Лусинда Райли
Сестра на слънцето (51) (Историята на Електра)

50.

— И така, когато намерихме подходяща бавачка и домашна помощничка, Бил заведе Сесили обратно в Кения — завърши Стела.

— Е, това си беше щастлив край, а и очевидно го е заслужавала — казах аз. — Особено след като е трябвало да се справя с майка ми. Не ми е приятно да го призная, но явно е била точно като мен като дете.

— Не мога да кажа нищо, Електра, понеже не съм била там, докато ти си растяла и никога няма да си го простя. Нито за това, че не можах да помогна на Роза, когато трябваше.

— Била си работеща самотна майка, което трябва да е било много трудно.

— Да, така беше, но милиони жени по света успяват да се справят със същото. За жалост аз не можах.

— Бил и Сесили върнаха ли се някога? — попитах, понеже исках да узная отговора, преди да сме преминали към по-неприятните според изражението на Стела моменти от миналото.

— Не, не се върнаха.

— Защо не?

— Първоначално беше по добри причини: беше очевидно от мига, в който Сесили се върна в Кения, че там е по-щастлива от всякога. И че с Бил бяха успели да намерят момента, когато са в състояние да се радват един на друг. За жалост, като всичко друго, и това не продължи вечно.

— Бил е умрял от сърдечното си заболяване, така ли?

— Накрая — да, но първо загубих любимата ми куйя. Те удължиха престоя си на шест месеца и тръгнаха да пътуват из Африка. Били на път през Судан към Египет, защото Сесили винаги е искала да види пирамидите, когато тя се почувствала зле. Медицинските им кутии били откраднати заедно с други провизии и били по средата на нищото. Докато Бил успее да я заведе в болница, вече било прекалено късно. Починала след няколко дни.

— О, не! — Изтръпнах и видях как очите на баба ми се насълзяват. — От какво?

— Малария. Ако бяха започнали да я лекуват по-рано, несъмнено биха успели да я спасят, но… — Стела преглътна тежко. — Тя е умряла в ръцете на Бил… Помолила го да ми каже колко много ме обича… аз… съжалявам.

Очевидно дори след толкова години скръбта на баба ми не бе стихнала.

— Когато чух новината, единствената ми мисъл беше, че искам и аз да умра — продължи Стела. — Не мога да ти опиша какво беше за мен тази жена. Онова, което направи за мен, всичко, което пожертва за мен… Единственото ми успокоение беше, че поне е била заедно с Бил и бяха прекарали шест прекрасни месеца заедно. Умря на мястото, където искаше да бъде, заедно с мъжа, когото обичаше.

Макар никога да не бях познавала тази изключителна жена, която бе имала такъв драматичен ефект върху живота и на двете ни, аз също усетих буца в гърлото си.

— Бил се върна за малко в Щатите и разпръснахме праха й край Статуята на свободата. Понеже тя беше родена в Манхатън и направи толкова много, за да осигури моята свобода, реших, че е подходящо. Той остана с нас известно време; беше толкова остарял в тези няколко месеца, но не можеше да направи градската среда в Бруклин свой дом, така че се върна в Кения, продаде Райската ферма и си купи малка къща край езерото Найваша. Пет години по-късно получих телеграма, че и той е починал и ми е оставил всичко, което е притежавал. В завещанието пишеше, че така би искала Сесили.

— Мисля, че е бил прав — съгласих се. — Мога ли да ти донеса още една чаша чай?

— Не, няма нужда, благодаря, скъпа.

Седях тихо, докато Стела се мъчеше да се успокои. Докато я гледах, разбрах урока, който ми предаваше скръбта й: че майчинската любов не трябваше задължително да е биологична. Толкова често се бях бунтувала срещу Мама — помня как веднъж, когато бях вбесена, й изкрещях, че няма право да ми казва да си ходя в стаята, защото не ми е истинска майка. Но сега разбирах, че всяка „истинска“ майка би реагирала по точно същия начин на неприемливото ми поведение. Изпитах внезапен прилив на обич към Мама, която винаги ми бе показвала само безкрайно търпение и съчувствие.

