Лусинда Райли
Сестра на слънцето (14) (Историята на Електра)

13.

Езерото Найваша, Кения

— Добре дошла в Мундуи Хаус, мило момиче! — каза Кики, скачайки от седалката на бялото бугати, което ги бе довело след тричасово пътуване от Найроби и което сега бе покрито с дебел слой червеникавокафява кал. Сесили прекара по-голямата част от пътуването със затворени очи, отчасти заради праха, който се издигаше около колата като дима от лампата на Аладин, но най-вече защото беше толкова ужасно изтощена, че не можеше да ги държи отворени.

— О! — възкликна Кики с вдигнати ръце към небето. — Колко се радвам, че съм си у дома! Ела, искам да те разведа наоколо. Трябва да видиш всичко, а после ще пием шампанско, за да отпразнуваме пристигането ти, или може да пийнем преди обиколката, а след това може да извикам някои приятели на коктейл, за да се запознаят с теб.

— Кики, аз… след това пътуване не бих могла да направя и крачка повече — каза Сесили, успявайки едва-едва да се измъкне от колата, и примигна в ярката слънчева светлина, която сякаш се забиваше в зениците й. Затвори очи срещу слънчевата атака, залитна леко и се хвана за вратата на автомобила.

— Разбира се. Горката ти! — Кики веднага се озова до нея и я хвана за подкрепа. — Алики! — извика тя. — Ела да помогнеш на госпожица Сесили да влезе в къщата, че още малко и ще припадне. Сложи я в Розовите стаи от другата страна на коридора от моите — там, където беше отседнал Уинстън.

— Да, мемсахиб.

Силна ръка със стоманени пръсти обгърна раменете й. Сесили отвори очи, очаквайки да види голям, висок негър, но вместо това срещна кафявите очи на възрастен, подобен на птица мъж, който я гледаше объркано.

— На мен облегнете, мемсахиб.

Сесили се облегна на него, ужасно засрамена, че човекът явно беше три пъти по-възрастен от нея. Единственото, което забеляза, докато той я водеше навътре в къщата и нагоре по стълбите, бе прекрасната хладина след задушаващата жега на пътуването с колата.

— Това ваша стая, мемсахиб.

Сесили се насочи право към сгъваемия стол, поставен в един ъгъл, и седна, преди да е паднала. Алики отиде да отметне белия чаршаф и юргана на леглото — защо имаше юрган, след като беше толкова ужасяващо горещо? — и се протегна да дръпне въженцето на вентилатора на тавана, който се включи с бръмчене.

— Затворя кепенци, мемсахиб.

— Да, моля.

Сесили въздъхна с облекчение, когато слънцето, което печеше през широките прозорци, бе прогонено от стаята.

— Нося чай? Кафе?

— Не, само вода, моля.

— Вода там — посочи той една манерка до леглото. — Още долу. — Сега посочи шкафа под нея. — Искате помощ с дрехи? Мога извикам прислужничка.

— Не, мерси, искам само да поспя.

— Добре, мемсахиб. Натиснете звънец за помощ, разбирате? — Той посочи бутона на стената до леглото.

— Да, благодаря.

Най-накрая вратата се затвори. Сесили можеше направо да заплаче от облекчение, когато измина няколкото метра до голямото легло и се отпусна на матрака. Трябваше да се съблече, разбира се — дрехите й бяха изцапани с прах от пътуването, но…

Очите й се затвориха, течението от вентилатора охлаждаше горещите й бузи и тя потъна в сън.

* * *

— Мила моя, време е да се събудиш. Никога няма да заспиш днес, ако не станеш. Освен това ще дойдат мои приятели да те видят след час.

Гласът на кръстницата й се понесе през сънищата на Сесили.

— Накарах Мурата да ти напълни ваната и ти нося чаша шампанско да те събуди.

— Аз… колко е часът? — измънка Сесили. Гласът й звучеше дрезгаво и тя преглътна тежко, защото гърлото й беше сухо и болеше.

— Пет следобед е, скъпа. Спиш от шест часа.

„И бих могла да спя още шест седмици“ — помисли си Сесили, вдигна глава от възглавницата и погледна сънено кръстницата си.

Кики изглеждаше бодра като маргаритка, тъмната й коса бе прибрана в шиньон, а гримът й — перфектен. Дългата зелена копринена рокля, която носеше, подчертаваше смарагдите и диамантите по обиците и огърлицата й. Изглеждаше неземно красива и въобще не й личеше, че току-що е прекосила континенти със самолет, кораб и автомобил. Каквото и да беше това, което кръстницата й носеше в блестящата си чантичка, Сесили би се зарадвала да го пробва точно сега.

— Пийни си, скъпа, обещавам, че много ще те ободри! — Кики й подаде чашата, но Сесили поклати глава, чудейки се защо по-възрастните винаги настояваха да пие алкохол.

— Не мога, сериозно, Кики.

