Лусинда Райли
Сестра на слънцето (24) (Историята на Електра)

23.

Седмица по-късно се събудих, наслаждавайки се на облака пух, който беше матракът ми в Ню Йорк. Протегнах се и се завъртях в леглото, за да погледна часовника — беше шест сутринта. Трябваше да ставам и да отида да бягам, преди паркът да се е напълнил с хора. Навлякох си анцуга и горнището с качулка и добавих перуката, слънчевите очила и бейзболната шапка, които досега успешно ме защитаваха от папараците, и излязох от апартамента, взех асансьора до долу и се затичах към парка. Магнолиите бяха разцъфтели, както и летните цветя в лехите около пътеката. Днес Ню Йорк беше в най-хубавите си дрехи; небето беше не по-малко синьо, отколкото в Южна Франция и аз се усмихвах просто защото се чувствах щастлива.

Когато Мариам ме посрещна на летището, видях безпокойството, изписано по лицето й. Първото, което направих, щом слязох от самолета, беше да я прегърна силно. Тя веднага ме прегърна в отговор.

— Изглеждаш страхотно, Електра! — възкликна тя, докато вървяхме към лимузината, паркирана до пистата.

— Нищо подобно — изсмях се. — Косата и ноктите ми са в ужасно състояние и ми растат косми на какви ли не места. В „Ранчото“ не позволяват да ползваш остри предмети, включително бръсначи.

По пътя в лимузината обсъдихме престоя ми там и Мариам ми благодари за писмото, което каза, че винаги ще пази.

— Недей да ми благодариш. Държах се като абсолютна кучка с теб и се извинявам. Ще продължиш да работиш за мен, нали? — Погледнах я обезпокоена.

— Разбира се, обичам работата си, както и теб, Електра — отвърна тя и макар да бе възможно да е просто клиширана реплика, наистина не я усетих така.

Върнахме се в апартамента и видях, че Мариам го е разкрасила с множество ароматни цветя и е заредила хладилника с кока-кола, други газирани напитки и безброй сокове с различен вкус.

— Не бях сигурна какво ще пиеш.

— Колата и джинджифиловият чай ми стигат — уверих я, отворих бутилка от първото и отпих.

След това обсъдихме какво е казала Сузи на клиентите за внезапното ми заминаване.

— Каза, че имаш семейна криза и се е наложило да си вземеш отпуска. Сериозно, не мисля, че е имало много клюки. Определено не съм видяла нищо неприятно в пресата — успокои ме Мариам.

— Е, извадих късмет, че никой не успя да ме снима, покрита с кръв в спешното в Туксон — въздъхнах. — Изглеждах все едно съм убила някого.

Беше късно и й казах, че може да си ходи, но тя поклати глава.

— Не, няма да си ходя. Тази вечер ще остана в спалнята за гости.

— Кълна се, не взимам нищо, Мариам! — възкликнах обидена.

— Знам, Електра, не е това, че не ти вярвам. Просто искам да ми разкажеш за всичко, което ти се е случило, след като замина. Мислех, че може да си поръчаме храна за вкъщи и да ми разкажеш за твоята приятелка, която беше в болницата.

Така че си взехме по един душ, облякохме си халатите, ядохме китайско и й разказах всичко за Ванеса.

— О, Електра, ти си истинска добра самарянка — каза Мариам, което ме накара да се изчервя. — Тя има късмет, че проявяваш такъв интерес към нея.

Тогава започнах да й разказвам за плановете ми да направя повече, а после усетих как очите ми се затварят и отидох да си легна на облака от пух и спах непробудно до шест часа на другата сутрин.

Оттогава не бях спряла. Имах среща със Сузи, за да й кажа, че трябва да си освободя програмата, и макар да не изглеждаше доволна, накрая се съгласи и се разбрахме да участвам само в кампаниите, за които вече съм подписала договор.

— Ами есенните ревюта? — попита тя.

— Не — отговорих твърдо, понеже знаех, че ако нещо може да ме завлече обратно към старите ми навици, това е откаченият свят на модните ревюта.

— О, получих и няколко запитвания от дизайнери, които искат да говорим за съвместна работа като с Ксавие миналата година.

