Лусинда Райли
Сестра на слънцето (20) (Историята на Електра)

19.

На другата сутрин пак излязох да потичам, защото се събудих още по-рано и имах нужда краката ми да ударят земята, за да възстановя душевния си баланс. Бях на втората си обиколка, когато видях Майлс да започва първата си. Добрата новина беше, че между нас беше цялата дължина на пътеката и нямаше начин той да ме настигне. Все пак увеличих скоростта за всеки случай и се концентрирах върху това да прочистя ума си и да се насладя на природата около себе си. Няколко минути по-късно го видях пред мен, а не зад мен, и осъзнах с ужас, че аз настигах него. Забавих крачка, но за разлика от вчера той се движеше със скоростта на старците, излезли да потичат в Сентръл парк, които редовно подминавах.

— Шибан кретен! — промърморих. Спрях да тичам и започнах да вървя, но видях, че ако не сляза от пътеката, скоро ще се озова до него.

— Е, добре, печелиш! — измърморих под нос и прескочих тухлите, които маркираха пътеката, след което се затичах леко към входа на „Ранчото“.

— Хей!

Затичах се с всичка сила, когато се обърнах и видях, че той спринтира към мен.

— Спри!

Изругах под нос, завтекох се към входа и бях на косъм да влетя през вратата, когато силна ръка хвана рамото ми.

— Не ме пипай!

— Електра, чакай!

Обърнах се и видях, че е вдигнал ръце във въздуха, все едно са го хванали ченгетата.

— Не исках да те плаша, само да се извиня за снощи. Последното, което искам, е да ти размътя главата с нещо, което не е проблем. Много съжалявам; разбирам, че натрупах върху теб собствените си проблеми.

И двамата бяхме задъхани след надбягването до вратата.

— Няма проблем — успях да отговоря.

— Смятам, че има.

— Е, както и да е, трябва да отида на закуска и после на…

— Молитвата за спокойствие, знам.

Бутнах вратата и влязох, без да се обръщам да видя дали още ме следва. Исках само да се видя с Фи и да обсъдим всичко това.

* * *

— Да видим дали съм те разбрала… — Фи погледна бележките си. — Искаш да обсъдим нещо, което се е случило в интерната, където си учила?

— Да.

Всъщност изобщо не исках, но знаех, че трябва.

— И какво точно ти се случи, Електра?

Преглътнах тежко и си поех дълбоко дъх няколко пъти, събирайки сили да й разкажа. Защото никога, никога не бях говорила с никого за това.

— И така… току-що бях пристигнала в новото училище и там имаше една група момичета, които бяха, ами, популярните. Всички бяха много красиви и говореха за това колко били богати родителите им. Исках да им бъда приятелка и, как да го кажа, да се почувствам на мястото си там. — Открих, че се задъхвам почти колкото след бягането сутринта.

— Спокойно, Електра, движи се със собственото си темпо, не бързаме заникъде. Можем да спрем, когато пожелаеш.

— Не. — Вече бях на пистата, а този самолет с гадости трябваше да отлети, преди да се е разбил и да ме е изгорил. — Така че им казах за нашата къща Атлантис и как е на брега на езерото и изглежда като дворец, как Татко ни нарича принцеси и ни дава каквото поискаме — което не беше вярно, защото получавахме подаръци само на Коледа и за рождените си дни, или понякога, когато се връщаше от пътуване. И как всяка година ходехме с яхтата си в Южна Франция и… — Отново преглътнах и си поех дъх. — Направих всичко възможно да бъда като тях, с техните големи къщи и дизайнерски дрехи и…

— Ето, пийни малко вода. — Фи ми подаде пластмасовата чаша, която винаги стоеше пред мен в този кабинет и от която никога досега не бях имала нужда. Изпих няколко глътки.

— Както и да е, движех се с тях няколко седмици и сестрите ми, които бяха там — Тиги, Ася и Кики, които бяха в горните курсове — ме виждаха с моята група и се радваха, че съм се приспособила толкова добре. И тогава… — Отпих още вода. — Ами, казах на едно момиче, Силви, лидерката на нашата групичка, че като малка веднъж се заключих в малката тоалетна на каютата ми на „Титан“, яхтата на Татко. Всичките ми сестри бяха на палубата или плуваха и аз останах на това ужасно тясно място сякаш с часове, крещях ли крещях, но никой не ме чуваше — заразказвах със задавен глас. — Накрая една прислужница влезе в каютата, чу ме и ми отвори, но оттогава ме е страх от тесни пространства.