— Е, добре, тогава ще го оставя до леглото ти, в случай че премислиш. Избрах нещо от куфара ти, което да облечеш днес, и накарах Мурата да го изглади. Виси в гардероба ти ей там. — Кики посочи гардероб в ориенталски стил, докато се носеше из стаята и отваряше кепенците. — Трябва да побързаш да се приготвиш, скъпа, или ще изпуснеш първия си залез в Мундуи. Колкото и да съм тъжна, тази гледка винаги ме разведрява.

Сесили видя как кръстницата й се спря за няколко секунди, загледана през един от прозорците. От устните й се отрони лека въздишка, преди да се обърне и да се усмихне на кръщелницата си.

— Толкова се радвам, че дойде, мила моя. Хубаво ще се позабавляваме заедно и ще поправим разбитото ти сърце. Ще се видим долу не по-късно от шест — допълни Кики, преди да излезе от стаята, оставяйки след себе си аромата на парфюма, който винаги носеше — необичаен и екзотичен като самата нея.

Вече напълно будна, Сесили осъзна колко е жадна. Измъкна капачката на манерката и изпи прекалено топлата вода, която имаше лек горчив привкус. На вратата й се почука и влезе младо негърско момиче с коса на ситни къдрици, толкова къса, че сякаш беше подстригвана с бръснач. Носеше проста памучна рокля в бежов цвят, която висеше на слабото й тяло. Изглеждаше на тринайсет или четиринайсет. „Почти дете“ — помисли си Сесили.

— Буана, ваната ви готова. — Момичето посочи вратата зад себе си и повика с пръст Сесили.

Тя неохотно стана от леглото и последва момичето до съседното помещение, където имаше голяма вана и тоалетна с огромна дървена седалка. Изглеждаше почти като трон.

Мурата посочи сапуна, парцала за миене и купчината памучни кърпи за баня, подредени до ваната.

— Добре, буана?

— Да, благодаря — кимна Сесили и й се усмихна.

Сега Сесили разбра какво наистина означаваше да се наслаждаваш на къпането във вана. Пътуването бе започнало в Саутхемптън и бе отнело три дни — или може би бяха четири? Бяха спрели няколко пъти, за да заредят самолета с гориво, последния път на място, наречено Кисуму край езерото Виктория, макар че тогава Сесили вече бе изгубила всякакво чувство за ориентация. Тя слезе със залитане от малкия самолет и Кики я заведе в малка колиба до летището, където само се поляха с малко вода, преди да се качат на друг полет до Найроби. През цялото това време тялото й не бе видяло сапун. Нито сън, нито спокойствие, откакто бе напуснала Англия…

След като се накисна хубаво, Сесили погледна водата около себе си, която изглеждаше определено мътна, а по ръбовете на ваната се бе насъбрала мръсотия. Искаше й се да се натопи в друга вана, за да се измие, но нямаше време, а и кой знае колко вода е трябвало да се пренесе на ръка, за да напълнят тази вана — никъде не се виждаше чешма.

Сесили се върна в стаята си и се опита да се утеши с мисълта, че къщата на Кики определено не беше калната колиба, която бе очаквала. С големите си касетирани прозорци, високи тавани и дървени подове тя напомняше на Сесили на старите къщи в колониален стил, които беше виждала в Бостън. Самата спалня бе боядисана в бяло, на фона на което изпъкваше ориенталската мебелировка. В центъра седеше тежко дървено легло, над което висеше странно приспособление, направено като че ли от мрежа. Сесили се доближи до един от прозорците и за пръв път погледна заобикалящия я пейзаж.

Тя ахна и сложи ръка на устата си. Думите на Кики не бяха достатъчни, за да опишат тази гледка. Слънцето седеше ниско в още синьото небе и огряваше със златна светлина странните дървета с плоски корони. Ливадите на Мундуи Хаус се спускаха плавно до брега на обширно езеро, чиито води отразяваха нюансите на небето, докато многоцветни птици се носеха между дърветата. Цветовете изглеждаха по-ярки от всичко, което бе виждала досега.

— Еха! — възкликна тихо тя, защото гледката бе почти „библейска“, както се изразяваше една от приятелките й във „Васар“ (която, разбира се, учеше теология).

За пръв път, откакто напусна бреговете на Англия, пулсът й, който препускаше бясно, когато си спомнеше какво направи с Джулиъс, да не говорим за подскачането по въздух, вода и земя в последните няколко дни, започна леко да се успокоява. Тя отвори прозореца и наведе лице навън в горещия въздух, заслушана в песента на непознати птици и животни. И Англия, и Америка й се сториха много далече в този момент. Това беше друга страна, друг свят, и Сесили изпита внезапно, особено чувство, че това място ще предопредели остатъка от живота й.

— Буана? — чу се плах глас зад нея и извади Сесили от унеса й.

— Аз… да, здравей.