Докато слушах Сузи, за няколко секунди се замислих за скицника си и колко ми харесваше да се изживявам като дизайнер. Но си бях обещала да не се заемам с прекалено много.

— Може би догодина — отговорих.

В крайна сметка, имах работа само до средата на юни, а след това щях да ида в Атлантис за пътуването с кораб със сестрите ми. После се надявах да сляза в „Хасиенда Орхидея“ и да организирам строителните работи, които исках.

В мен се надигна чувство на еуфория, както винаги, когато се замислях за новия си бъдещ дом. Кейси, бизнес мениджърът ми, потвърди, че мога лесно да си го позволя, така че се обадих на Мануел и му направих оферта, която той прие. Съгласи се и да ми продаде Хектор и каза, че ще намери коняр, който да се грижи за него и за другите коне, които щях да добавя към конюшнята си.

— Но трябва да дойдете, за да изберете, сеньорита. Конете са избор на душата — каза той.

Купувах къщата изцяло обзаведена на цена, която дори според Кейси беше изгодна. Планирах да добавя и басейн и допълнително крило, за да имам повече спални; мечтаех си да поканя всичките си сестри у нас за Коледа…

Що се отнася до Майлс, той се изнесе от „Ранчото“ и сега живееше в мотел недалеч от болницата, докато чакаше екипът на Ванеса да се справи с необходимата документация, за да я върне в Ню Йорк и да я вкара в програмата, препоръчана от лекаря. Нямаше много новини за самата Ванеса; след като заминах, я бяха сложили на тежки антидепресанти, както се изрази Майлс, и тя спеше много. Обаждах й се по мобилния, но тя не отговаряше, затова започнах да й пращам съобщения всяка вечер и понякога получавах в отговор „окей“ или „мерси“.

Усещането да говоря с Майлс по телефона беше по-различно от разговорите ни на живо. Може би беше, защото той имаше толкова топъл, дълбок глас и приятно чувство за хумор, но обажданията ни се превърнаха в любимия ми момент от деня. Беше отчасти и защото той знаеше точно през какво съм преминала и че връщането обратно в реалния свят беше един от най-трудните моменти, в които да останеш трезвен. С него можех да говоря свободно за това как се чувствах. А чувствата ми бяха общо взето позитивни. Да, още беше трудно да отворя хладилника и да извадя бутилка кола или сок, когато допреди месец винаги имаше бутилка водка в камерата. Вечер, когато гледах телевизия или рисувах в скицника си (още не бях излизала по никакви обществени събития — все още не бях достатъчно силна за тях), знаех, че само едно обаждане ще доведе дилъра ми на прага. Трезвеният живот беше труден; липсваше ми еуфорията от наркотиците, но я нямаше и депресията, когато ефектът им отминеше.

Мариам имаше списъка с терапевтите и датите на местните срещи на АА, които й прати Фи, преди да пристигна. Първия път трябваше да ме принуди да отида на АА, дойде с мен в колата, стисна ръката ми и ми каза, че ще чака отвън. Дори ме изпрати до входа.

— Ами ако хората ме разпознаят? — попитах я, докато стояхме отвън, изпълнена с ужас.

— Всички са анонимни, не помниш ли? На никого не е позволено да издава другите. Сега влизай, всичко ще бъде наред.

Влязох и всичко беше наред. За моя изненада, видях и други известни лица на срещата, а когато се изправих и обявих, че името ми е Електра и съм алкохоличка, всички изръкопляскаха и аз се разплаках.

След това водещият на сбирката ме посрещна с добре дошла и ме попита дали искам да кажа нещо. Когато участвах в среща за пръв път в „Ранчото“, само поклатих глава и бързо си седнах, но за своя изненада този път кимнах.

— Да, исках само да кажа, че току-що излязох от рехабилитационен център и в началото го мразех и не разбирах Дванайсетте стъпки и как биха могли да ми помогнат. Но… продължих и по-късно го разбрах, и исках да благодаря на, ами, на висшата сила и на всички, които ме подкрепяха, защото хора като вас ми спасиха живота.