— Прости ми, Електра, вече съм готова да продължа, ако и ти си готова.

— Разбира се, но само ако се чувстваш в състояние да продължиш. Винаги мога да дойда отново.

— Мисля, че бих предпочела да продължа, ако нямаш нищо против. Вече сме много близо до края на историята. — Стела пое дълбоко дъх. — Нищо особено не се промени в живота ми в петте години след смъртта на Сесили. Роза имаше поредица от бавачки, всяка от които напускаше след няколко месеца. Не бяха способни да се справят с толкова трудно дете. След това, когато Бил ми остави наследството, имах избора да остана у дома и да се грижа сама за Роза. За мой срам знаех, че просто не бих могла да го сторя. Сутрешно кафе и родителски срещи… след работата, която бях свикнала да върша всеки ден, просто не бих могла да се справя с тези неща. Истината е, Електра, че просто не съм родена за майка. Не че използвам това като извинение — много жени са такива и трябва просто да се оправят някак, а аз се постарах да го направя.

Стела замлъкна за момент и се зачудих дали аз ставам за майка. Никога до този миг не се бях замисляла над въпроса. Определено никога не бях имала желание да родя бебе, но тогава си спомних за моя племенник, Беър, и колко ми беше харесало усещането да го държа в ръцете си и да вдишвам мириса му, и си помислих, че може и да имам майчински инстинкти.

— Електра? Добре ли си?

— Да, извинявай, отнесох се за малко.

— Ако искаш да спра, просто ми кажи.

— Не, няма проблем — уверих я.

— Ситуацията особено се влоши, когато Розалинд ми каза, че вече не може да задържи Роза в училището. Тя разваляла реда в часовете, не можела да седи на едно място и да се концентрира върху каквото и да е. Това наистина ме уязви. Розалинд беше кръстница на Роза и ако дори тя бе загубила вяра в нея, значи имах сериозен проблем.

— Хей, според това, което ми каза, училището е било с много академична насоченост. Може би просто не е било подходящо за майка ми! — предположих, защото внезапно изпитах желание да защитя Роза. — Знам, защото съм била в същото положение.

— Розалинд каза горе-долу същото, така че й намерих друго училище, в което се прилагаха по-спокойни, холистични методи. — Стела се засмя леко. — Роза докара липсата на правила до крайност. Помня как се върнах един уикенд и новата й бавачка ме посрещна облечена в палто, с готов куфар до вратата. Оказа се, че Роза прекарала цялата седмица у дома, гледайки телевизия. Казала на бавачката, че тази седмица няма нужда да ходи на училище, а когато от училището се обадили да питат къде е, Роза изрецитирала едно от собствените им правила: че учениците са там по собствена воля, за да се учат, и не се прилагат никакви наказания, ако отсъстват от час.

— Майка ми определено ми напомня все повече за мен. И аз бих направила същото — ухилих се.

— Разликата е, Електра, че ти си имала семейна структура около себе си, включително, доколкото разбирам, майчинска фигура, която те е обичала, и баща, който да те хване, когато си падала. Роза нямаше това, което се дължеше отчасти на обстоятелствата, но до голяма степен и на мен самата. Когато Сесили умря, изпитах още по-силно желание да постигна успеха, за който винаги бе мечтала. А когато Бил ми остави наследството, вече се движех по траектория, която не можех — Стела спря и се поправи, — или поне не исках да спирам. Роза вече беше на десет. Беше минала през не знам колко бавачки и четири или пет училища. Аз все пак си взех един месец отпуск и останах вкъщи с нея, за да организирам домашното й обучение, но почти си загубих ума, а Роза напълно излезе от контрол. Говорих с Розалинд и тя ме посъветва, че може би най-доброто решение е да пратим Роза в училище интернат. Намерихме много хубаво място в Бостън, където бяха свикнали да работят с деца като Роза.

