Лусинда Райли
Сестра на слънцето (36) (Историята на Електра)

35.

Сесили седна и изтри потното си чело, заби лопатката в земята, изправи се и влезе в къщата, за да си налее чаша студена лимонада от хладилника. Излезе на верандата да я изпие и да се полюбува на резултата от работата си. Градината вече започваше да се оформя; зелените ливади, които се спускаха към долината, бяха обградени от лехи хибискус и струпани бели и червени коледни звезди.

Чу Вълчо да лае от ограждението си отстрани до къщата и излезе изпод сянката на верандата, за да отиде да го пусне.

— Здравей, скъпи — каза тя, коленичи и огромното куче я отрупа с мокри целувки. Тя едва не загуби равновесие, когато той се надигна да сложи гигантските си лапи на раменете й. Усмихна се при спомена за мъничкото кученце, което й беше дал Бил няколко дни след като погребаха Фльор, дъщеря й.

— Има нужда от някого, който да се грижи за него — обясни той, подавайки й шаващата пухкава топчица. — Той е кръстоска между хъски и немска овчарка, така ми каза собственикът. С други думи надежден и лоялен, но може да бъде агресивен, ако се наложи.

Вълчо, получил това лишено от въображение име заради приликата си с вълк, не беше точно красавец, със странната си смесица от бели и черни шарки, да не говорим за очите, едно от които беше синьо, а другото кафяво, но нямаше съмнение, че бе привързан към господарката си. В началото, потънала в скръб и нехаеща за всичко друго, Сесили намираше скимтенето му рано сутрин и късно вечер за досадно, докато не откри, че той спеше спокойно, ако го пуснеха в нейната спалня. Често се будеше сутрин и го виждаше проснат на леглото до нея с корема нагоре, с глава на възглавницата, имитиращ нейната поза. Колкото и да не искаше да заобичва кученцето, Вълчо настоятелно се мъчеше да спечели любовта й. И постепенно, с гальовната си натура и белите си, които караха дори Сесили да се усмихне, кученцето победи.

Вълчо заподскача около нея, докато тя се връщаше на верандата да си допие лимонадата. Имаше ужасния навик да изравя разсади, така че трябваше да бъде затварян, докато Сесили работеше в градината, но през останалото време следваше господарката си по петите.

— Ще те изведа на разходка след минутка — каза му тя. — Сега седни и мълчи.

Сесили изпи остатъка от лимонадата си и си помисли, че провеждаше повече разговори с Вълчо, макар и без да получава отговори, отколкото с което и да било човешко същество.

Войната в Европа избухна едва няколко седмици след като загуби Фльор, докато още лежеше в болницата. Когато най-сетне се върна у дома, още я обгръщаше черният облак на скръбта, толкова гъст, че едва забеляза началото на конфликта. Единственият ефект от него беше, че Бил го нямаше още по-често отпреди, макар че в интерес на истината това не я интересуваше особено много. Макар тялото й да се бе възстановило, на духа й му трябваше още много време.

Спомняше си деня, в който Кики дойде да я види в Райската ферма, а тя се скри зад затворените кепенци на спалнята си и помоли Бил да каже, че се чувства твърде зле, за да види кръстницата си. Кошниците с шампанско и хайвер на Кики, да не говорим за насиленото веселие, което излъчваше, бяха анатема за Сесили. Единственият човек, с когото можеше да понесе да се види, беше Катрин, която бе толкова мила и търпелива към нея. Тя се скри сред удобствата на Райската ферма, докато остатъкът от света отиде на война. Майка й и баща й отчаяно искаха тя да се върне у дома в Америка, където беше безопасно, но докато оздравее достатъчно, за да се замисли по въпроса, дори Бил трябваше да признае, че беше прекалено опасно.

— Съжалявам, скъпа, никой не иска да рискува да те взриви немски бомбардировач, или някоя от подводниците им. Боя се, че ще трябва да останеш тук, докато нещата не се поуспокоят малко.