Чуха се още аплодисменти и малко одобрителни викове и се почувствах толкова щастлива, че всъщност започнах да очаквам с нетърпение всекидневните срещи.

„Не е ли прекалено хубаво, за да е истина?“ — замислих се, докато тичах по пътеката. Точно това бях казала на Майлс миналата вечер.

— Нищо подобно — възрази той. — Сега си в най-добрата фаза, мислиш си, че можеш да се справиш, но когато се върнеш в реалността и си била трезвена известно време, идва най-опасният момент.

Понякога изпитвах импулса да пия; той се спускаше над мен като червена мъгла и един дяволски глас зашепваше в ухото ми, че само една чашка няма да навреди, нали така? Че я заслужавам, задето не съм пила цял ден и съм отишла на срещата на АА и съм ходила да тичам… Но в такива моменти си спомнях червеното от кръвта на Ванеса, изливаща се от прерязаните й вени, докато лежеше на пода на банята. Тогава се задавях от ужас и импулсът отминаваше.

Мариам беше идеалната съквартирантка, помислих си, докато тичах към изхода от парка и по „Сентръл парк Уест“, за да се прибера. Тя настоя да остане, след като се прибрах, и сякаш знаеше инстинктивно кога имам нужда от компания и кога — не. Освен това се вдъхновявах от факта, че тя никога в живота си не бе пила алкохол и беше сред най-спокойните хора, които познавах. Беше се доказала като отлична готвачка, особено на кърита, които поглъщах лакомо, защото лютото още помагаше да се смекчат импулсите за пиене. Дори когато я уверих, че можем спокойно да поръчаме храна, тя отказа.

— Обичам да готвя, Електра, така че удоволствието е мое. Освен това знам какво слагам в храната и така съм спокойна, че и двете се храним добре.

— Добро утро, Томи! — поздравих го с широка усмивка и се спрях до него. Когато се върнах вкъщи, там ме чакаше малък букет цветя. Мариам каза, че са от Томи, набрани нелегално в Сентръл парк.

— Добро утро, Електра — поздрави ме той. — Как си днес?

— Добре — отговорих. — А ти?

— О, става — сви рамене той.

— Сигурен ли си, че си добре, Томи? Изглеждаш малко посърнал.

— О, може би е, защото трябва да ставам много по-рано, за да те видя напоследък — пошегува се той.

— Ами защо някой път не дойдеш да потичаш с мен? — попитах го изведнъж. — Бих се радвала на малко компания.

— Може и така да направя. Благодаря, Електра! — Той повдигна бейзболната си шапка за поздрав и аз изтичах вътре.

— Закуската ще е готова в десет — извика Мариам от кухнята.

— Добре, аз само ще се изкъпя — отвърнах и й помахах, докато отминавах. Мариам ставаше дори по-рано от мен за сутрешните си молитви.

— Бяха страхотни — заявих, след като довърших палачинките с боровинки, удавени в кленов сироп. — Леле, изглеждам като бременна от ядене! — добавих и сложих ръка на корема си.

Вече използвах често възклицания като „леле“. Мама и сестрите ми отдавна казваха, че имам „мръсна уста“, а Майлс потръпваше всеки път, когато спомена всуе името на скъпия му Господ, да не говорим за Мариам, така че реших да изчистя и това. От време навреме автоматично ми се изплъзваше някоя ругатня, но се гордеех, че дори английската кралица би могла спокойно да ме покани на гости, ако продължавах така. Още малко, помислих саркастично, и щях да си купя Библия и да тръгна на църква.

— Благодаря. — Мариам започна да разчиства масата. — Някой ден ще ти сготвя истински ирански пир — каза тя и в същия момент телефонът ми иззвъня.

Сърцето ми подскочи, когато видях, че е Майлс.

— Здрасти!

— Здрасти, Електра. Добри новини: Ида току-що се обади да ми каже, че продължението на грижите за Ванеса е одобрено и са успели да я вкарат в центъра, който препоръча доктор Коул. Намира се в Лонг Айлънд, на половин час от летище „Джон Ф. Кенеди“. Сега ще уредя пътуването и се надявам да отлетим обратно довечера или утре сутринта.