— Не, не, не! — Мурата, младата прислужница, пристъпи към нея. — Никога, никога! — каза тя, затваряйки здраво прозореца. — Не вечер — добави и размаха пръст. — Мбу.

— Моля?

Момичето замаха с пръсти и издаде бръмчащ звук, после посочи мрежата, провесена над леглото.

— О! Имаш предвид комари?

— Да, да, буана! Много лошо. — Мурата плъзна пръст по гърлото си и направи болезнена гримаса, след което отново провери дали прозорецът е здраво заключен, все едно се страхуваше, че комарите ще го отворят сами. — Не нощем. Разбира?

— Да, разбирам — кимна Сесили и се замисли за хинина, който уж пазел от малария и който майка й бе настояла да добави към кутията с лекарства, която семейният лекар й бе предписал да донесе със себе си.

Момичето отиде до гардероба и извади роклята на Сесили за тази вечер.

— Помогна?

— Не, благодаря.

— Хакуна матата, буана — отвърна Мурата и напусна стаята.

* * *

— Скъъъъпа! — Кики посрещна Сесили на терасата, където я изведе Алики. — Точно навреме! — Кики я хвана за ръката и я поведе по терасата, а после между странните плосковърхи дървета, които растяха настрани, вместо нагоре, към ръба на водата. — Толкова се радвам, че още не е дошъл никой и можем да споделим първия ти залез сами. Не е ли великолепно?

— Да! — ахна Сесили, гледайки как слънцето обагря небето във всички оттенъци на оранжевото и червеното, докато се спуска надолу след дългия ден. Хор от цикади засвириха и изпълниха топлия въздух с вибрациите си. Какофонията накара Сесили да се разтрепери, а кожата й настръхна въпреки жегата. Когато слънцето най-сетне слезе под хоризонта, шумът се усили във вече лилавия здрач.

— Не се страхувай, скъпа, насекомите, птиците и животните просто си пожелават лека нощ. Или поне така обичам да си мисля, докато не чуем ръмженето на лъв на терасата в три сутринта! — изкикоти се тя. — Само се шегувам — е, случи се, но само веднъж. Добрата новина е, че никой не беше изяден. Когато се възстановиш, ще те заведем в пустинята на сафари.

Внезапно вълнение в спокойните води на езерото привлече погледа на Сесили.

— О, това е просто хипопотам, който отива на нощното си плуване — сви рамене Кики и запали една от безчетните си цигари в дългото цигаре от слонова кост. — Огромни са и много грозни, не знам как не потъват, но иначе са мили животни. Ако не ги притесняваме, и те не ни притесняват. — Кики бавно издиша дима през носа си. — Това е ключът към живота в Африка: трябва да уважаваме това, което е било тук преди нас. И хората, и животните.

В ухото на Сесили внезапно изжужа комар и тя го изгони с ръка, питайки се и него ли трябваше да уважава.

— И не се притеснявай за комарите — продължи Кики, видяла жеста й. — Неизбежно ще те ухапят — да се надяваме, че няма да умреш от малария, — а после ще си местна и ще имаш имунитет. А алое вера работи чудесно върху ухапванията. Шампанско? — предложи Кики, докато вървяха обратно към терасата, където няколко души от персонала й, облечени все в бежови памучни дрехи, подреждаха бара на една маса. Сесили разпозна Алики, който й бе помогнал по-рано. Дрехите му го отличаваха от другите прислужници. Той носеше сив елек и дълго парче кариран плат, вързано на кръста, което повече приличаше на пола, отколкото на панталон. Спретната шарена шапчица, подобна на фес, стоеше на посивялата му глава. Той погледна Сесили с тъмните си сериозни очи и посочи бара.

— Или може би мартини? — предложи Кики. — Алики го прави страхотно.

— Не мисля, че е добра идея да пия алкохол тази вечер, Кики. Още съм уморена от пътуването и…

— Две мартинита, моля, Алики! — поръча Кики и хвана Сесили под ръка. — Послушай ме, скъпа, пътувам от континент на континент от много години и най-доброто, което можеш да направиш, е да започнеш, както искаш да продължиш. Седни — покани я тя, когато се озоваха пред няколко масички като от кафене, изнесени на терасата.

— Искаш да кажеш, че трябва постоянно да сме пияни?

— Бих излъгала, ако не призная, че всички тук пият повече, отколкото трябва, но това притъпява болката и прави всичко малко по-приятно. А и кой би искал да живее до осемдесет? Всички забавни хора, които познавам, вече са умрели!

Кики се изсмя дрезгаво, а Алики донесе мартинитата. Кики веднага грабна своето, а Сесили, за да не изглежда невъзпитана, вдигна другото.

— Наздраве, скъпа, и добре дошла в Кения!

Чукнаха се и Кики си изпи мартинито на екс, докато Сесили отпи мъничка глътка и едва не се задави от силния алкохол.