„Нещата“ така и не се успокоиха, но поне можеше да се скрие тук, да се грижи за градината и да чете многото книги в библиотеката на Бил. Знаеше, че ако беше в Ню Йорк, майка й щеше да направи всичко възможно да я върне в обществото, да я кара да излиза и да общува с хора, мисълта за което я ужасяваше. Но сега, година след загубата й, вцепенението започна да отминава съвсем леко и тя откри, че семейството й липсваше…

Не че прекарваше много време в мисли за тях или за каквото и да било друго, което будеше емоции — беше се научила, че животът трябва просто да бъде понесен, а не да му се наслаждава. Всички връзки, основани на любов, които се бе опитала да си създаде извън семейството, бяха завършили ужасно зле.

— Освен с теб, скъпи Вълчо — каза тя и го целуна по главата.

Ако не се броеше Вълчо, Сесили беше сама. Макар Бил да бе до нея и да държеше ръката й, докато полагаха мъничкия ковчег на Фльор в червената земя, тя мислеше, че трябва да се е почувствал облекчен, че не му се налага да отглежда детето на друг мъж. Или което и да било дете; лекарите може да бяха спасили живота й, но го унищожиха двайсет и четири часа по-късно, когато й казаха, че никога повече няма да може да има деца. Бил изглеждаше искрено натъжен от това и за да бъде справедлива към него, все пак настоя да остане у дома с нея, докато войната не го принуди да отиде в Найроби. Сесили беше сигурна, че жестът му се дължеше на гузна съвест — доктор Бойл се изпусна, че не било възможно да се свържат с Бил, когато я завели в болницата. Той бил на лов и дошъл в болницата чак когато Боби най-сетне успял да го намери.

Тези дни тя вече не слушаше обясненията на Бил къде отива, когато излиза, и как може да се свърже с него, ако има нужда. Държеше се сърдечно с него, когато беше у дома, но вече не й се щеше той да я вземе в прегръдките си и да дойде при нея в брачното легло. Дали можеше да има деца или не, беше без значение, след като никога не се бяха опитвали да си направят такива.

Сесили се радваше, че Катрин ще дойде довечера за вечеря и ще могат да си поговорят. Сега и тя беше без съпруг, понеже Боби се беше записал в армията. Тъй като страдаше от астма, му бяха дали административен пост в Земеделското управление в Найроби.

— Слава богу, че я има Катрин — въздъхна Сесили. — Хайде, Вълчо, ела да сготвим вечеря.

* * *

— Вземи си от касерола! — Сесили посочи чинията гореща храна, която бе поставила на масата.

— Благодаря ти. Изглежда много апетитно. Поне не сме на дажби като в Европа — отвърна Катрин, докато режеше прясно изпечения от Сесили хляб. — Впрочем Алис ме помоли да те поканя на партито, което ще прави във фермата Уанджохи. Толкова е самотна напоследък. Ще дойдеш ли?

— Не, не мисля.

— Сесили! Не си излизала от цяла година. Може да ти се отрази добре да дойдеш и да се позабавляваш.

— Не и по начина, по който се забавляват Алис и приятелите й, но все пак благодаря.

— Божичко, звучиш толкова превзето. Това, че си забравила как да се забавляваш, не означава, че трябва да мразиш остатъка от света, задето помни.

Наранена от думите на приятелката си, Сесили сведе очи и започна да маже хляба си с масло безмълвно.

— Аз… о, моля те, прости ми. Разбирам, че още скърбиш и че годишнината от смъртта на Фльор беше толкова скоро. Просто… ти си само на двадесет и четири, за бога! Остава ти много живот и не искам да те гледам как го пропиляваш.

— Напълно щастлива съм със сегашния си начин на живот. Как е Боби? — побърза да смени темата Сесили.

— Отегчен от организирането на работата по реколтите и му се ще да можеше да се върне към отглеждането на добитъка за постоянно.