— Фантастично! Това е страхотна новина!

— Да, така е. Говорих с една приятелка от младежкия център и тя има високо мнение за това място. Истински рехабилитационен център е, за дългосрочен престой, тоест няма да я изхвърлят след няколко седмици. Ще ти разкажа повече, когато се видим.

— Чудесно. Слушай, какво ще кажеш да ви взема от летището? Така ще мога да видя Ванеса.

„И теб“ — помислих си.

— Ако имаш време, би било страхотно.

— Имам. Слушай, трябва да тръгвам за срещата на АА, така че се обади на Мариам да й кажеш кога ще пътувате, става ли?

— Добре. Доскоро, Електра. Чао засега.

— Майлс ще ти се обади — казах на Мариам на път към вратата.

— Добре, а между другото, баба ти се обади пак тази сутрин. Нямаш ангажименти през уикенда, така че…

— Ще ти кажа по-късно.

— Добре. Доскоро!

На път към срещата се замислих защо, макар Стела да се бе обаждала многократно на мобилния ми, както и на този на Мариам (тя вдигаше, а аз — не), изпитвах нежелание да я видя. Докато излизах от колата (лимузините бяха твърде забележими, а и напоследък предпочитах да използвам парите си по по-конструктивен начин), стигнах до заключението, че просто не зная отговора.

Срещата на Анонимните алкохолици се провеждаше в църковна зала недалеч от „Флатайрън Билдинг“, на кръстовището на Бродуей и Пето авеню. Харесваше ми, защото беше на кръстопът, където се смесваха всякакви хора. Никой не се интересуваше кой откъде е, защото всички имахме същата диагноза: всички бяхме някъде по спектъра на зависимостта.

Помещението миришеше на пот и кучета, с лека нотка на алкохол, вероятно от години провеждане на срещи, на които пияниците влизаха от улицата, за да кажат, че отново са започнали да пият. На срещата имаше доста хора, вече се бяха събрали над двайсет, така че седнах на стол в дъното на залата.

Всички се изправихме, казахме молитвата за спокойствие и водещият на срещата попита дали има някой нов в групата.

Видях как един мъж на първия ред си намести бейзболната шапка и се изправи. Изглеждаше много познат…

— Здравейте. Казвам се Томи и съм алкохолик.

Всички автоматично му изръкопляскахме.

— Добре дошъл, Томи. Има ли нещо, което искаш да кажеш на групата? — попита водещият, а мозъкът ми най-сетне се задвижи и затаих дъх.

— Да, искам да кажа, че си мислех, че вече нямам нужда от тези срещи и спрях да идвам. Но преди два дни изпих една чаша. — Томи се спря и прочисти гърло, докато го чакахме (аз със затаен дъх) да продължи. — Срещнах едно момиче и… мисля, че я обичам, но никога не бихме могли да бъдем заедно. Тя замина за известно време и много ми липсваше… И имам нужда от вас… от това… за да се справя.

Всички изръкопляскахме отново, но той не седна, така че явно имаше още.

— Някои от вас може би си спомнят, че когато се върнах от Афганистан, разбрах, че жена ми ме е напуснала и е взела детето. Обърнах се към алкохола и се заклех, че никога повече няма да обичам никоя друга. Но се влюбих и… тя не беше тук известно време, но сега… да, това е всичко, което имам да кажа.

— Мамка му! — измърморих под нос.

— Всички ще мислим за теб и ще се молим за теб, Томи. Трябва да знаеш, че сме тук и те подкрепяме — каза водещият.

Видях няколко души около Томи да го потупват по гърба.

— А сега, има ли още някой, който иска да стане и да говори?

Изправи се един актьор, когото познах, но вече не слушах.

Томи, моят Томи, който според „Фейсбук“ имаше жена и дете у дома, нямаше нищо подобно. И явно беше влюбен в жена, която не може да има, която известно време е била извън града и много му е липсвала.

Остатъкът от срещата мина покрай ушите ми и когато наближи краят, се измъкнах преди Томи да ме е видял. Не исках да го поставям в неудобната ситуация да разбере, че съм чула най-интимните му мисли. Скочих обратно в колата и си проверих мобилния. Мариам ми беше оставила гласово съобщение, така че й върнах обаждането. Още дишах тежко.