— А сега — продължи Кики и почука по чашата си, а Алики веднага я взе, за да налее ново питие, — тази вечер ще се запознаеш с някои от особняците, които живеят тъдява. А бъди сигурна, всичките са особняци. Човек трябва да бъде такъв, за да прекоси света и да се установи в страна като тази. Животът тук е много див, във всеки възможен смисъл. Или поне беше. Алики, скъпи, пусни грамофона, ако обичаш! Трябва ни малко музика.

— Да, мемсахиб — рече той и подаде на Кики второ мартини.

Сесили погледна жената до себе си, перфектния й профил на фона на притъмняващото кехлибарено небе, и реши, че Кики е най-объркващата личност, която някога е срещала. По време на пътуването до Африка Кики или беше в еуфория, танцувайки на тясната пътека между седалките на самолета и пеейки песни на Коул Портър с цяло гърло, докато самолетът се клатеше и се носеше през облаците, или спеше дълбок и непробуден сън. Когато се качиха на самолета за последния етап от пътуването, Сесили забеляза Кики да се взира в пейзажа долу.

— Толкова е красиво, но и толкова жестоко… — прошепна кръстницата й сякаш на себе си със сълзи на очи.

Макар Сесили да знаеше колко загуби е преживяла Кики в последните няколко години, тя рядко говореше за тях директно. И макар да бяха прекарали четири дни наблъскани заедно в летяща консерва, Сесили имаше чувството, че не е научила нищо повече за тази жена, отколкото знаеше, когато напуснаха Саутхемптън. Въпреки изключителната си красота и „баснословното“ според майката на Сесили богатство на Кики, да не говорим за пълната й самоувереност в социални ситуации, която Сесили можеше само да мечтае да наподоби, под повърхността се усещаше някаква уязвимост.

Нямаше и следа от нея, когато първите гости на Кики взеха да пристигат, водени на терасата от Алики.

— Върнах се, мили мои! — Кики се изправи и отиде да прегърне здраво двойката. — Трябва да ми разкажете всичко, което е станало, докато ме нямаше — като знам долината, сигурно е много, а след като едва не умрях от пневмония в Ню Йорк, не мога да ви опиша колко се радвам да се прибера! А сега елате да кажете здрасти на прекрасната ми кръщелница. Сесили, скъпа, запознай се с Идина, една от най-добрите ми приятелки в целия свят.

Сесили поздрави жената, облечена в дълга ефирна рокля, несъмнено от най-финия шифон, както сигурно би обяснила майка й. Идина ухаеше на скъп парфюм, късата й коса беше чудесно фризирана, а веждите й — перфектно извити.

— А кой е това? — попита Кики, усмихвайки се на високия мъж до Идина.

— Как, това е Линкс, разбира се! — отвърна Идина с много британски акцент. — Трябва да си спомняш, че ти писах за него. Сгодени сме!

— Здравейте, Сесили! — Линкс се поклони, взе ръката й и я целуна. Сесили видя идеалните черти на лицето му, а очите, които я изгледаха преценяващо, бяха проницателни и интелигентни като тези на животното, на което бе кръстен^[1].

— Колко се радвам да се запознаем, мила моя! — възкликна Идина. — Надявам се Кики да ти е разказала за всички скандали, които съм причинила, откакто дойдох в Кения.

— Всъщност беше много дискретна.

— Това изобщо не е нормално за нея. Както и да е, сега вече съм влязла в правия път, нали така, Линкс?

— Така се надявам, скъпа! — отвърна той, докато Алики се приближаваше с поднос мартинита и шампанско. — Макар че според това, което ми разказа Идина, май съм изпуснал всичката забава.

— Тук не е каквото беше, но правим всичко по силите си да паснем на скандалната репутация, която сме си изградили през годините — рече Идина и намигна на Кики.

Сесили бе доволна да слуша, без да участва в разговора, и още беше много уморена, затова се постара да седне с много изправен гръб на стола, за да не задреме. Идина и Кики продължиха да клюкарстват за общите им приятели, докато Линкс седеше търпеливо до годеницата си.

Сесили видя как Алики сложи златен самовар на масата. Кики махна капачката и разкри малка купчинка бял прах и няколко тънки хартиени сламки. Все още бъбрейки с Идина, Кики премести самовара пред себе си, вдигна една сламка и отдели малко от праха. Пъхна сламката в носа си, наведе се и смръкна силно. После махна сламката, изтри лицето си и предаде самовара на Идина, която стори същото.

— Искаш ли, скъпа? Определено ще ти помогне да се задържиш будна до по-късно тази вечер — каза Кики.

— Аз, ъъъ… не, благодаря. — Тъй като нямаше представа какъв е този прах и защо човек ще го слага в носа си, вместо в устата, Сесили реши да не рискува.

