Лусинда Райли
Сестра на слънцето (9) (Историята на Електра)

8.

Уплашена от загубата на контрол в Рио, бях решена да направя сериозно усилие да остана чиста през уикенда. Пиех много вода и поръчвах множество пресни сокове, пълни с витамин С. Първият ден в града успях да издържа до обяд, преди да си налея съвсем малко водка. Знаейки, че ако не се разсея някак, ще си налея още, излязох и пресякох улицата, за да потичам в Сентръл парк.

— Добре ли си, Електра? — попита ме Томи, докато тичах към него на връщане.

— Да, всичко е наред. А ти?

— Добре съм, мерси, че попита. Знаеш ли, докато беше в Рио, дойде една жена, която много приличаше на теб.

— Наистина ли? — Вдигнах вежда и спрях. — Е, ако дойде пак, моля те кажи й, че ме няма, дори да знаеш, че съм си вкъщи. Тя е просто поредната луда, която си мисли, че ми е роднина.

— Е, добре, ама тя наистина изглеждаше като да ти е роднина. До утре, Електра!

Качих се в апартамента, свалих си потните дрехи за бягане и тъкмо се канех да вляза под душа, когато телефонът на портиера иззвъня.

— Здрасти.

— Здравейте, госпожице Д’Аплиез, долу пристигнаха два кашона за вас. Можем ли да ги качим горе?

— Да, разбира се, след като ги проверите за експлозиви! — Беше само наполовина шега.

Пет минути по-късно се появиха носачите с количка, натоварена с два големи картонени кашона, които разтовариха в центъра на дневната ми.

— Кой ги е донесъл? Изглеждат като кашони за пренасяне.

— Някакъв преносвач с камионетка ги остави. Заедно с това — отвърна носачът и ми подаде плик. — Имате ли нужда от помощ с разопаковането, госпожице?

— Не, но ви благодаря.

Изпълнена с любопитство като дете, получило подарък, свалих капака на единия кашон. Беше пълен с дрехи — мои дрехи. Върху купчината имаше кутия за обувки, която отворих и видях копринената си маска за спане, балсам за устни, тапи за уши, слънчеви очила… а под всичките тези боклуци забелязах дебелата кремава хартия на писмото от Татко Солт.

Извадих го и веднага се сетих какви са тези кашони: това бяха нещата, които бях оставила в къщата на Мич в Малибу. В кутията за обувки беше съдържанието на нощното шкафче до леглото, което някога споделях с него, вярвайки, че ще спя там завинаги…

— Не, Електра! Няма да му позволиш да те нарани! Никога повече!

Обадих се на портиера и го помолих да прати количката обратно горе, за да вземе кашоните.

— Ако жените и приятелките ви искат нещо от съдържанието, тяхно е. Останалото изпратете в „Гудуил“^[1] — инструктирах носачите, когато натовариха кашоните обратно в количката:

— Както кажете, госпожице Д’Аплиез, много благодарим.

Излязох на терасата, държейки плика, който ми бе изпратил Мич, както и кутийка кибрит. Запалих писмото му, без да го отворя. След това отидох до бюфета и си сипах водка с тоник и малко лед. Заслужавах я след това. И макар да се мъчех да отклоня мислите си и да се концентрирам само върху добрата новина — че бях намерила писмото от Татко Солт — не можех да се спра. Можех само да си представя как Мич се е върнал от турнето. Знаейки, че годеницата му ще се нанесе при него след броени дни, е изчистил всичките ми вещи от дома си и ме е изтрил от живота си.

Отпих още една голяма глътка и си досипах. Стига да не посягах към коката, нямаше да има проблем, нали? После се вторачих в писмото на Татко, което лежеше като бомба със закъснител на масичката за кафе.

— Да те отворя ли? — попитах го.

Замислих се как всичките ми сестри като че ли бяха открили златния билет към бъдещото щастие в своите писма, изпих поредната огромна глътка водка, взех плика и го отворих.

