зачервена, Сесили. Иди да седнеш на сянка и пийни малко вода.

Сесили седна на един камък под дърветата, започна да пие вода на малки глътки и загледа как другите подготвят лагера. Големи ролки брезент, хладилни чанти и кошници бяха свалени от пикапите и сложени до нея под сянката на дърветата. Тримата масаи работеха заедно, постлаха долните платна и закрепиха брезента с бамбукови пръчки, за да направят палатки, които покриха с мрежи против комари. Катрин разопакова провизиите от хладилните чанти и накрая седна до Сесили и й подаде сандвич, увит в хартия.

— Най-добре го изяж, днес ще има много ходене. Бил не обича да гледа животните от пикапа и да ги отстрелва от удобната си седалка.

— Смята да ходи на лов? — попита Сесили. Бе видяла да разтоварват дълги пушки, но мислеше, че са за защита.

— Какво иначе ще вечеряме? — засмя се Катрин. — Ето, пийни малко чай, ще помогне.

Сесили прие манерката с топъл, силен черен чай и усети, че разстроеният й стомах започва да се успокоява.

— О, и ако се притесняваш за… тоалетната, просто иди зад някой храст, никой няма да ти обърне внимание — прошепна й Катрин. — Само не вдигай никакви камъни — никога не знаеш дали отдолу не спи някоя змия или скорпион. — Катрин я потупа по коляното и отиде да помогне на Боби, а Сесили остана да седи замръзнала от страх.

След като лагерът бе направен и всички се наядоха, Бил и Нигаси поведоха групата в пустошта, а другите двама масаи вървяха най-отзад. Сесили бе близо до Катрин и Боби, които й разказваха истории от предишни сафарита.

— Веднъж чух как лорд Деламиър преследвал мъжки слон цели седем дни — заговори Боби. — Бил твърдо решен да отстреля проклетника. Бивните още висят в Сойсамбу, никога не съм виждал толкова големи…

Зад тях другите двама масаи си говореха тихо на собствения си език и Сесили намираше присъствието им за успокояващо. Вече минаваше обед и слънцето бе високо в небето. Когато вдигна поглед, тя видя сенките на лешояди да кръжат над тях. Лек ветрец шумолеше в тревата и носеше бръмченето на насекоми и грухтенето на гнута. Катрин посочи надясно, където дузина зебри стояха заедно под сянката на няколко акации. Сесили си извади фотоапарата и направи толкова снимки, колкото можа, надявайки се само да успеят да възпроизведат това невероятно място.

Накрая, когато Сесили се чудеше дали ще може да извърви и крачка повече в тежките ботуши, Бил направи знак на жените да клекнат във високата трева и посочи голямо място за водопой на стотина метра от тях. Той, Боби и Нигаси се промъкнаха по-близо — Нигаси стискаше копието си, а Бил и Боби носеха на рамо тежките пушки.

Около водата беше пълно с диви животни, но Бил посочи стадо големи животни с ивици по гърбовете, някои с великолепни извити рога.

— Куду — прошепна й Катрин.

Сесили загледа как Бил вдигна оръжието и погледна през мерника. Един удар на сърцето, след това прогърмя изстрел. Изплашени птици се издигнаха във въздуха, а животните около водата побягнаха. Сесили видя убитото куду да лежи на земята.

Петимата мъже тръгнаха към дивеча, като Нигаси удряше земята с копието си, за да подплаши чакалите, които вече се навъртаха около трупа и го душеха. Въпреки желанието си Сесили не можеше да отклони поглед, докато мъжете методично деряха животното, което беше с размерите на кон, след което го изкормиха и разчлениха. Накрая тримата масаи понесоха големите парчета месо на раменете си, а Боби и Бил носеха главата с рога, дълги колкото крака на възрастен мъж.

— Чист изстрел в мозъка — каза Боби с възхищение, когато стигнаха до Сесили и Катрин. — Бил е най-добрият ловец, когото познавам. Цяло възрастно куду; виж тези огромни рога!