— Това е напълно разбираемо, Електра. И какво стана, след като каза на приятелката си от училище?

— Ами беше точно преди един хокеен мач, а аз бях много добра на хокей — закимах, а в очите ми се събраха сълзи, готови да потекат. — Във физкултурния салон имаше един малък шкаф, където държаха всичката спортна екипировка. Силви каза, че не може да си намери стика и дали не мога да й помогна да го намери. Така че отидох да го търся в шкафа и изведнъж някой ме бутна вътре и заключи вратата. Останах там с часове — всички бяха на игрището за хокей, а после имаше чай за отбора и… Накрая Силви дойде да ме пусне да изляза.

— Ето, Електра… — Фи ми подаде кутията с кърпички, която се бях заклела никога да не използвам. По бузите ми вече се стичаха сълзи и грабнах няколко кърпички. След като се поуспокоих, вдигнах поглед към лицето на Фи.

— Как се чувстваше, докато беше затворена в онзи шкаф?

— Сякаш щях да откача… направо исках да умра, толкова бях уплашена… не мога да го преживея отново, просто не мога.

— Ти вече го преживяваш отново, Електра, а след това ще можеш да го преодолееш. Защото знаеш ли какво? Ти си се измъкнала. И никой повече няма да те натика обратно вътре.

— Разбира се, че няма! Никога повече!

— И какво ти каза онова момиче, Силви, когато те пусна да излезеш?

— Че не ми е там мястото, че само се надувам и се хваля и никоя от тях не иска повече да има нищо общо с мен. И че ако ги издам, ще ме накажат отново. Затова не казах нищо на никого.

— Дори на сестрите ти?

— Те ме бяха видели щастлива — със седмици се движех с онези момичета. Щяха да си помислят, че пак нещо си измислям, защото съм се скарала с тях.

— Не познавам сестрите ти, но според това, което ми разказа за тях, особено за Тиги, не съм толкова сигурна.

— И преди бях лъгала, Фи. Много често, за да се измъкна от наказание у дома.

— И какво направи?

— Избягах. Имах джобни, които стигнаха да отида в града, а оттам се обадих на шофьора ни Крисчън и го помолих да дойде да ме вземе.

— И какво казаха Мама и баща ти, когато се прибра?

— Бяха озадачени, разбира се, защото дотогава им казвах, че съм щастлива в училище. Така че ме накараха да се върна.

— Разбирам. И какво стана след това?

— О, знаеш как е. Още от същото. Например всичките ми ризи за училище бяха полети с мастило — учителите ни много държаха на личната хигиена и чистотата — откраднаха ми връзките на маратонките за физическо, слагаха ми паяци и насекоми в бюрото… Детински неща, предполагам, но правеха всичко възможно да ми навлекат наказание или да ме уплашат.

— С други думи, класически училищен тормоз.

— Да. Затова избягах отново, а когато ме изпратиха обратно, реших, че единственият начин да се измъкна, е да се погрижа да ме изключат. После отидох в друго училище и започнах аз да тормозя другите, за да не тормозят мен. Нямаше да позволя никой да ме тъпче, нали разбираш? Но пак ме изключиха за всичките лошотии, които вършех, както и защото се провалих на изпитите. Така че отидох в Париж, намерих си работа като сервитьорка и след няколко седмици ме откри една модна агентка. Останалото е история — свих рамене.

Гледах как Фи записва нещо — днес имаше да пише повече, отколкото в последните три седмици взети заедно. Тя вдигна поглед към мен и се усмихна.

— Благодаря ти, че ми имаш достатъчно доверие, за да ми разкажеш това, Електра. Знаех, че има нещо, което имаш нужда да изкараш от себе си, и е много смело, че го направи. Как се чувстваш?

— Ако ме извиниш за езика, нямам никаква шибана представа.

— Не, разбира се, че нямаш. Но ти си интелигентна жена и знаеш без никакви подсказки от мен, че от тази случка идват много от проблемите ти с доверието. Да ти се подаде ръка за приятелство, а после някой да се възползва от него по толкова жесток начин… Е, това е повече от достатъчно за днес. Справяш се толкова добре — каза тя, а аз се изправих. — Просто от любопитство, какво те накара най-накрая да ми разкажеш?