— Бил каза, че ще провери как са вашите говеда тази седмица, когато излезе в равнините. Има няколко седмици отпуск.

— Така чух и аз. Слава богу, че могат да се грижат един за друг. Чудех се — добави Катрин, докато си играеше с храната си, — защо не си отишла с него?

— Не ме е канил.

— Сигурно се е отказал да те кани, понеже винаги казваш не.

— Защо не спреш да ми натякваш и не хапнеш от касерола, който ти сготвих?

— Защото… всъщност стомахът ми не е много добре. О, Сесили, от месец отлагам да ти кажа новината, но ти си най-добрата ми приятелка и би трябвало да го чуеш от мен. С Боби ще си имаме бебе. Очакваме да се роди през май. Толкова съжалявам, но трябваше да ти кажа.

В очите на Катрин имаше сълзи, докато протягаше ръка през масата.

— Аз… Това е прекрасна новина! Много се радвам за двама ви — успя да отговори Сесили.

— Сигурна ли си? Толкова се притеснявах да ти кажа; не исках новината да те разстрои.

— Да ме разстрои? О, не, много се радвам за двама ви, наистина.

— Абсолютно сигурна ли си?

— Напълно. Всъщност би трябвало да отворим шампанското, което е останало от кошниците на Кики.

— О, не го хаби заради мен! В момента ми прилошава при самата мисъл за алкохол. Другото, което исках да те попитам, е дали би искала да станеш кръстница на малкото бебе? Не се сещам за никого, когото бих предпочела.

— Колко мило! Разбира се, за мен би било чест, Катрин, сериозно.

— Прекрасно! А тъй като си най-близката ми съседка, сигурно често ще ти се моля да вземеш бебето за малко.

— А аз няма да имам абсолютно нищо против — усмихна се Сесили.

По-късно помаха за довиждане на Катрин от верандата. Когато фаровете на пикапа се скриха надолу по пътя, Сесили седна на масата, отпусна глава в ръцете си и зарида, сякаш сърцето й отново бе разбито.

* * *

Сесили тъкмо бършеше пода в кухнята, когато Бил се прибра три дни по-късно. Макар да продължаваше да настоява да наеме някой да й помага, Сесили отказваше. Наслаждаваше се на самотата си, а грижите за къщата й даваха нещо за вършене.

— Добър вечер — каза той на жена си, която търкаше пода на колене.

— Здравей — отвърна тя, пусна четката в кофата и се изправи. — Как са говедата?

— Намаляват всеки ден.

— О! Ще сложа вечерята. Не бях сигурна кога ще се върнеш.

— Да, съжалявам. Сесили, може ли да поговорим?

— Да, разбира се. Не се е случило нищо лошо, нали?

— Не, поне не с мен. Има ли джин? Определено бих се зарадвал на чашка.

— Има малко в бюфета в дневната.

— Тогава да отидем да поговорим там, какво ще кажеш?

Сесили го последва по коридора до дневната. Той наля по два пръста джин в две чаши и й подаде едната.

— Наздраве!

— Наздраве — отвърна Сесили. — Какво има, Бил?

— Помниш ли моя приятел, масайския вожд Лешан, когото веднъж доведох на гости тук?

— Да, разбира се. Защо?

— Той чул, че съм излязъл в равнината и дойде да ме намери. Има малък проблем, нали разбираш, и се чудеше дали бихме могли да му помогнем… Както може би си разбрала, масаите имат сложна племенна йерархия. Лешан е водачът на клана Илмолеан, един от най-силните в региона. Нигаси също е от този клан. — Бил спря и отпи от джина си. — Най-голямата дъщеря на Лешан отдавна е обещана за жена на сина на вожда на клана Илмакесен. Те са от Дясната колона, което значи, че могат да се женят за Лявата колона на Лешан.

Сесили кимна, макар да не можеше да проследи нюансите. Можеше само да си представи, че е малко като могъщите Вандербилтови да се женят за рода Уитни.