Атлантис

Женевското езеро

Швейцария

 

Скъпа моя Електра…

— О, господи! — Очите ми се изпълниха със сълзи още преди да съм прочела и дума.

В част от себе си се питам дали някога ще прочетеш това; може би ще го прибереш някъде за в бъдеще, или дори ще го изгориш — не зная, защото ти си най-непредвидимата от дъщерите ми. И, струва ми се, колкото и да е иронично, най-уязвимата.

Електра, знам, че никога не сме имали особено лесна връзка — двама души със силен и решителен характер често изпадат в противоборство. Но освен това и обичат най-пламенно — още едно качество, което споделяме.

Първо искам да ти се извиня за последната ни среща в Ню Йорк. Достатъчно е да се каже, че никой от нас не беше в най-добрата си форма. От своя страна, изпитвах силна болка, че изключителната ми най-млада дъщеря трябва да прибягва до наркотични вещества, за да издържи една вечеря с баща си. Знаеш много добре какво мисля за наркотиците и мога само да се надявам и да се моля, че си решила или ще решиш да предприемеш необходимите стъпки, за да се отървеш от тях завинаги. Всеки родител, който вижда как детето му се самоунищожава, би се почувствал съкрушен, но само един човек може да ти помогне, Електра, и това си самата ти.

Достатъчно по тази тема. Искам да обясня и защо може би ти е изглеждало, че не се гордея с теб толкова, колкото би трябвало. Първо нека те уверя, че всеки път, когато виждах твоя снимка в списание, сърцето ми се изпълваше с гордост от красотата и елегантността ти. И разбира се, таланта ти, защото разбирам, че е необходима истинска дарба, за да накараш фотоапаратът да те обича. Както и търпение, което не мисля, че някога съм притежавал и всъщност не мислех, че и ти би могла да го притежаваш! Но някак си си го придобила и аз искрено ти се възхищавам за това.

Причината да ти се ядосвам толкова, когато беше в училище, беше, че виждах точно колко си умна, може би най-естествено интелигентната от всичките ти сестри. Надявам се само някой ден да успееш да съчетаеш славата, която си спечелила, с интелекта, с който си се родила. Ако това се случи, ще станеш непобедима сила, която никой не би могъл да пренебрегне. Няма ограничение във възможностите ти — ти би могла да дадеш глас на онези, които не могат да говорят сами. Действително, мое прекрасно момиче, ти си способна на истинско величие.

Надявам се това да обяснява защо често ми беше трудно да бъда твой баща; да виждам дете с такъв огромен потенциал, което не разбира какво притежава, може да бъде много обезсърчаващо. И се питам дали не съм ти направил лоша услуга — така и не ми даде ясен отговор защо толкова мразеше интерната. Ако ми се бе доверила, може би щях да успея да ти помогна, но знам и колко си горда.

За жалост сега трябва да те оставя сама да откриеш коя си и в какъв невероятен човек би могла да се превърнеш. Но няма да те оставя, без да ти предложа помощ. Както сигурно знаеш, на всяка от сестрите ти бе дадено писмо и във всяко писмо съм осигурил достатъчно следи, по които да открият пътя обратно кът родните си семейства, ако го пожелаят. На теб мога да дам само името и номера на баба ти, която живее недалеч от теб. Тя е една от най-вдъхновяващите жени, които някога съм имал привилегията да срещна, и ми се ще само да я бях познавал по-дълго. Тази информация е на отделен лист, заедно с една снимка. Приликата помежду ви е несъмнена и изпитвам увереност, че тя ще ти помогне, когато аз не мога.

Мила тоя Електра, искам да знаеш, че ти си и винаги ще бъдеш дълбоко обичана от баща си.

Татко Солт

Изпих още една глътка водка, гледайки с празен поглед писмото. Може би мислите ми не бяха достатъчно ясни, за да възприема казаното от Татко, или може би просто не исках. Въздъхнах и извадих още нещо от плика. Беше снимка, черно-бяла, и…

— О, Господи! Божичко…

Огледах я отново, но вече знаех, че е същата фотография като онази, която бях видяла няколко седмици по-рано, изпратена от жена, която твърдеше, че ми е баба.