Изправена пред опръсканите с кръв мъже и вонята на убитото животно, Сесили се обърна и се опита да не повърне. Катрин й помогна да се изправи на крака и всички тръгнаха по дългия път обратно към лагера. Сесили се опитваше дискретно да поема големи глътки чист въздух.

— Добре ли си? — попита я Катрин.

— Ще се оправя — успя да отговори тя. — Никога преди не съм виждала да убиват животно.

Катрин кимна съчувствено.

— Голям шок е, знам. Колкото и да мразя трофейния лов, смятам, че има някаква сурова честност в лова за храна. Всяка част от това куду ще бъде използвана, Сесили. А и погледни зад нас. — Тя посочи останките край брега на езерцето. Лешояди, чакали и хиени вече се биеха за плячката. — Цикълът на живота продължава; ние просто заемаме мястото си в хранителната верига.

Сесили се канеше да възрази, но после се сети, че всяка хапка месо, която някога е яла, е започнала с видяния преди малко процес. Затова си затвори устата, засрамена от наивността си.

Връщането в лагера отне много повече време и вече падаше здрач, когато попаднаха на стадо слонове на около половин миля от тях.

— Не мога да повярвам! — ахна Сесили, когато погледна през бинокъла си и усети внезапна буца в гърлото си. — Те са… великолепни!

— Трябва да внимаваме, имат малки със себе си — посъветва я Катрин. — Много ги пазят и не биха се поколебали да те нападнат.

— Женско стадо е — Сесили чу Бил да казва на Боби. — Няма мъжки за отстрел, но съм сигурен, че някога ще успеем да вземем трофей от слонова кост.

Сесили усети внезапен гняв при мисълта Бил или който и да било друг да убие някое от тези великолепни създания. Загледа как стадото се задвижи бавно, малките се промушваха между краката на майките, а Сесили почти усети как земята се тресе от тежестта и силата им.

Някой внезапно я потупа по рамото и тя отклони поглед от слоновете. Нигаси й направи знак да дойде и се наведе, сочейки нещо на земята. Тя го погледна и ахна. В меката оранжева почва се виждаше идеална следа от лапа.

— Олгатуни — каза Нигаси. — Лъв — добави, за да го разбере Сесили.

— Да, лъв е — чу се гласът на Бил над нея. — При това е бил тук съвсем скоро, съдейки по ясните очертания на отпечатъка. Нигаси може да различава отделните говеда, а веднъж проследи и уби леопард, който беше обикалял около неговия енканг — неговото село, както би казала ти, Сесили — добави той и потупа по-високия мъж по гърба. — Прекалено близо е до лагера ни. Трябва да внимаваме.

Двамата мъже продължиха напред, увлечени в разговор, но Сесили остана да се взира в отпечатъка от лапа. Пресегна се и го докосна предпазливо, поразена от мисълта колко голям трябва да е лъвът, ако лапата му е оставила следа с такива размери.

Когато се върнаха в лагера десет минути по-късно, Сесили седна с облекчение. Пиеше чай, докато гледаше как слънцето плавно се спуска под хоризонта, а черните силуети на жълтокорите акации изпъкваха пред него. Беше запален голям огън, а Катрин дойде да загърне Сесили с одеяло, когато взе да захладнява. Тя гледаше заинтригувана как масаите забиха парчетата от кудуто на шишове и въздухът скоро се изпълни с апетитния аромат на печено месо. След като бе станала свидетел на отвратителната смърт на животното, Сесили се почувства засрамена, когато стомахът й закъркори от глад.

Здрачът премина в нощ и Сесили вдигна очи към небето, покрито с повече звезди, отколкото някога бе виждала. Боби и Бил пиеха бира пред лагерния огън, докато обсъждаха днешния лов и хапваха от улова си.

— Ето, скъпа! — Катрин й подаде парче горещо месо, увито в тънка питка, затоплена на огъня.