— Дъщерите на Лешан са масайският еквивалент на принцеси. Най-голямата вече е считана за пълнолетна на тринайсет, освен това я смятат за най-красивата от сестрите й — продължи Бил. — Но баща й открил, че се е… съвкупила с един моран, воин от собствения й клан, и впоследствие е забременяла от него, което е строго забранено. Ако годеникът й разбере, може да се стигне до война между двата клана. Най-малкото Лешан ще бъде принуден да прокуди дъщеря си и тя ще бъде оставена на милостта на хиените и чакалите.

— О, не! Това е ужасяващо! Как може тези хора да са такива варвари?

— Едва ли е по-варварско от случващото се в Европа, Сесили, но вождът несъмнено обича дъщеря си и въпреки трудната си позиция не желае тя да пострада.

— Разбира се, но какво общо има това с нас?

— Той попита дали аз, или по-точно ние бихме я взели у нас за малко, само докато се роди бебето. След като това се случи, той ще я върне в клана и, да се надяваме, никой няма да разбере какво се е случило.

Сесили зяпна съпруга си.

— Искаш да кажеш, че искаш това момиче да дойде да живее тук? И то е бременно?

— Да, в общи линии това е. Предвид случилото се с теб наскоро, може да сметнеш за грубо от моя страна да предлагам такова нещо, но човекът ми е правил множество услуги през годините. Освен това, ако не помогнем, горкото момиче няма къде да отиде. Сред масаите Лешан не може да й помогне публично, но тук, където на никой масай не би му хрумнало да търси, можем да помогнем. Познавам това момиче от бебе и ако смея да го кажа, тя е в същата ситуация като теб, когато се запознахме. Нима не можеш да намериш милост в сърцето си да й предложиш убежище на нашата земя?

— Като го кажеш така, изглежда нямам избор. Колко й остава?

— Лешан не е сигурен; тя е крила съществуването на бебето за известно време и било забелязано чак когато майка й я видяла гола, докато се къпела. Майка й смята, че може би остават около два месеца. Когато времето наближи, майка й ще дойде да се грижи за нея.

— Тези жени говорят ли английски?

— Не, но Нигаси има някакви основни познания, а и не е толкова трудно да се установи комуникация — аз го направих. Ще го оставя тук да я пази и да й носи храна; той ще намери безопасно място за лагер в гората. Почти няма да забележиш, че момичето е тук.

— Добре. — Сесили изпита облекчение, че поне момичето няма да живее в къщата с нея. — Е, ако само ще я оставим да лагерува на нашата земя, а майка й ще дойде за раждането, предполагам, че няма проблем. Кога ще пристигне?

— Вече е тук. Скрихме я под едно одеяло отзад на пикапа. Нигаси сега е с нея и търси подходящо място в гората.

— Разбирам. — Сесили осъзна, че всичко вече е решено. — Предполагам, че веднага ще отидеш да им помагаш.

— Не, но ще отида да кажа на Нигаси, че си се съгласила тя да остане тук. Сесили, отново те умолявам, не бива да казваме на никого, абсолютно на никого, че момичето е тук. Дори на Катрин. Е, ще се върна за вечеря.

Бил излезе от къщата и тръгна към гората, а Сесили въздъхна и отиде в кухнята да приготви вечерята.

— Нима наказанието ми е не само да загубя бебето си, а и да бъда заобиколена от бременни жени? — промърмори на себе си тя, докато бъркаше соса и го слагаше на печката да ври на слаб огън.

Бил се върна в кухнята четиридесет минути по-късно, тъкмо когато тя сваляше кърито от котлона.

— Това мирише прекрасно, Сесили. Ти наистина си много добра готвачка, да знаеш.

— Не ми се подмазвай, Бил, само защото искаш масайското ти момиче да остане — отвърна полушеговито Сесили, защото тайно се радваше на комплимента. — Можеш ли да сложиш чиниите на масата?