— Тоест отхвърлени отвсякъде другаде?

— Не, Електра, наричаха го „проблемно поведение“. Роза в началото като че ли харесваше идеята — аз бях на път да полудея, но и на нея й беше омръзнало да си седи вкъщи само с един частен учител и мама. Докато беше там на разговор, за да решат дали да я приемат, я тестваха за какво ли не, включително коефициент на интелигентност. Разбира се, беше изключително висок. От училището ми казаха, че това е често срещано при децата с проблемно поведение. Изработиха й програма за ускорено обучение и я пратих в Бостън. Изглеждаше щастлива там през първите три години; училището й даваше сигурността и стабилността, от които се нуждаеше, а и си намери няколко приятели. По същото време изневиделица получих обаждане от Обединените нации. Бяха прочели моя дисертация за апартейда в Южна Африка, която написах, докато учех в „Колумбия“. Бяха в процес на учредяване на нещо, наречено „Център на Обединените нации против апартейда“. Извикаха ме на интервю — можеш да си представиш въодушевлението ми, Електра; мисълта да бъда в центъра на най-могъщата организация за правата на човека в света беше направо сбъдната мечта за мен. Този нов отдел щеше да събира статистики и доказателства за ефектите от апартейда. Търсеха екип, който да обобщи събраните данни в доклад, който да бъде публикуван. От една страна, беше малко встрани от работата, която вършех дотогава, но от друга, щеше да отвори пред мен цял нов свят. Така и стана. Онези години бяха сравнително спокойни; базата на Обединените нации беше в Манхатън, което означаваше, че когато Роза се връщаше през ваканциите, аз бях вкъщи всяка вечер да й сготвя вечеря. Най-накрая нещата се успокоиха, докато, разбира се, не я удари пубертетът.

— О, да, когато милото ти малко момиченце се превръща в купчина бушуващи хормони — кимнах, понеже си спомнях как изблиците ми на гняв по онова време надвишаваха и най-лошите ми пристъпи като дете.

— Нека да го кажем така, целият апартамент се тресеше под тропането и крясъците на Роза и тряскането на вратата на спалнята й. После изведнъж получих обаждане от училището, че е изчезнала — една нейна приятелка казала, че се запознала с някакво момче в града по време на излизане. Накрая я откриха да пуши и да пие бърбън в един парк. Момчето беше почти на двайсет, но майка ти беше може би дори по-красива от теб, ако ми позволиш да го кажа. Имаше невероятни очи, направо хипнотични, които явно притежаваха необходимата магия, за да привлекат всеки мъж наоколо. Изглеждаше и се обличаше все едно е на осемнайсет, а не на четиринайсет. Не след дълго от училището ми писаха, че вече не могат да се справят с нея и я пратиха обратно в Ню Йорк. Никое от добрите училища тук не искаше да я вземе заради историята й, така че ми се наложи да я пратя в местната гимназия. Естествено, събра се с лоша компания — винаги бе харесвала лошите момчета…

— Не сме ли всички така? — завъртях очи.

— Когато Роза стана на шестнайсет, вече бях загубила напълно контрол над нея — тя не ходеше на училище и през повечето време висеше по улиците на Бруклин с новите си приятели. В началото си мислех, че просто пуши трева, когато се прибираше дрогирана, но после започна да остава навън по цяла нощ. Нямах представа къде ходи. Започнах да забелязвам, че губи тегло — по това време крек кокаинът започваше да се появява по улиците. Електра, кълна се, направих всичко по силите си да говоря с нея за дрогата, но тя просто не искаше да ме слуша.

— Разбирам — отвърнах тихо. — Погледни ме, и аз не исках да слушам.