— Разговорът ми с един човек тук. До утре!

След като обиколих Лабиринта на тревогите няколко пъти, за да се успокоя, се върнах вътре да използвам тоалетната. Видях, че Ванеса се е върнала в спалнята ни и изглежда в по-добро здраве от миналия път.

— Здрасти, как се чувстваш? — попитах я.

— Адски зле — отвърна тя. — Извадиха ме прекалено рано. Тези putas, те не знаят какво правят. Не им се доверявай!

След разговора, който току-що бях провела, реших, че би било по-добре да не общувам много с Ванеса точно сега.

— Отивам на конска терапия. Доскоро!

Беше хубаво да усетя чистия и естествен мирис на конете след вонята на отровните спомени, които току-що се бяха излели от мен. Като се замислих, едно от моите „големи бягства“, както ги наричаше Али, беше на гърба на кон. Взех един от конете от училищните конюшни и яздих до близката ферма, където обясних на фермера откъде съм взела коня и помолих да го върне. След това ходих пеша, или по-скоро тичах, пет мили до Цюрих, за да се кача на влака за Женева.

Ханк дойде с моркова, за да покаже, че времето ми е свършило.

— Напълно невъзможно ли е да пояздя някой път? — попитах го. — Един галоп определено би ми се отразил добре.

— Не и с мен, докато сте тук, госпожице. Както казах, против правилата е. Но имам един съсед с ранчо наблизо. Поговорете си с хората на рецепцията, кажете, че сте опитна ездачка и е добро за психичното ви здраве — намигна ми той.

— Благодаря, така ще направя. — Отдалечих се от конюшнята и тръгнах на мисия.

След много разправии се оказа, че проблемът е най-вече в застраховките; трябваше официално да се изпиша от клиниката, докато съм в конюшните, в случай че падна и си счупя врата, а после на връщане да се запиша отново. Съдебните спорове в Щатите нямаха равни, помислих си, докато вървях към столовата за обяд, изтощена от стреса на сутринта. Седнах с Лизи и се огледах нервно за Майлс, понеже нямаше да понеса никакъв разговор с него точно сега.

— Здравей, Електра — каза Лизи. — Изглеждаш напрегната. Какво има?

— О, нищо. Всъщност всичко ще бъде наред. А ти?

— Не толкова добре, честно казано — въздъхна Лизи, докато си играеше с едно чери доматче.

— Защо?

— Току-що се видях с Фи и… — Лизи преглътна тежко и очите й се насълзиха. — Тя смята, че е време да си ходя. Обсъдихме как навикът ми да преяждам идва от опитите да компенсирам неща, които усещам като липси в живота си, но според нея е време да се върна в истинския свят.

— Разбирам… Това не е ли добра новина?

— Не, не е. Имам предвид, също като теб и всички останали тук ще се справя за няколко седмици, после нещо ще се случи и пак ще се върна в местната пекарна да купувам понички на килограм и двойни шоколадови мъфини, за да се натъпча.

— О, Лизи, обикновено не си толкова песимистична — опитах се да я утеша. — Няма ли да се зарадваш да покажеш на Крис колко страхотно изглеждаш?

— Електра — каза тя тихо, — и двете знаем, че няма. Развалих си лицето с всичките пластични операции, изглеждам като плашило! И защо го направих? Всичко заради него! А къде е той сега? Сигурно в леглото с някоя от малките си курви!

Лизи вече крещеше и цялата стая беше утихнала около нас. Тя пусна вилицата си с дрънчене на подноса, изправи се и избяга от столовата.

Седях и се двоумях, не можех да реша дали да я последвам, или предпочита да бъде сама. След няколко секунди реших да тръгна след нея; това щеше да й покаже, че ме е грижа за нея, дори да ме отблъснеше. Първо я потърсих в спалнята ни, но видях само Ванеса, свита на леглото със слушалки в ушите, затова тръгнах да тичам из градините, понеже знаех, че Лизи с нейните високи тънки токчета нямаше как да е стигнала далече. Накрая я намерих в едно ъгълче на Градината на спокойствието да плаче зад един огромен кактус.

— Лизи, аз съм, Електра. Може ли да седна?