— Благодаря! — Сесили се усмихна с благодарност и отхапа колебливо. Беше страшно вкусно.

След вечеря тя се облегна и заслуша тихите разговори около огъня. Радваше се, че го има — потрепващите пламъци и димът, който се издигаше в нощното небе, я караха да усеща лагера като убежище от външния свят. Но когато чуваше виковете и ревовете на неизвестни животни в мрака, Сесили все пак изпитваше облекчение при мисълта за голямата пушка в краката на Бил.

След като се наядоха, Бил запали лула и успокоителният аромат на тютюна се понесе към Сесили.

— Аз ще си лягам — обяви Катрин със силна прозявка. — Идваш ли, Сесили?

Макар и тя да се чувстваше изтощена, невероятното звездно небе и мисълта, че седи в средата на африканската пустош, събудиха желанието на Сесили моментът да продължи по-дълго.

— Ще дойда след минутка.

— Добре. Лека нощ на всички! — каза тя и се изправи, последвана от Боби.

— Да, беше дълъг ден — съгласи се той. — Ще се видим рано-рано сутринта!

Боби и Катрин се оттеглиха в отделните си палатки, а Нигаси и другите двама масаи се отдалечиха от огъня и пристъпиха в мрака. Сесили видя, че са застанали на пост около периметъра на лагера и внезапно осъзна, че е останала съвсем сама с Бил.

— Как ти се стори днес? — попита я той, докато разравяше огъня с пръчка.

— Ами… беше просто невероятно. Чувствам се привилегирована, макар понякога да беше и страшно. Адреналинът ми беше висок цял ден.

— Обичаш ли приключенията, Сесили? — Бил се втренчи в нея с проницателния си поглед. — Или предпочиташ да играеш на сигурно?

— Знаеш ли, не съм сигурна. Идването в Африка вече ме е променило. Може би още откривам коя съм.

— Може би никой от нас никога не открива кой е всъщност.

— Ти определено си приключенец, нали?

— Може би нямаше да бъда, ако животът не ме беше направил такъв. Учех право в Англия, а после, ами, дойде войната, и любовта, и животът ми се промени безвъзвратно. И така, госпожице Хънтли-Морган, какво всъщност правите тук, в Африка?

— На гости съм на кръстницата си — сви рамене Сесили, неспособна да го погледне в очите.

— За мен е крайно очевидно, че бягате от нещо. Имате това изражение.

— Откъде знаете?

— Защото аз имах същото изражение, когато дойдох тук за пръв път. Въпросът е ще се върнете ли обратно?

— Нямам абсолютно никаква идея. А сега трябва да поспя. — Сесили се изправи. — Благодаря ти, че ме включи в това преживяване, Бил. Кълна се, че никога няма да го забравя. Лека нощ.

Тя му кимна и прекоси няколкото метра до палатката, която споделяше с Катрин, наведе се и влезе вътре. Катрин вече хъркаше леко на постелката си, така че Сесили си свали ботушите, размърда пръстите на краката си с облекчение и си легна напълно облечена. Зави се с грубото одеяло, защото нощта вече беше студена. Докато лежеше, се замисли, че въпреки грубото му държание и склонността му да я кара да се чувства неудобно, нещо у Бил Форсайт я бе заинтригувало. Не можеше да се задържи будна и секунда повече, затова провери отново дали одеялото е добре увито около краката й, за да не пропълзи нещо вътре през нощта, затвори очи и заспа.

* * *

Сесили се събуди по изгрев и гърлото й изгаряше от жажда. Отпи вода от тубата до нея, след което си обу ботушите, мъчейки се да не събуди още спящата дълбоко Катрин.

Тя изпълзя от палатката, протегна се и погледна нагоре. Небето беше палитра от меки оттенъци на синьото, розовото и лилавото и тя се почувства като в картина на импресионист. Сведе поглед от този спектакъл и тръгна тихо да търси скрито място, където да се облекчи.