— Здрасти, аз съм. Обаждала си ми се?

— Да. Какво има, Електра? Всичко наред ли е?

„Леле — помислих си, — Мариам ме познава добре!“ За пръв път се сблъсквах с проблема с поверителността, понеже едва се сдържах да не разкажа всичко на асистентката си. Знаех, че и тя харесва Томи — беше се обърнала именно към него за помощ онази нощ, когато направих свръхдоза, но преглътнах тежко, спомняйки си кодекса на Анонимните алкохолици.

— О, нищо, просто се разстроих от една история, която чух на срещата. А ти какво искаше?

— Само да ти кажа, че ще правя доматена супа с чили за обяд. Става ли?

— Звучи идеално — отговорих.

— Освен това Майлс е успял да намери билети от Туксон. Двамата с Ванеса пристигат на летището довечера в десет.

Когато спряхме пред сградата, в която живеех, излязох и се огледах, за да се уверя, че Томи няма да изскочи отнякъде и да ми каже здрасти. Определено не беше там, така че освен ако нямаше брат — близнак, очевидно бях видяла него на срещата. Но в лобито все пак ме чакаше изненада. Там, на едно от кожените кресла, седеше баба ми Стела.

— Здравей, Електра — каза тя и се изправи да ме посрещне. — Прости ми, че идвам без предупреждение, но ако планината не отиде при Мохамед… Исках да видя лично как си.

— Разбира се, моля, качвай се! — Поведох я към асансьора, впечатлена от начина, по който се движеше, толкова изправена и елегантна в старомодните си сако и пола.

— Няма да те задържам дълго, ако имаш работа — каза тя на влизане в апартамента.

— Няма никакъв проблем — отвърнах и изпитах внезапна топлота към нея. Чудех се защо толкова се бях уплашила от мисълта да я видя. — Ела и седни. Мариам готви обяд.

— Да — потвърди Мариам, когато се показа в коридора. — Ще е готов след пет минути. Здравей, Стела — добави с усмивка и се върна в кухнята.

— Тя е толкова искрена личност, Електра — каза Стела и седна на единия стол — не можех да си я представя да лежи на дивана по анцуг като мен. — Обаждаше ми се редовно, докато ти беше… извън града. Как се чувстваш?

— Добре — много добре — добавих, за да не си помисли, че само повтарям заучени фрази.

— И още не взимаш наркотици и алкохол?

— Да, точно така. Но както знаеш, всичко е ден по ден, така че не бива да ставам прекалено самоуверена и да мисля, че съм в безопасност.

— Определено — точно това е най-опасното. Разкажи ми, какво беше мястото, където отиде?

Постарах се да й дам кратко описание.

— Знаеш ли, в началото бях ужасена, но всъщност беше фантастично.

— Трябва да се смяташ за късметлийка, че си имала възможността да отидеш на такова място. Звучи като почивна станция. Но знам, че не е, разбира се — добави бързо тя.

— Обядът е сервиран! — извика Мариам от кухнята и с баба ми отидохме да седнем на масата, която Мариам беше подредила с няколко цветя от вазите из апартамента, поставени в центъра.

— Тъкмо казвах на Мариам тази сутрин, че трябва да започна да си следя калориите — отбелязах, когато започнахме да ядем. — Скоро ще стана прекалено дебела, за да се наричам супермодел.

— Съмнявам се. Виж ме мен, наближавам седемдесет, а не съм качила и килограм цял живот. Имаш добри гени.

— Скулите ви са еднакви — изкоментира Мариам. — Моите са някъде до челюстта ми!

— Глупости! Ти си много привлекателна млада дама, ако мога да го кажа, и вътрешно, и външно — рече Стела. Мариам засия от комплимента.

— Впрочем имам нужда от мнение — започнах, след като си изядох супата и минахме на прясната плодова салата, която Мариам бе заляла с божествен десертен сос. — Обмислям да си сменя прическата.

— Добре… — каза Мариам. — Говорила ли си за това със Сузи?