Вгледах се по-внимателно и, да, жената на снимката много приличаше на мен — или може би аз много приличах на нея. Спомних си, че Мариам каза, че е сложила писмото от „баба ми“ в сейфа, така че отидох да го взема. С известно колебание извадих съдържанието и сложих снимката, изпратена от жената, до тази от плика на Татко. Бяха напълно еднакви.

Обърнах снимката от Татко и видях, че на гърба й има адрес и номер на мобилен телефон. После погледнах смачканото писмо, което Мариам бе настояла да изглади, и прочетох адреса отгоре.

Отново съвпадаха. Прочетох писмото, написано на очевидно скъпа хартия и със същия красив, изящен почерк като адреса на плика.

Апартамент 1

„Сидни Плейс“ 28

Бруклин 11201

 

Скъпа госпожице Д’Аплиез — мога ли да ви наричам Електра?

Казвам се Стела Джаксън и съм вашата биологична баба. Сигурна съм, че получавате много писма, и бих предположила, че доста от тях са от хора, които искат пари. Нека ви уверя, че целта ми не е такава. Просто реших, че е време да ви се представя.

Знам, че сте заета жена, но чувствам, че би имало полза за двете ни да се срещнем. Вашият осиновител ме нарече „жива следа“. Не съм убедена, че харесвам това описание, но засега прилагам снимка на мен и майка ви. Можете да се свържете с мен на горния адрес, а мобилният ми телефон е включен денонощно.

Очаквам с нетърпение да се чуем.

С най-добри пожелания,

Стела Джаксън

Която и да беше тази „Стела“, определено бе високообразована. Не знаех откъде да започна с писането на такова писмо; имах леко неприятното чувство, че все едно се опитва да уреди среща, за да обсъди реновацията на жилищна сграда със съседка, която никога не е виждала. Вместо да се запознае с отдавна изгубената си внучка, ако наистина бях такава…

Но дори за мен, кралицата на цинизма, изглеждаше невъзможно тази жена да не е онази, за която се представя.

— О, боже мой! Имам кръвна роднина! — обявих пред празната стая, изправих се и започнах да я обикалям. — И така, Електра — рекох си, имитирайки носовия глас на Тереза, с която започнах въображаем разговор, — как те кара да се чувстваш разкритието, че имаш жива роднина, която живее наблизо?

— Ами, Тереза, още не знам. Не съм я виждала.

— А имаш ли намерение да го направиш?

— Още не съм решила.

— Е, това е доста важно решение, така че помисли колкото време имаш нужда. А ако искаш да се срещнеш с нея, трябва да се подготвиш добре.

— Какво имаш предвид, Тереза? Че може да не я харесам или нещо подобно?

— Не, исках да кажа само, че е опасно да придаваш твърде много тежест на такова събитие, защото може да останеш разочарована.

— Моля те, не се притеснявай, защото ще се приготвя добре. Ще изпия половин бутилка водка и ще изсмъркам две черти, преди да отида, обещавам.

— Чудесна идея, Електра, трябва да си спокойна, когато се срещнете…

Изкикотих се и отидох до специалното си гърненце, за да извадя малко Бял рай. Все пак, помислих си, не всеки ден човек разбираше, че има истинска баба.

„И какво ще правиш цял ден днес и утре, Електра — запитах се. — Програмата ти определено не е препълнена в следващите двайсет и четири часа, нали?“

„Е, би могла да бъде, но няма никой, с когото искам да се видя.“

„Ами Жоаким?“

„Той е в Мексико, не помниш ли? И е лошо, лошо момче.“ — Размахах пръст пред настоятелното си алтер его.

Върнах се да погледна отново двете снимки на баба ми, чудейки се дали бебето в ръцете й наистина е майка ми, после си поех дълбоко дъх и вдигнах мобилния си телефон. Набрах номера, написан на гърба на снимката от Татко, и заслушах сигнала.