— Както и да е, след това няколко пъти полицията я връщаше у дома. Накрая я обвиниха в дребна кражба — крадяла от магазините и продавала стоките на улицата за пари. Платих й гаранцията и намерих адвокат да я представлява в съда. Заплахата от съдебна присъда я успокои за малко и започна да си седи вкъщи. Пиеше малко, но мисля, че по това време спря наркотиците. Съдът отсъди само предупреждение, със заплахата от затвор за непълнолетни, ако пак направи нещо такова. Но след това…

Стела замлъкна със сплетени ръце и болка в очите от спомените.

— Тя изчезна. Седмица след изслушването в съда, излезе една вечер и просто не се върна. И това беше последният път, когато я видях.

— Потърси ли я?

— Разбира се, че я търсих! — Стела се обърна към мен със светнали от гняв очи. — Обърнах Бруклин и Манхатън с главата надолу да я търся! Нямаше полицейско отделение, което да не съм посетила със снимка, нямаше квартал, където да не съм залепила обява на някой стълб. Обиколих всички гета, всички свърталища на наркомани, всички сборища на несретници из града, които успях да намеря. Ходих да я търся в Бостън, понеже можеше да се е върнала при някой от бившите си, но не открих никаква следа. Абсолютно никаква. Тя буквално изчезна. Търсих я повече от две години, денем работих в Обединените нации, а нощем бродех по улиците. Изглежда невъзможно човек просто да изчезне от лицето на земята, но точно това направи майка ти. И се заклевам, Електра, че обърнах всеки камък да я търся.

— Спокойно, Стела, вярвам ти. И така… — Знаех, че се доближаваме до финала на историята и се приготвих психически. — Кога разбра, че е умряла?

Видях как Стела преглътна тежко.

— Всъщност само преди година, когато баща ти се свърза с мен и пожела да се срещнем в Ню Йорк. Каза ми, че дълго се мъчел да проследи рожденото ти семейство, понеже знаел, че умира, и искал да ти остави писмо, в което да ти каже откъде си дошла. Върнал се в „Хейл Хаус“, където те намерил, и говорил с дъщерята на Клара Хейл, а тя го свързала с една от жените, които тогава работели там. Оказало се, че тъкмо тя те е приела онази нощ. Успяла да намери регистъра, в който било записано пристигането ти. Както винаги, нямало никакви подробности за майката, но жената си спомнила мъжа, който те донесъл. Била го виждала из квартала и знаела, че е наркоман. Тъй че баща ти попитал за името му и тя казала, че май се казвал Мики. Баща ти претърсил района и накрая го намерил чрез Абисинската баптистка църква в Харлем. Той бил нов човек, открил Бога и проповядвал в църквата. Не забравяй, Електра, че тогава не съм знаела нищо за това — поясни Стела. — Както и да е, Майкъл, както се нарича сега, успял да разкаже на баща ти какво си спомнял за майка ти.

— Този Майкъл ли е бил баща ми? — попитах нетърпеливо.

— Не, просто живеел в същото свърталище на наркомани като майка ти, когато била бременна с теб. Имало постоянни полицейски набези, затова наркоманите се местели в различни скривалища из изоставените сгради в Манхатън. Той бил там, когато тя те родила, надрусан с крек, разбира се, но казва, че си започнала да викаш толкова силно, че можело полицията да забележи. Затова те взел и те отнесъл в „Хейл Хаус“.

— И… — Преглътнах тежко. — Какво е станало с майка ми?

— Аз… — Баба ми ме хвана за ръката и я стисна силно. — Прости ми, Електра, за това, което трябва да ти кажа. Мики казва, че се върнал и открил, че Роза кърви. Очевидно умирала, затова той и останалите просто… си тръгнали. Той отишъл в една телефонна кабинка и се обадил на 911, но предположил, че Роза ще умре, преди да я намерят. Бог да ми прости, че трябва да ти кажа това… и че не бях там да помогна на скъпата си дъщеря.

— Но ти не си знаела къде е, Стела.

— Благодаря ти, че го казваш, Електра, но когато баща ти ми разказа историята, тя почти ме пречупи. Мисълта за малкото ми момиченце, оставено да умре само…

— Да… — Двете потънахме в тишина. — И така, — продължих малко по-късно, — явно тази история няма щастлив край.