Щом се разположиха на масата, Бил започна да поглъща кърито си, а Сесили го гледаше.

— Е, тя настани ли се в… лагера си? — попита накрая.

— Нигаси й строи подслон. Както казах, ще го оставя с нея, когато тръгна към Найроби.

— Олеле! Сигурен ли си, че ще се справиш без него? Все пак никога не го остави да наглежда мен, докато бях бременна — отбеляза Сесили, обвинявайки джина, че е отпуснал езика й.

— Така е, не го направих, и винаги ще съжалявам за това. — Той остави ножа и вилицата си и я погледна. — Знаеш, че човек не може безкрайно да повтаря, че съжалява. Ще ми простиш ли някога, че не бях там, Сесили?

— Разбира се, че ти прощавам. И без това не беше твое бебе — отвърна тя. — Както и да е, как се казва твоето момиче?

— Тя не е „моето момиче“, просто е под моята… нашата защита, докато роди. Името й е Нджала. Означава „звезда“ — промърмори той. — Всяко масайско име има значение. Както и всичко, което правят.

Не за пръв път Сесили се зачуди дали на Бил не му се иска да се беше родил масай. Определено предпочиташе тяхната компания пред нейната или тази на когото и да било в тяхната група.

— Е, Нигаси трябва да ми каже, ако тя се нуждае от още нещо.

— Благодаря ти за това. Ще му кажа. Тя е много уплашена, Сесили.

— Не съм изненадана. Не мога да повярвам, че позволяват на момичетата да забременяват толкова рано…

— Смятат ги за готови за мораните, щом станат плодовити — отвърна Бил. — Така стоят нещата в равнините.

— Бил, тя е само дете и смятам, че това е отвратително.

— Не се съмнявам, че нашият начин на живот е също толкова отвратителен за тях — отвърна той.

Настъпи тишина, която Сесили накрая реши да наруши.

— Видях Катрин преди няколко дни.

— Така ли? Как е тя?

— Добре е. Очаква бебето през май.

— Знам, Боби ми каза. Много се радвам за тях. А ти?

— Разбира се! Ще бъдат чудесни родители. А сега, ако си свършил, ще раздигна масата.

Сесили се изправи рязко, събра чиниите и ги отнесе в кухнята. Пусна силно чешмата, пламтейки от гняв. Нима този мъж не изпитваше никакво съчувствие към страданието й?

* * *

Бил излезе рано на другата сутрин и Сесили отиде да работи в градината, хващаше плевелите и ги изтръгваше от почвата като деца, изтръгнати от утробата. Макар да не беше виждала нито Нигаси, нито момичето, което вече живееше на тяхната земя, сякаш усещаше присъствието им в близката гора.

Когато свърши, седна с Вълчо на верандата, за да се наслади на обичайната си чаша лимонада и да се охлади в горещия ден. Направи си лека вечеря от зеленчукова супа, но се чувстваше необичайно неспокойна и не можа да седне да чете както обикновено. Погледна към небето и видя, че остава поне още час, докато падне мрак.

— Хайде, Вълчо, ще отидем да посетим новата си съседка.

Въоръжена с фенерче и бутилка вода в платнена чанта, Сесили тръгна към гората с кучето. Никога преди не беше влизала в нея, само минаваше по периферията с коня си на път за къщата на Катрин. Гората беше по-нагоре по склона, на половин миля пеша от къщата и вече падаше здрач, когато Сесили стигна до ръба й.

Вълчо започна да души пред нея, докато вървяха под сенките на огромните дървета. Тя не бе предполагала, че гората е толкова гъста и само се надяваше Вълчо да успее да намери обратния път към дома. Мракът почти се бе спуснал и Сесили беше готова да се откаже, когато Вълчо внезапно излая и се втурна напред. Това означаваше, че е усетил миризма, най-вероятно на храна, така че Сесили включи фенерчето и го последва.