— Говори Стела Джаксън.

— О, ъ-ъ, здрасти, името ми е Електра Д’Аплиез и…

— Електра! Виж ти, виж ти… — Гласът й звучеше странно познато и накрая осъзнах, че интонацията й е същата като моята.

— Да, получих съобщенията ви. Реших да се свържа.

— Много се радвам, че го направи. Кога мога да дойда да те видя?

— Ами… може би утре?

— Не мога утре, неделя е. Какво ще кажеш за тази вечер? Освен това как бих могла да чакам цял ден, за да видя внучка си на живо?

— Добре — свих рамене. — Елате довечера. В седем удобно ли ще бъде?

— Да, отлично. Имам адреса ти, така че ще се видим в седем. Доскоро, Електра.

— Ъ-ъ, да, чао. — Затворих и осъзнах, че тя щеше да дойде след малко повече от час.

— Добре — кимнах, крачейки напред-назад из апартамента като зашеметена. — И така, моята баба, родната ми баба, ще ми дойде на гости тази вечер. Добре съм, всичко е наред… Боже, как се случи това?

„Добрата новина — казах си, докато трескаво почиствах дневната и се мъчех да изтрия всички следи от бял прах от масичката, — е, че не изпаднах в нервен срив заради Мич и неговите кашони.“ А това бе събитие, което терапевтът ми би сметнал за голям напредък. След като подредих всичко, доколкото можах, застанах пред гардероба. Какво точно трябваше да облече една внучка за среща с баба си? Извадих туидено сако на Шанел, което реших да съчетая с дънки, за да не е твърде официално.

„Но ти си в апартамента си, Електра, а температурата е към 27 градуса и слънцето пече през прозорците.“

Накрая останах с дънките и сложих семпла бяла тениска и обувки с ниска подметка на Шанел, за да добавя малко класа. Следващата спирка беше кухнята — старите хора пиеха чай, нали така? Прерових шкафовете, но чайниците не бяха често срещана находка в ултрамодерните нюйоркски мезонети под наем.

— Слушай, ще трябва просто да те приеме такава, каквато си, Електра — казах си твърдо. — Което значи, че ще й предложиш вода или водка с тоник — изкикотих се.

Обмислих дали да не се обадя на Мариам и да я помоля да намери набързо сервиз за чай и някакъв кейк, но по някаква причина не исках да й казвам, че ще се виждам със Стела Джаксън. Исках да имам тайна, от хубавия тип.

Нямах повече време за размишления, понеже портиерът се обади да ме уведоми, че госпожица Джаксън е долу и да попита дали да я изпрати нагоре.

— Да, разбира се — съгласих се и прекарах следващата минута в още обиколки из апартамента с разтуптяно сърце. Чух звънеца и си поех дълбоко дъх, опитвайки се да не мисля за това колко важна бе за мен тази среща. Ами ако я намразех? След като сестрите ми бяха намерили своя щастлив край чрез срещите с роднините си, това щеше да бъде просто типично, помислих си, докато вървях към вратата.

— Здрасти! — Усмихнах се просто защото бях свикнала да се усмихвам автоматично пред камерите, или всъщност да си слагам каквото изражение е необходимо в дадената ситуация.

— Здравей, Електра. Аз съм Стела Джаксън, твоята баба.

— Моля, влизай!

— Благодаря ти.

Вървейки след нея, изпитах силно чувство на дежа вю. Томи не се шегуваше, като каза, че тя прилича на мен. Все едно гледах собственото си отражение, но като по-възрастна.

— Изглеждаш толкова млада! — не можах да се сдържа да не кажа.

— О, благодаря ти! Всъщност съм почти на шейсет и осем.

— Леле! Не бих ти дала повече от четиридесет и пет, максимум. Моля, настанявай се.

— Благодаря. — Тя се огледа около себе си. — Доста луксозен апартамент си си намерила.