— Алис, съкровище! — Кики отново стана, за да поздрави още една жена, която излезе на терасата, облечена в рокля от тъмносиня коприна, обгръщаща слабото й тяло. Тя имаше широки кафяви очи и къса тъмна коса, обграждаща фината й челюст. — Нашата греховна Мадона! — Кики поздрави новодошлата с топла прегръдка. — Благодаря ти, че не дойде с фермерските си дрехи, скъпа. А виж кого си довлякла със себе си!

— По-скоро той ме довлече — рече Алис.

Сесили веднага разпозна мъжа, макар да изглеждаше доста по-различно, отколкото в Ню Йорк — капитан Таркуин Прайс бе облечен в пълна военна униформа, въпреки горещината.

— Съжалявам, нямах време да се преоблека — дойдох директно от Найроби и трябваше да бия дълъг път до фермата на Алис, за да я доведа.

— Мисля, че изглеждаш много добре, скъпи Таркуин — отвърна Кики, водейки двамата към масата. — А виж кого доведох аз чак от Манхатън! — рече тя и посочи Сесили.

— Божичко! Госпожице Хънтли-Морган, срещаме се отново. Радвам се, че успяхте да дойдете — каза Таркуин, а Сесили се изправи, за да я целуне по двете бузи. Той взе чаша шампанско и седна до нея. — Как беше пътуването?

— Дълго — въздъхна Сесили и отпи малко мартини, — и прашно.

— Но сигурно се радвате, че дойдохте? Кръстницата ви живее на забележително място, нали?

— Още не мога да преценя, защото спах през повечето от деня. Но залезът беше просто невероятен, а езерото е прекрасно. Човек може ли да плува в него?

— Стига да внимавате с хипопотамите, да. И с крокодилите, разбира се…

— Крокодили?!

— Шегувам се, Сесили, разбира се, че можете да плувате в езерото. Водата е приятно хладна. И аз понякога се топя сутрин. Както и да е, добре дошла в Кения! Трябва да призная, че съм доста изненадан, че дойдохте. Трябва смело сърце, особено за жена, за да направите такова пътуване.

— Определено се надявам да се установя тук, защото никак не ми харесва идеята да пътувам обратно по същия път.

— Дайте си малко време да свикнете. Толкова е различно от Ню Йорк — направо друга планета, би могло да се каже. Забравете манхатънската Сесили с всичките й вродени предразсъдъци и се наслаждавайте на всяка секунда от времето си тук.

— Така възнамерявам, ако спре да ми се спи толкова. — Сесили потисна поредната прозявка. — Кики каза да взема малко от това — посочи тя самовара. — Каза, че ще ми помогне да остана будна, но истината е, че нямам представа какво е.

— Това, мила моя Сесили — Таркуин се приведе към нея, — е силно пристрастяващо и нелегално вещество, наречено кокаин.

— Кокаин! Боже! Искам да кажа, чувала съм за него, разбира се, но никога не съм го виждала. Но ако е нелегално, няма ли да дойдат полицаите и да арестуват Кики?

— Мило момиче, „полицаите“ тук сме ние — засмя се Таркуин. — Както ще научиш, във Веселата долина всичко е позволено — каза той, докато двамата гледаха как Кики продължава да смърка от самовара.

— Вие някога пробвал ли сте го? — попита го тя.

— Един джентълмен никога не бива да лъже, а бих ви излъгал, ако отговоря „не“. Така че да, пробвал съм няколко пъти и усещането наистина е страхотно. Но не бих го препоръчал за млада дама като вас. Както със сигурност знаете, последните няколко години бяха ужасни за вашата кръстница. Прави каквото трябва, за да преживее нощта, както се казва. Нито аз, нито вие сме в позиция да я съдим.

— Не, разбира се, че не. Но, ами, не бих искала да се разболее от това или нещо подобно.

— Знам какво имате предвид, Сесили, но както казах, нормалните правила не важат за Кики, нито за Кения, и това е най-добрият съвет, който мога да ви дам.

Таркуин я остави няколко минути по-късно, сигурно за да си говори с някой по-интересен човек. На Сесили й стигаше, между запознанствата с различни приятели на Кики, всичките на средна възраст, да седи и да гледа събраната тълпа. Алики и неговата прислуга прелитаха насам-натам, доливаха чашите на гостите и разнасяха подноси с канапета. Сесили осъзна, че не бе яла нищо днес, и плахо взе едно пикантно яйце и откри с изненада, щом го захапа, че има същия вкус като тези у дома. Някак бе очаквала да яде антилопа, печена на огън, вместо американски деликатеси.

След като си взе по две от всичко, което мина покрай нея, Алики се наведе и зашепна в ухото й.

— Мога да направя сандвич на мемсахиб, ако иска? Има и супа в кухнята.

— О, не, тези канапета са направо божествени — отвърна тя, трогната, че е забелязал очевидния й апетит.

— Съвсем сама и забравена от кръстницата ви, така ли, скъпа?

Алис, дамата в синята копринена рокля, която пристигна с Таркуин, седна до нея.