— Надявам се, че знаеш къде отиваш, Вълчо — каза тя, мъчейки се да не изостава. Но много скоро дори тя усети апетитния мирис на месо, печащо се на огън, и след няколко минути двамата излязоха на малка полянка.

Сесили насочи фенерчето към малкия кръгъл заслон, направен от изсушена кал и покрит с животински кожи, и се почувства като в сюрреалистична африканска версия на „Хензел и Гретел“. Пред колибата имаше голямо парче месо, което се печеше на шиш над огнище в земята.

— Такуена, Сесили. — Нигаси излезе предпазливо пред нея.

— Здравей, Нигаси. Аз… само дойдох да кажа здравей на… — Сесили посочи заслона. — Тя тук ли е?

— Не. Чу куче. Избяга. Уплаши.

— О! Можеш ли да й кажеш, че съм идвала да я видя?

— Да. Върни се със слънце — посочи нагоре Нигаси.

— Добре — отвърна тя, а Нигаси отряза парче месо от шиша с голям, остър нож и го хвърли на Вълчо.

— Олдиа. Куче.

— Олдиа — повтори Сесили, галейки Вълчо.

— Етаа сере — каза той, поклони й се и се извърна.

Сесили тръгна обратно към вкъщи. Щом се настани на верандата с газовата лампа до себе си и зачете книгата си, тя осъзна, че за пръв път бе говорила директно с Нигаси. Беше свикнала да го вижда със съпруга си и призна пред себе си, че винаги го бе намирала за леко плашещ. Тази нощ обаче се бе държал приятелски.

Докато си лягаше половин час по-късно, Сесили реши, че определено ще се върне в лагера на следващия ден и ще се запознае с тази масайска принцеса.

* * *

— Тя тук ли е? — Сесили попита Нигаси, след като се върна на поляната на следващата сутрин.

— Тя там — посочи Нигаси заслона.

— Ще й кажеш ли, че бих искала да се запознаем?

Нигаси кимна и отиде до заслона, отметна една от кравешките кожи и заговори бързо на езика маа на човека вътре.

— Тя дойде. Сядаш? — Той посочи една кожа на земята до огнището.

Сесили седна и видя как завесата от кожи се отметна леко и се показаха две уплашени очи. Нигаси заговори и думите му явно бяха успокоителни, защото кожите се разтвориха още. Сесили загледа с интерес как младата жена се изправи и излезе от ниския заслон. Винаги бе смятала Нигаси за висок, но жената до него беше още по-висока. Сесили затаи дъх при вида на невероятното създание, изправено пред нея. Черната й кожа блестеше като абанос под слънчевите лъчи, проникващи през дърветата, дългите й крака бяха невъзможно стройни, а вратът й сякаш бе безкраен, увенчан с изящно изваяно лице с пълни устни и високи скули под ясните кафяви очи. Косата й бе подстригана почти до скалпа, а брадичката й леко изпъкваше нагоре, докато жената гледаше Сесили с известно излъчване на надменност. Беше облечена в пола от агнешка кожа, а около торса й бе увит червен шал. От ушите й висяха множество сребърни обици, а вратът и китките й бяха украсени с многоцветни гривни и огърлици от мъниста.

Сесили бе очаквала дете, но това тринадесетгодишно момиче изглеждаше като истинска жена, с благородническата осанка на принцеса, каквато беше. Беше толкова поразителна, че Сесили почти онемя, докато я зяпаше.

Сесили се изправи бавно и се приближи да поздрави младата жена, която се извисяваше над нея.

— Аз съм Сесили Форсайт, съпругата на Бил. Приятно ми е да се запознаем, Нджала.

Тя подаде ръка, а младата жена я пое с почти царствен жест и кимна.

— Няма английски — обясни Нигаси.

— Няма проблем. Исках само да й кажа, че ако има някакъв проблем, може да се обърне към мен.