След като го направи в тревата, висока почти до кръста й, тя бавно се върна по същия път, усещайки свежите аромати на природата. Тогава чу тихо ръмжене, като на включен двигател. Но нямаше други коли на мили оттук…

Сесили замръзна, когато видя огромния лъв, приклекнал неподвижно в тревата само на няколко метра пред нея. Златните му очи я гледаха втренчено. Той се изправи и тръгна бавно към нея.

Тя стоеше замръзнала на място и усещаше всеки удар на сърцето си. Лъвът нападна.

— СЕСИЛИ! НАВЕДИ СЕ!

Тя инстинктивно се подчини и в утрото отекна изстрел. Лъвът се препъна, но продължи напред. Изгърмя втори изстрел, и трети; лъвът остана неподвижен за момент, след което се свлече настрани.

— Боже, това беше на косъм! Сесили! Добре ли си?

Тя се опита да отговори, но устата й отказваше да работи, краката й не искаха да помръднат и светът се завъртя…

— Сесили, чуваш ли ме?!

— Ох! — Сесили усети силен шамар по бузата и отвори очи. Бил се взираше в нея.

— Извинявай, това е най-бързият начин да накараш човек да се съвземе, когато тръгне да припада. Хайде, ще ти помогна да се надигнеш и ще ти дам малко бренди.

Сесили усети как силни ръце я повдигат, след което някой наля някаква течност в устата й. Едва не се задави от силата на алкохола, но той й помогна да се съвземе. Когато видя надвесения над нея Бил обаче, почти й се прииска да беше в безсъзнание. Веднага се изчерви от срам.

— Толкова съжалявам! Не знам какво ми стана.

— Може би гледката на лъв, спускащ се право към теб — предположи Бил. — Виждал съм възрастни мъже да повръщат върху обувките си. Ще се оправиш. Хайде да те върнем в лагера…

Той я поддържаше, докато вървяха обратно към палатките.

Сесили видя Нигаси точно зад тях, а във въздуха още се усещаше миризмата на барут.

— Как… как разбра? — попита тя с омекнали крака.

— Че ще постъпиш глупаво и ще се отдалечиш от лагера? — попита той с вдигната вежда. — Не знаех. Нигаси видя следите на лъва и ги следвахме. Тъкмо го намерихме, когато те видях. Имаш късмет, че бях там.

Сесили цялата се изчерви и само се надяваше Бил да не я е видял клекнала в тревата, преди лъвът да й скочи.

Когато се доближиха до лагера, Катрин изтича към тях и хвана Сесили от другата страна.

— Какви бяха тези изстрели? Какво стана? — попита тя.

— Просто гладен лъв — отговори Бил. — Оправихме се с него. Всичко е наред. — Бил остави Сесили на Катрин и заговори на Нигаси, който кимна и се върна в посока към лъва.

— Сигурен ли си, че е мъртъв? — успя да пророни Сесили.

— Да — кимна Бил. — Повярвай, не за пръв път отстрелвам лъв. Сега нека ти дадем малко чай.

Сесили остави Катрин да се суети над нея, да я завие с одеяло и да я сложи да седне край огъня с тенекиена чаша горещ чай, който настоя Сесили да пие на малки глътки.

— Вече съм добре, сериозно — настоя Сесили и се надигна, понеже гордостта й надделя над физическата немощ. — Какво ще стане с лъва?

— Ще го натоварят на пикапа на Бил и ще го вземат обратно с тях. Някой богат американец несъмнено ще купи главата и кожата като трофей.

— Определено няма да съм аз — въздъхна Сесили. — Вината беше моя. Отдалечих се прекалено много.

— Е, уверявам те, че Бил тайно се радва. Получи извинение да вземе поредния трофей. Можеш ли да стигнеш пеша до пикапа? Мисля, че ти стига толкова вълнение за днес — ще накарам Боби да ни закара обратно. Той тъкмо ни пълнеше манерките.