— Не го приемайте лично, тя скоро ще си забрави и името — проточи жената. — Мисля, че веднъж срещнах майка ви в Ню Йорк. Живееше в онази хубава къща между блоковете на Пето авеню, нали?

— Да, там живее… живеем — отвърна Сесили и се взря в очите на Алис, които бяха много красиви, но изглеждаха като стъклени. — Аз… Наблизо ли живеете? — добави тя, мъчейки се да поведе разговор.

— Предполагам, че зависи от това какво смяташ за „близо“, нали? Не е толкова далече, поне не както летят враните. Но проблемът е, че не сме врани. Ние сме само хора, проклети хора с ръце и крака, но без крила. Трябва някой ден да дойдете в моята ферма. Да видите всичките ми животни.

— Какви животни имате?

— О, всякакви. Имах малко лъвче няколко години, но за жалост трябваше да се откажа от него, когато стана прекалено голям.

— Лъв?!

— Да. Не обичате пушки, нали?

— Не мога да кажа, понеже никога не съм държала или използвала такава.

— Добро момиче! Недейте. Животните също имат сърца и умове, да знаете. Усещат също като нас.

И двете погледнаха жената на име Идина, която се понесе покрай тях с придружителя си Линкс. Двамата тръгнаха към езерото и се скриха в мрака.

— Знаете ли, Идина някога беше омъжена за любовта на живота ми — въздъхна Алис. — Споделяхме си го, преди много време…

— О… — Сесили едва не се задави с питието си. — Той тук ли е тази вечер?

— Не, макар че някога живееше почти зад ъгъла, в Джин Палас, на езерото. Не позволявайте на Джос Ерол да ви съблазни, нали така, мила моя? Би било хубаво да зная, че поне една девица е съхранила добродетелта си от него.

Сесили се изчерви силно при думите на Алис, не защото я шокираха особено много — бързо се бе научила, че дивите равнини на Африка не можеха да се сравняват с дивите хора тук, — а защото й напомниха, че вече няма каква добродетел да губи.

— Америка смята ли, че идва война? — попита Алис, докато заглеждаше със замаян поглед другите гости.

— Мисля, че и Америка не знае, като всички останали — отвърна Сесили, опитвайки се да следва разговора, който като че ли прескачаше хаотично от тема на тема. Но у Алис имаше нещо, което й допадаше, колкото и откачена да изглеждаше.

— Надявам се, че не, иначе това ще бъде краят на всичко, което познаваме тук. Джос ще бъде замесен, разбира се. А аз просто не бих понесла той да умре, нали разбирате? — каза Алис и се изправи. — Много се радвам, че се запознахме, скъпа. Елате ми на гости скоро!

Алис се понесе по терасата и се скри сред тълпата. Няколко от гостите бяха започнали да танцуват на музиката от грамофона, а една жена открито целуваше партньора си в танца, чиито ръце се спуснаха по гърба на роклята й.

— Време е за лягане — въздъхна Сесили и стана. Чу изблик на смях откъм езерото, обърна се и видя гърбовете на две чисто голи тела, които тичаха към водата. Въздъхна отново и се отправи към убежището на спалнята си.

* * *

Сесили се събуди от утринната шумотевица от чуруликащи, грачещи и ревящи непознати животни и птици. Остана да лежи и да се моли отчаяно да заспи отново. Предната нощ бе останала будна с часове заради глъчката на гостите и грамофона, който продължи да свири под прозореца на спалнята й поне до четири сутринта. Дори след това се чуваха приглушени викове и кикот от вътрешността на къщата. Ако беше възможно да се чувстваш изморен, когато току-що си се събудил, то точно това изпитваше Сесили. Но когато принуди клепачите си да се затворят, утринният хор само усили звука.

— По дяволите! — изруга тя, осъзнавайки, че броенето на въображаеми овце — или лъвове — няма да й помогне, и се надигна от леглото. Отне й няколко секунди да се измъкне от мрежата за комари, след което се приближи до един от прозорците и отвори кепенците.

— О, господи! — ахна тя, защото там, на тревистия склон пред езерото, стоеше жираф и гризеше листата на едно от плосковърхите дървета.

Въпреки умората и притеснението, които още свиваха стомаха й след всичко, което бе видяла предната нощ, Сесили не можа да сдържи усмивката си. Потърси из стаята фотоапарата, който баща й й беше дал като прощален подарък, но нямаше идея къде го е сложила Мурата, когато е разопаковала куфара й. Докато го намери, жирафът се беше скрил от поглед. Но все пак, помисли си тя, дори без жираф гледката можеше да накара човек да се просълзи.

Още нямаше седем сутринта, а небето вече блестеше в тюркоазено и озаряваше с бляскава светлина водите на езерото. Сесили отиде до гардероба си, за да потърси някоя от памучните рокли, които Кики бе препоръчала да донесе от Ню Йорк. След като се облече набързо и посреса косата си, която бе станала още по-буйна в горещината, тя отвори вратата, мина по тихия коридор и слезе на пръсти долу.