Тя сви рамене и реших да приема това за „да“. Не знаех какво да кажа — едва започвах да се научавам как да утешавам други (още нещо, което да включа във вечно растящия си списък на неща, за които трябваше да говоря с Фи). Затова просто я хванах за ръката и я държах, докато хлиповете й не намаляха до хълцане. Лицето й сякаш се стапяше, понеже всичкият й внимателно поставен грим бе започнал да се стича от сълзите. Свалих си горнището на анцуга и й го подадох, за да се избърше с ръкава.

— Благодаря, Електра — подсмръкна тя. — Ти си прекрасен човек.

— Не мисля така, но благодаря, че го казваш.

— О, такава си — настоя тя, издуха си носа и вдигна поглед към мен с малка тъжна усмивка. — Сигурно изглеждам ужасно, нали?

— Малко — отговорих честно, — но всички изглеждаме така, след като сме си изплакали очите.

— Истината е, че изпитвам ужас при мисълта да се върна в онзи гигантски празен мавзолей, който наричаме къщи. Да готвя вечеря на Крис и да получа обаждане в десет, че ще закъснее и да не го чакам. После, докато се събудя на сутринта, той вече е излязъл — имаме отделни спални. Научих, че е възможно да живееш под един покрив с някого и да не го виждаш със седмици.

Нищо от казаното не беше изненада за мен.

— Ъм, Лизи?

— Да?

— Замисляла ли си се, ами, да се разведеш с него?

— Да, разбира се. По-важното е, че и той се е замислял да се разведе с мен, но според законите в Калифорния ще получа половината от всичко, което притежава, а той е прекалено алчен, за да се съгласи на това. Така че съм затворена в този фалшив брак и… макар да знам за безкрайните му изневери, онова, което ме наранява най-много, е, че той се срамува от мен, Електра. Срамува се от собствената си съпруга! А аз още го обичам, по дяволите!

— Сигурна ли си? Искам да кажа, не съм експерт по нищо, но бях на терапия в Ню Йорк след края на една връзка. Психотерапевтът ме попита дали всъщност харесвам мъжа и аз казах не, мразя го, но също така го обичам. Терапевтът ми каза, че връзката ми е била основана на съзависимост.

— О, миличка, минала съм през всичко това и повече с различни психотерапевти през годините — въздъхна тя. — Хиляди долари и хиляди опаковки кърпички. Но така и не съм спряла да го обичам, дори да ми казват, че е нещо друго. Освен това ги има и децата. Ще бъдат съкрушени.

— Но най-малкото ти дете е на двайсет и три, Лизи. Те дори не живеят у вас. Освен това не мисля, че което и да е дете иска да вижда родителите си нещастни.

— Двамата се преструваме много добре, когато децата са наоколо. Изпълненията ни направо заслужават Оскар, играем перфектно ролята на щастливо семейство. Ще бъдат шокирани, ако научат истината.

— Но как е възможно да не знаят? Искам да кажа, къде мислят, че си била през цялото време, което прекарваш тук?

— О, мислят, че съм с най-добрата си приятелка Били, която живее край Туксон. Обаждам им се всяка седмица и лъжа колко сме се забавлявали двете. Абсурдно, нали?

Честно казано мислех, че до известна степен е, защото децата й все пак бяха пораснали, възрастни хора, но очевидно не беше подходящо да го казвам.

— Предполагам, че когато си родител, винаги искаш да защитиш децата си, независимо колко са големи — отвърнах с мисълта, че може би най-накрая съм се научила да бъда тактична, важно качество, което според Татко не притежавах. Помня как му казах, че тази „тактичност“ ми изглежда като говорене на лъжи.

— Точно така, Електра. Те са единственото нещо в живота ми, с което се гордея. Както и да е… — Лизи въздъхна дълбоко. — Не бива да те притеснявам с такива неща. Ти си имаш достатъчно проблеми.

— Хей, ти си ми приятелка, Лизи. А приятелите си помагат взаимно, нали?

— Да, вярно е. А аз нямам много приятели, честно казано. Определено не и такива, на които мога да се доверя.

— Нито аз — съгласих се.

— Бих се гордяла да те нарека приятелка — Лизи ми подаде ръка и аз я стиснах.

— Аз също.

За втори път този ден в гърлото ми заседна буца. Не плачех често, но се почувствах искрено трогната. Двете станахме и се върнахме в „Ранчото“ заедно. Докато вървяхме, видях в далечината Ханк да върви към конюшните.

— Хей, Лизи, можеш ли да яздиш? — попитах изведнъж.