— Не, косата си е моя, нали? Мога да правя каквото си искам с нея.

— Добре казано, Електра! Тялото ти е твоя собственост и ти трябва да взимаш решенията, свързани с него — каза Стела.

— Лично аз си мисля, че една подстрижка ще ти се отрази добре. Косата ти ми изглежда прекалено дълга. Грижите за нея сигурно са истински кошмар. Не знам как успявате вие, младите чернокожи момичета, да я държите под контрол.

— Виждаш ли тези кичури? — Хванах няколко от плитката си. — Не са истинската ми коса, а екстеншъни.

Баба ми хвана кичура и сви рамене.

— Усещам я като истинска.

— Истинска е, но не е моя. Мислех си колко е безвкусно това, особено, при положение че момичето, чиято коса нося в момента, може да я е продало, за да изхрани семейството си. Затова реших да си махна екстеншъните и да я подстрижа много късо, като твоята. — Посочих късото афро на Стела, което не беше повече от сантиметър.

— Леле! — възкликна Мариам и ме досмеша, защото очевидно беше възприела израза от мен, но звучеше толкова грешно от нейната уста.

— Е, аз си нося така косата, понеже е по-удобно, но дали дизайнерите и фотографите ще искат да изглеждаш по този начин?

— Не знам. И знаеш ли какво? Ако не им харесва, могат да вървят на майната си! — Видях изражението на Стела, когато ме чу да ругая. — Извинявай, но както каза току-що, това си е моята коса и може би искам буквално да се върна към корените си! Могат да ми слагат перуки за фотосесиите, ако искат. И…

— Да? — подкани ме Стела в последвалата дълга пауза.

— Ами… отнася се също до това да бъда тази, която съм, макар още да не съм сигурна. Имам предвид, цялото семейство на Мариам са мюсюлмани и знаят историята си стотици години назад. Аз съм отраснала в смесено семейство, като чернокожо дете с бял баща и сестри по целия спектър.

— И може би се чувстваш объркана относно собствената си идентичност — каза Стела. — Повярвай ми, аз също израснах между няколко свята като теб, Електра. Някои биха казали, че сме привилегировани, и в много отношения това е вярно, но… накрая имаш чувството, че не ти е мястото в никой от лагерите.

— Да, точно — кимнах и изведнъж отново бях обляна от емоции, сякаш най-сетне бях намерила истински човек, който може би разбираше объркването ми. — Стела, помниш ли, че преди да вляза в рехабилитационния център, започна да ми разказваш за онова момиче, което отишло в Африка?

— Помня, естествено. Въпросът е ти помниш ли?

Видях как очите й блестят и разбрах, че се шегува. Поне отчасти.

— Части от историята, да… но мисля, че трябва да чуя повече.

— Е, тогава ще се видим някой ден, когато имаш време, и ще продължа историята. Твоята история.

— Имам време сега, честно. Самолетът на Майлс и Ванеса ще дойде чак в десет довечера, нали, Мариам?

— Да — потвърди тя. — Стела, ако ще оставаш, аз може да изляза по задачи. Да ви сервирам ли кафе в дневната?

— Да, благодаря — отвърна Стела и се изправи. — Да ти помогнем ли с почистването?

— Не, но благодаря за предложението. По-добре тръгвайте.

Засрамена, че дори не ми беше хрумнало да питам Мариам дали има нужда от помощ в кухнята, последвах баба си в дневната и тя си седна на стола.

— Докато ме нямаше, осъзнах, че още не знам нищо за майка си и другите от семейството ми. Или може би си ми казала, но съм била толкова пияна, че не помня. Коя е била тя? — попитах, след като се свих на дивана.

— Не, още не съм ти разказала за нея. Всичко с времето си, Електра, всичко с времето си; има още много за обясняване. Помниш ли какво ти разказах за Сесили, американската госпожица, която била отхвърлена от годеника си и избягала в Африка, за да излекува разбитото си сърце?

— Да, помня, и как се беше влюбила в едно пълно коп… един пълен гадняр — поправих се бързо.

— Точно така. Мисля, че стигнахме до момента, когато Сесили е отседнала във фермата Уанджохи с Катрин…