— Добро утро, мемсахиб.

Сърцето на Сесили подскочи и тя се обърна и видя, че Алики се е появил зад нея.

— Добре ли спахте?

— Да, благодаря.

— Ще искате ли закуска?

— Много благодаря, но първо смятах да се разходя до езерото.

— Тогава ще ви подготвя закуска на верандата, за след като се върнете. Чай или кафе, мемсахиб?

— О, кафе, моля. Благодаря ти, Алики!

Тя тръгна към вратата, но Алики я изпревари, за да й отвори и й се поклони леко на излизане. На терасата нямаше следа от снощните забавления — явно слугите бяха почистили и раздигнали всичко. Сесили си сложи слънчевите очила, за да защити чувствителните си очи от слънцето, което сякаш се бе преместило няколко мили по-близо през нощта. Помисли си с изумление за „домашния прислужник“ на кръстницата й, който изглеждаше свеж и бодър като кокиче след нощ, в която трябва да е спал дори по-малко от Сесили. Когато достигна брега на езерото, Сесили погледна наляво и видя група хипопотами, които се печаха на слънце няколкостотин метра по-нататък.

— Това е направо нереално — промълви на себе си тя. — Наистина ли съм тук?

Отиде до пейката, предвидливо разположена на брега на езерото и забеляза бял сутиен, който висеше от облегалката. Спомни си как Идина и годеникът й плуваха голи снощи и се замисли със смях дали да съобщи на Алики за сутиена. Той беше толкова непроницаем, че можеше и да не мигне, дори тя да му подадеше сутиена на масата за закуска.

— Може би това парти просто е излязло от релсите — каза гласно Сесили на една птица с металически сини и зелени пера, кацнала на едно дърво точно на мястото, където водата срещаше сушата. Беше доста сигурна, че е синьо рибарче. Предположението й се потвърди няколко секунди по-късно, когато птицата внезапно се гмурна във водата под клона си и хвана в клюна си риба.

Сесили остана да седи там известно време и усети как раменете й се отпускат, докато гледаше как природата продължава нормалния си ход. Както и да искаха да се държат хората, които още спяха в къщата зад нея, този пейзаж и всичко в него имаше свой собствен пулс и тя трябваше да намери именно него.

Накрая слънцето я принуди да потърси подслон на сенчестата веранда от едната страна на къщата; не биваше да забравя да си слага шапка, дори толкова рано сутринта, иначе луничките щяха да обсипят лицето й като петна на леопард. Премина през градините около терасата, пълни с ароматни цветя и екзотични растения, които не можеше да назове. Слънцето вече бе стоплило тревата под краката й, а въздухът жужеше от насекоми, топящи глави в пълните с нектар цветове.

— Всичко е готово за вас, мемсахиб. — Алики й издърпа стол, щом се качи на верандата. Масата бе подредена за закуска с всякакви лакомства в кошници или на сребърни чинии.

— Благодаря — каза Сесили, леко замаяна от слънцето.

— Ето! — Алики й подаде чаша вода и ветрило. — Много помага в жегата денем. Да ви налея ли кафе?

— Да, моля — отвърна Сесили, след като пресуши чашата хладна вода и започна да си вее силно. — Боже, колко е горещо днес!

— Тук е горещо всеки ден, мемсахиб, но ще свикнете. — Той щракна с пръсти и пристигна друг прислужник с гигантска версия на нейното ветрило. Започна да вее с него и Сесили взе да се съвзема.

— Мемсахиб трябва да носи шапка, много е важно — предупреди Алики. — Мляко в кафето?

— Не, ще го пия черно, благодаря. И моля, кажете му вече да спре да ми вее. Кога става за закуска обикновено кръстницата ми?

— О, рядко преди обяд. Има плодове, зърнена закуска и пресен хляб с домашно сладко и мед. Можем да ви препечем хляба, имаме и яйца. На очи ли ги предпочитате?

— Мисля, че засега това ми стига, благодаря — посочи Сесили пиршеството на масата.

Алики отново се поклони, след което се оттегли встрани на верандата. Докато отпиваше от кафето, Сесили се почувства все едно са й поднесли закуска в тропическа версия на „Уолдорф Астория“. Засега ястията бяха по-вкусни от всичко, което приготвяше семейният им готвач в Манхатън, а персоналът определено бе по-грижлив.

Докато Алики й наливаше втора чаша кафе, а тя ядеше филия от прекрасния прясно изпечен хляб, полята с мед, Сесили се обърна към него.

— Откога работиш за кръстницата ми?

— О, откак дойде тук и построи тази къща. Много години, мемсахиб.

— Бих искала да видя какво има отвъд дърветата — рече Сесили, сочейки ивицата дървета, посадени като преграда около градината и къщата. — Какво има там?