Нигаси кимна и заговори на момичето на маа. То прошепна нещо в отговор.

— Казва благодари за убежище на ваша земя.

— О, няма за какво — заекна Сесили, усещайки невероятните очи на Нджала върху себе си. — Много хубави гривни — посочи тя китката на жената. — Много ми харесват. Е, добре, аз ще тръгвам. Радвам се, че се запознахме, Нджала. Довиждане засега. Ела, Вълчо! — Сесили се обърна и напусна поляната. Едва по средата на пътя към вкъщи осъзна, че беше толкова поразена от красотата на жената, че дори не погледна корема на Нджала, за да види колко е напреднала бременността й.

След като прекара деня в градината и си сготви още една самотна вечеря, Сесили влезе в дневната, включи лампата и отиде до етажерката да потърси някоя от книгите на Бил за масаите. Запали огън в камината, понеже нощта беше хладна, настани се в креслото и започна да чете.

Книгата беше написана от бял мъж, ловец на едър дивеч, заловен от масайски клан, докато бил в тяхната територия. Успял да си спаси живота, като предложил пушката си в замяна и в крайна сметка се сприятелил с масаите. Онова, което направи най-голямо впечатление на Сесили, беше варварското им отношение към жените.

Особено я отвратиха описанията на „церемонията“ по женско обрязване, описана в книгата, и понякога се налагаше да спира да чете, за да се успокои. Прилоша й при мисълта някой да причини подобно нещо на нея.

Когато тръгна да си ляга, Сесили се замисли за гордата жена дете, която спеше под навеса си от животински кожи. И за пръв път от много време се почувства късметлийка, че е толкова привилегирована.

* * *

На следващата сутрин, въоръжена с речника на Бил с прости думи на маа и малко картофи и моркови, които можеха да се сготвят в котлето над огъня, Сесили отново тръгна през гората. Нигаси й се усмихна почти незабележимо и се поклони леко, когато тя излезе на поляната.

— Здравей, Нигаси. Виж — каза Сесили и бръкна в чантата си, — донесох на Нджала малко храна и други неща, за да й е по-удобно. Тук ли е?

Нигаси кимна и отиде да доведе Нджала, докато Сесили вадеше донесеното.

— Такуена, Нджала — поздрави я тя, отново запленена от красотата й, когато момичето се доближи до огнището.

Отклони очи от лицето на младата жена и погледна корема й, но той още беше покрит с широкия червен шал, така че издутината можеше да е от бебето, но можеше да е и от гънките на плата. Във всеки случай не изглеждаше много едра, но пък във високото шест фута тяло на Нджала сигурно имаше повече място за бебе, отколкото в това на Сесили, която едва минаваше пет фута.

— Ето, донесох ти възглавница.

Нджала вдигна изящна вежда в объркване.

— Ще ти покажа. — Сесили сложи възглавницата на земята до себе си и положи глава на нея. — За спане. Ще пробваш ли? — Сесили предложи възглавницата на Нджала, която я прие, сякаш Сесили беше слугиня, прислужваща на своята кралица.

— Ето и малко картофи и моркови. — Сесили извади по един от тях и ги показа на момичето. Нигаси кимна одобрително и дойде да ги вземе.

— Можеш ли да попиташ Нджала дали има нужда от още нещо? — обърна се Сесили към Нигаси.

Нигаси го стори, но момичето поклати глава.

— Днес взел крава. — Нигаси посочи ленивото животно, което гризеше трева под едно дърво, вързано с дълго въже. — Добро за бебе — допълни той.

— О, да, така е — кимна Сесили. — Само ми кажи, ако някой от вас двамата се нуждае от още нещо. Етаа сере. — Сесили се запъна на думите, които означаваха „довиждане“.

— Етаа сере. — Отговорът дойде от Нджала, чието детско гласче контрастираше с женствената й фигура.

С плаха усмивка и кимване към двамата масаи Сесили напусна поляната.