— Не, не и за Роза, но се надявам — наистина се надявам — фактът, че успяхме да се срещнем заради нея, да донесе и на двете ни някакво успокоение. Толкова съжалявам, че се наложи да споделя тази ужасна история с теб, и то в момент, когато това е последното нещо, от което се нуждаеш.

— Но как Татко е открил, че ти си ми роднина?

— Заради Майкъл. Той е живял с Роза няколко седмици. Като за начало си спомнил името й, както и че говорела за майка си, която имала важна работа в Обединените нации. Мислел, че се казва Стела — запомнил го, понеже това била любимата му вносна бира. — Стела се усмихна, но още имаше сълзи в очите. — И така, въоръжен с тези факти, баща ти започнал да прави проучванията си. Знаел годината на раждането ти от „Хейл Хаус“, влязъл в контакт с ООН в Ню Йорк и ги помолил да прегледат регистрите си и да му кажат дали някоя Стела е работела за тях през 1982-ра. Винаги ще бъда благодарна на Сесили, че ми е дала сравнително необичайно име — имало само две жени в регистрите, които се казвали така, и едната била мъртва. Така открил фамилията ми, проверил ме онлайн и ми писал. Останалото знаеш.

— Аз… — Имаше още едно нещо, което не знаех, но колкото и да ми беше трудно да задам въпроса, трябваше да го направя.

— Когато са я намерили и… са я отнесли, където носят мъртвите, не са ли се опитали да потърсят роднините й?

— По онова време, Електра, се намираха тела на мъртви младежи, пристрастени към крека, из целия Манхатън. А по закон властите трябва да държат едно тяло само 48 часа. Ако никой не го поиска, могат да го погребат.

— Толкова бързо! — възкликнах. — И къде е погребана тогава?

— С баща ти проверихме смъртните актове в службата на „Уърт Стрийт“. Имахме датата на смъртта на Роза, защото съвпадаше с деня на твоето раждане, който беше отбелязан в документите на „Хейл Хаус“. Чиновникът успя да потвърди, че тялото на неидентифицирана млада чернокожа жена било отнесено в градската морга онази нощ. Тъй като… не съм могла да я взема тогава, по правилата в щата Ню Йорк неидентифицираните тела се погребват на остров Харт в Бронкс.

— Ясно. — Не знаех дали искам да се разплача или да повърна, но знаех, че не мога да издържам повече. — Стела, имаш ли нещо против да извикам колата да ме вземе? Имам нужда… имам нужда от малко време, за да осмисля всичко това.

— Разбира се — каза тя, а аз си извадих мобилния и се обадих. — Ще се оправиш ли?

— Да, трябва, нали? Поне сега знам.

— Ако има нещо, каквото и да е, което бих могла да направя… моля те, кажи ми.

— Добре. Само още един въпрос — каза, че си била в Африка, когато съм се родила и са ме отнесли в „Хейл Хаус“?

— Да, там бях. Поканиха ме да участвам в тайно разследване на ООН в Южна Африка. Трябва да разбереш, че тогава Роза вече беше в неизвестност от повече от две години. Кълна се, Електра, ако знаех, щях да съм с нея, и с теб, разбира се. Но трябваше да продължа напред с живота си и… отидох.

— Разбирам — кимнах, а на вратата се позвъни, което означаваше, че шофьорът ми е пристигнал.

— Моля те, обади ми се, когато си готова да се видим отново. Разбирам, че е трудно да приемеш всичко това и имаш нужда от време, но просто искам да ти бъда от помощ, надявам се да го знаеш — каза тя, следвайки ме по стълбите до входната врата. — Само ми кажи кога.

— Добре.

Тя протегна ръце да ме прегърне, но аз се обърнах и отворих вратата. Просто имах нужда да подишам чист въздух и да стъпя отново в настоящето.

— Довиждане, Стела — казах и изтичах надолу по стълбите към чакащата кола.