— От едната страна има ферма за добитък, а от другата са конете на мемсахиб. Ако искате да яздите след закуска, ще кажа да ви приготвят добър кон.

В главата на Сесили внезапно изплува спомен как яздеше с Джулиъс през заледения английски пейзаж, след което запалиха огън в беседката, за да се стоплят.

— Може би друг път, Алики. Днес още съм малко уморена.

— Разбира се, мемсахиб. Искате ли яйца сега?

— Не, благодаря — измърмори тя. Споменът за Джулиъс бе отнесъл спокойствието и красотата на първата й сутрин в Кения.

* * *

Беше два следобед, когато Сесили най-сетне видя кръстницата си да излиза на верандата. Бе прекарала последните няколко часа сама в стаята си, за да избегне силното обедно слънце, стараейки се да направи малко снимки на пейзажа от прозореца си. Трябваше да намери къде да й ги проявят, за да ги изпрати у дома на родителите си. Беше написала дълго писмо на дебелата велмова хартия, която й предостави Алики, описвайки приключенията си дотук, или поне повечето от тях. От време навреме се просълзяваше — никога не се бе чувствала толкова далеч от дома.

— Сесили, скъпа! Спиш ли?

„И да спях, вече щеше да си ме събудила…“

Тя подаде глава навън.

— Не, пиша писмо до родителите си.

— Тогава слез веднага!

— Разбира се — въздъхна Сесили, грабна писмото и тръгна надолу.

— Шампанско? — попита Кики, когато Сесили се доближи до масата на верандата. Кръстницата й седеше сама с бутилка в кофата с лед и кутия „Лъки Страйк“, които май бяха единствената й закуска.

— Не, благодаря. Пих достатъчно на обяд.

— Моля, приеми извиненията ми, скъпа — въздъхна Кики, отпи голяма глътка шампанско и вдиша от цигарето си. — Партито се проточи до късно снощи.

На Сесили й се стори, че Кики изобщо не съжалява.

— Е, какво мислиш за приятелите ми? Надявам се да са били мили с теб. Казах им да бъдат.

— О, да, всички бяха много любезни, благодаря.

— Е, Алис определено те е харесала. Покани ни на чай утре във фермата Уанджохи. Ти хареса ли я?

— О, да, определено интересна дама…

— И още как! Знаеш ли, че преди няколко години Алис беше изправена на съд в Париж, защото простреля любовника си на една гара?

— Божичко! Това е била тя? — Сесили си спомни как майка й спомена скандала.

— Именно. За щастие го простреля в Париж, град, който разбира любовта, и не отиде в затвора за опит за убийство. Тя е много откачена и аз просто я обожавам.

— Каза ми, че някога имала малко лъвче.

— Милият малък Самсон, да… Пусна го чак когато ядеше по две зебри на седмица. — Кики изгълта още шампанско. — Е, Алики се грижи за теб, нали?

— О, да, той е страхотен! — кимна Сесили. — Чудех се дали е възможно да изпратя това писмо до родителите ми?

— Няма никакъв проблем. Дай го на Алики и той ще се погрижи вместо теб.

— Добре. Къде е най-близкият град?

— Зависи какво искаш да правиш или да купиш. Гилгил е най-близо, но е ужасен коптор и по средата му минава железопътна линия. След това е Найроби, разбира се, където кацнахме вчера, и Ниери, който е доста далече оттук, от другата страна на планините Абърдеър, но хората от долината Уанджохи го харесват.

— Долината Уанджохи?

— Там живеят повечето гости от снощи, включително Алис. Ще я видиш довечера, когато отидем на чай у тях. Днес нещо не се чувствам добре — също като теб сигурно страдам от ефектите на пътуването и още не съм се възстановила напълно от бронхита. Алики ще ти покаже библиотеката, ако искаш да четеш, и ще се видим на вечеря в осем вечерта.

— Добре.

Сякаш с магия, понеже Сесили не видя Кики да прави какъвто и да било жест, Алики се появи до господарката си. Кики стана, хвана го за ръката и се върна в къщата.

Докато се обличаше за вечеря тази нощ Сесили мислеше за нещата, които знаеше, или бе дочула за кръстницата си: че е наследница и, което беше по-важно, роднина на семействата Вандербилт и Уитни. След развода с първия си съпруг се бе омъжила за Джером Престън — Сесили помнеше как го срещна като малко момиче и бе поразена от красотата му и веселия му нрав. Цялото й семейство бе в шок от внезапната му смърт преди пет години. След това деверът на Кики умрял преди около две години, а съвсем наскоро любимият й братовчед Уилям бил парализиран след автомобилен инцидент.

И ето я сега Кики, в леглото си на няколко метра оттук, съвсем сама.

— И толкова тъжна — въздъхна Сесили, осенена изведнъж от мисълта. — Тя е толкова тъжна.