Катрин я остави и Сесили, още стискайки чашата си с чай, отиде до ръба на лагера и видя Бил и Нигаси да носят лъва на брезентово платно. Последва ги до пикапа на Бил, където заедно с другите двама масаи безцеремонно натовариха животното в багажника и започнаха да го закрепят с въжета.

Отблизо лъвът беше направо огромен и дори смъртта не бе отнела достойнството му. Гривата му блестеше в тъмнозлатисто под слънцето, а устата му зееше отворена и разкриваше жълтите му остри зъби. Тя видя, че по муцуната му имаше белези.

— Доста е стар — обясни Бил. — Участвал е в много битки, като го гледам, и е гладувал — виждаш ли му ребрата? Вероятно вече е бил ранен и не е можел да лови плячка. Добре че не те докопа, Сесили.

Сесили кимна безмълвно и се върна в лагера, където Боби сваляше палатките, а Катрин пълнеше кошниците.

— Някога застрелвала ли си диво животно, Катрин? — попита я Сесили.

— Да. Бог да ми прости, но съм го правила. Ако си израснала тук, Сесили, от малка те учат да стреляш. Както току-що видя, това умение може да ти спаси живота. Никога не съм го правила за забавление, само за самоотбрана, но не бива да забравяш, че животът тук е много различен, Сесили. Опасността е реална.

— Започвам да го разбирам.

— Готови ли сте да тръгваме? — попита Боби и седна на шофьорската седалка.

— Да — отвърна твърдо Катрин, помогна на Сесили да се качи на задната седалка и седна отпред до Боби.

— Довиждане, Сесили. Съжалявам, че първото ти сафари беше толкова… запомнящо се. — Бил застана до пикапа и я погледна.

— О, не, Бил, аз съжалявам, че ви създадох проблеми. Благодаря ти, че ми спаси живота — каза Сесили.

— Това ми е работата. Приятно пътуване!

— Няма ли да дойдеш с нас?

— Не. С Нигаси и другите имаме работа тук. Довиждане!

Сесили гледаше назад, докато Боби подкарваше пикапа и се отдалечиха от лагера. Погледът й се спря на Бил, който стоеше над трофея си с Нигаси, и тя видя, че той вече е в друг свят и е забравил за нея.

* * *

След като оставиха Боби и се качиха на много по-удобната кола на Алис във фермата на Бил, Сесили и Катрин продължиха към фермата Уанджохи. Когато се доближиха, Сесили видя, че блестящото бяло бугати на Кики вече е паркирано отпред.

— Сигурна ли си, че ще се справиш с пътуването обратно до Найваша днес? — попита Катрин, след като изгаси двигателя и слязоха от колата. — Добре дошла си да останеш с мен още една нощ.

— Благодаря ти, но колата е тук и усещам, че трябва да се върна. Притеснявам се за кръстницата си.

— Знам. — Катрин сложи утешително ръка на рамото на Сесили. — Но трябва да помниш, че тя не е твоя отговорност.

— Да, но… — Сесили сви рамене. — Благодаря ти за всичко — каза тя и двете се прегърнаха. — Определено беше истинско приключение.

— Ти се справи много добре, Сесили, и ако имаш нужда от мен, ще бъда тук, у Алис, чак до сватбата. Не мога да повярвам, че остава само месец — допълни Катрин, докато безмълвният Макена прибираше сака на Сесили в багажника на бугатито.

— Е, ако мога да ти помогна с нещо, само се обади — каза Сесили и се качи на задната седалка.

— Благодаря. Довиждане засега.

— Довиждане, Катрин, и толкова много ти благодаря! — повтори Сесили през прозореца, докато колата потегляше по неравния път.

Махайки за сбогом на приятелката си, Сесили се зачуди дали да я заплашва гладен лъв не беше по-добро от това да се върне в странната атмосфера, надвиснала като сив облак над Мундуи Хаус…