— И още как! Като бях на тринайсет станах шампионка на „Пони Клуб“ в моя щат!

— И кога излизаш оттук?

— В събота.

— Тогава какво ще кажеш да запиша двете ни да пояздим в пустинята, преди да се върнеш в Калифорния?

— Знаеш ли какво? — Лицето на Лизи светна. — Няма нищо, което би ме зарадвало повече.

* * *

Цяла нощ спах непробуден сън, изтощена от всичките емоции от предния ден, след което се събудих по изгрев и видях Лизи, седнала на ръба на леглото си по халат, да пие кафе.

— Добро утро — поздравих я сънено. — Станала си рано.

— Да, не мога да повярвам, че проспа кошмарите на съквартирантката ни — каза тя и посочи Ванеса, която спеше и похъркваше леко. — Щом успеех да задремя, тя ме будеше с крясъците си. Накрая се предадох и станах. Сега поне спи спокойно. Горкото дете. Очевидно е много травмирана.

— Не съм чула нищо — отвърнах, докато се събличах, за да си сложа потника, късите панталони и маратонките. — Отивам да потичам. Ще се видим на молитвите.

Излязох на бегом от „Ранчото“, понеже исках да стигна до пътеката преди Майлс и да си направя трите обиколки. Започнах първата и се почувствах подразнена, че той нарушава спокойствието на сутрешните ми обиколки. Бях до чешмата и пиех вода, когато той се появи в началото на пътеката.

— Добро утро, Електра — каза той тъкмо когато се насочих обратно към „Ранчото“.

— Добро утро.

— Слушай — започна той, сменяйки посоката, за да върви до мен, — избягваш ли ме?

— Може би.

— Вчера ти казах, че съжалявам. Трябва ли да се извиня отново?

— Не, не… — Спрях и се обърнах към него. — Всъщност трябва да ти благодаря.

— Да ми благодариш?

— Да, отчасти заради теб успях да изкарам на бял свят някои неща, с които имах нужда да се справя.

— О, добре. Значи всичко е наред?

— Всичко е наред.

— Тогава защо ме отбягваш?

— Защото… още имам да обмислям някои неща.

— Ясно. И не искаш да кажа още нещо, което да усложни нещата?

— Да, нещо такова.

— Тогава няма да те притеснявам.

Гледах го, докато се отдалечаваше от мен по пътеката, и изругах под нос. Това беше един от най-неудобните разговори, които бях провеждала, и нямах представа защо се чувствам толкова смутена около Майлс.

След закуската и молитвите отидох да се видя с Фи.

— Добро утро, Електра. Как се чувстваш днес?

— По-лека — отвърнах, защото беше вярно.

— Това е чудесна новина. Искаш ли да поговорим още малко за това?

— Аз… съм объркана.

— От какво?

— Запознах се с един човек тук, той е чернокож и миналата вечер ми говореше за предразсъдъците. И ми се струва, че онези момичета може да са се държали гадно с мен, защото и аз съм такава. Чернокожа, имам предвид.

— И никога преди не си се замисляла за това?

— Не, честно казано, изобщо. Наречи ме наивна, но аз съм си просто аз: Електра, супермодела.

— Точно така. Смяташ ли, че произходът ти е повлиял по какъвто и да е начин на това коя си?

— Не, но докато тичах тази сутрин, се замислих, че някои хора съдят другите по цвета на кожата им. — Вдигнах очи към нея. — Мислиш ли, че е така?

— Разбира се, че го правят. Ние сме склонни да се делим на групи. По-просветените могат да го преодолеят, но…

— Мнозина не могат — въздъхнах. — Но аз не съм страдала от това, нали? Лицето и тялото ми ми донесоха успехи и богатство, а не провал.

— Но, Електра, не виждаш ли, че наистина си страдала?

— Как?

— Заради това, което ти се е случило в училище. Каквато и да е причината, а несъмнено има повече от една причина, тази случка е определила траекторията на живота ти оттогава насам. Можеш ли да го осъзнаеш?

— Да, предполагам, че мога. Накара ме да спра да се доверявам на хората и…

— Продължавай — насърчи ме Фи.

— Така че, предполагам, ако загубиш вярата си в хората, започваш да се чувстваш сам. Оттогава се чувствам сама. Да — кимнах, след като го обмислих още малко. — Точно така се чувствах.

— Преди няколко дни си говорихме за това, че никой човек не е остров, нали? А ти си била точно там, на острова си. Как се чувстваш сега?

— По-добре — свих рамене, — не толкова сама. Сприятелих се… е, мисля, че се сприятелих с една от жените тук. Станахме истински приятелки.

— Това е чудесна новина, Електра. И би ли се чувствала комфортно, ако тя се присъедини към теб на твоя остров? — усмихна се Фи.

— Да, като го казваш така, определено — кимнах, спомняйки си как Лизи ми подаде ръка вчера. — Знаеш ли, също така съм ядосана, че позволих на онези момичета да ми попречат да взема диплома от училище. Можех да накарам Татко да се гордее с мен.

— Не мислиш ли, че се е гордял с теб за това, което си постигнала като модел?

— Казваше, че се гордее, но аз просто извадих късмет; родила съм се с това лице и това тяло. Няма нужда от мозък, за да се снимаш в реклама, нали?

— Немалко известни модели са седели пред мен, точно където седиш ти, и са ми казвали точно същото нещо. Но според малкото, което знам за работата ти, тя никак не е лесна и носи допълнителните усложнения от слава и пари на много млада възраст. Ти спомена, че често си имала чувството, че си разочаровала баща си. Дали това не е, защото на някакво ниво се срамуваш от работата си?

— Може би. Мразя мисълта, че някой, особено Татко, би могъл да ме помисли за тъпа. Справях се добре с уроците, преди да се преместя в интерната и да се случи… онова. А сега не мога да кажа на Татко защо всичко се промени, понеже е мъртъв.

— Това ядосва ли те?

— Имаш предвид дали съм ядосана, че е мъртъв? Да, така мисля. Не се разбирахме добре последните няколко години, честно казано. Не се прибирах често вкъщи.

— Отбягваше ли го?

— Да, точно. А последния път, когато го видях, беше в Ню Йорк. Бях… ами, не бях на себе си. Не помня много, освен изражението на лицето му, докато се сбогувахме. Беше… пълно разочарование. А няколко седмици по-късно беше мъртъв.

— Ти ми каза, че е починал миналото лято. А по същото време злоупотребата ти с алкохол и наркотици е станала по-честа. Смяташ ли, че има връзка?

— Без съмнение. Не исках да ми е тъжно, че е мъртъв — гневът ми харесваше повече. Но — изведнъж се задавих, усещайки отново буцата в гърлото си, — той ми липсва, толкова ми липсва! О, мамка му! — Пак се наложи да прибегна до кърпичките. — Той беше моят човек, разбираш ли? Единственото човешко същество, което наистина ме обичаше, и го знаех, той винаги беше там и… сега го няма, има една огромна дупка и никога няма да мога да му кажа, че го обичам, че съм тук да се лекувам и…

— О, Електра, толкова съжалявам — каза Фи и осъзнах, че и в нейните очи имаше сълзи. Което накара моите да потекат отново.

— И всичките ми сестри, те също скърбяха за него — продължих, — и май си мислех, че те си мислят, че имат повече право на това от мен, защото знаеха, че сме се скарали и не съм идвала при него, и отново се почувствах изключена.

— Отношенията със сестрите ти са още нещо, за което може да поговорим, ако искаш?

Кимнах и си издухах силно носа.

— Да, защо не? Да покрием всички теми.

— Искам също да си помислиш дали няма връзка между отношенията със сестрите ти и факта, че си се насочила към вече установена група момичета, когато си отишла в интерната. Можела си да избереш едно момиче, което би могло да ти стане най-добра приятелка, но може би вече си била привикнала да си част от по-голяма група?

— Никога не съм се замисляла от тази гледна точка, но може да си права.

— И естествената връзка, която си имала със сестрите си в детството, ти е дала нереалистични очаквания за новата група, към която си се присъединила.

— Имаш предвид, че съм очаквала да ме обичат и да ме приемат, защото със сестрите ми е било така? Че съм била сляпа за това какви са в действителност?

— Може би. Е, замисли се върху това. Стига ни толкова за днес — каза Фи, хвърляйки поглед на часовника. Видях, че колкото и да беше невероятно, бяхме с три минути над определеното време.

— Ще се видим утре, Електра, но постигаш огромен напредък. — Фи се изправи с мен и протегна ръце, за да ме прегърне. — Сериозно, гордея се с теб.

— Благодаря — казах и побързах да изляза, преди отново да съм избухнала в сълзи.