— Да, много е удобно.

— Някога живеех от другата страна на парка. Хубав квартал е. Много безопасен.

— Живяла си в Горен Ийст Сайд? — зяпнах я.

Сега, когато стоеше пред мен, забелязах, че носи очевидно скъпа блуза и шити по мярка черни панталони. Около тънкия й врат бе увит небрежно шал на „Hermès“, а косата й бе подстригана на късо афро. Цялостният ефект беше излъчване на естествена елегантност и красота — и изглеждаше очевидно богата.

— Да, за известно време.

Осъзнах, че тя ме гледа също толкова втренчено, колкото и аз нея.

— Колко си висока? — попита ме тя.

— Малко над шест фута.

— Значи те бия. — Стела изглеждаше доволна. — Аз съм шест фута, един инч и половина^[2].

— Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Добре, тогава аз ще си сипя. — Отидох до бара и се престорих, че не мога да намеря водката, преди да си сипя и да добавя тоник.

— Обичаш водка? — попита тя.

— Понякога, да. А ти? — отвърнах и отпих дълбоко.

— Не, така и не развих вкус към алкохола.

— Ясно — беше единственото, което успях да кажа. — Е, в писмото ти се казваше, че искаш да ме видиш?

— Да, исках.

— Защо?

Тя остана взряна в мен известно време, после ми се усмихна леко.

— Вероятно се питаш какво искам, нали? Мислиш, че съм тук, за да се възползвам от славата и богатството ти?

Усетих как бузите ми се нагорещяват. Тази дама определено не си поплюваше.

„И за кого ти напомня това, Електра?“

— Да, донякъде. — Реших да отвърна на огъня с огън.

— Е, мога да те уверя, че не съм тук да ти искам пари. Имам си достатъчно.

— Ясно. Добре — отвърнах, забелязвайки изискания й американски акцент. Явно беше жена от висшата класа. — Какво ще кажеш да седнем? — посочих дивана, но Стела Джаксън се насочи право към един от двата стола и се настани на него.

— Ще ми зададеш ли големия въпрос?

— Кой по-точно? Искам да кажа — свих рамене, — има толкова много.

— Откъде си дошла например? — изгледа ме тя.

— Това ще стане за начало — съгласих се. Направих опит да отпия малка, прилична глътка от водката, провалих се и изгълтах обичайното количество.

— Ти произхождаш от дълго родословие принцеси, или поне еквивалента им, от Кения.

— Кения не е ли в Африка?

— Браво, Електра. Права си, там е.

— И ти самата си родена там?

— Да, точно така.

— И как така ти и майка ми сте се озовали тук?

— Това вече е дълга история.

— Бих искала да я чуя, ако си готова да я разкажеш.

— Да, готова съм, разбира се. Затова дойдох тук. Преди да започна, може би ще поискам една чаша вода.

— Веднага ще ти донеса.

Когато се изправих и отидох в кухнята, за да извадя бутилка минерална вода от хладилника и да я налея в чаша, главата ми се завъртя, но не беше от водката. Въпросът, който гореше в ума ми, беше защо, след като тази жена изглеждаше толкова заможна, съм била осиновена? И коя беше и къде се намираше майка ми?

— Благодаря ти — каза Стела, когато й подадох чашата, и отпи малка глътка. — А сега защо не седнеш?

Така и сторих, с известно колебание.

— Изглеждаш уплашена, Електра. Страх ли те е?

— Може би — признах.

— Разбирам. Сега, от дълго време не съм разказвала тази история. Ще имаш търпение, нали?

— Да, разбира се.

— И така, откъде да започна?

Видях как пръстите на баба ми взеха да потупват по бедрото й. Жестът бе толкова познат — правех същото, когато бях замислена, — че последната капка съмнение, че тази жена е от моята кръв, изчезна безвъзвратно.

— Татко винаги казваше, че трябва да се започва от началото.

Стела се усмихна.

— Тогава скъпият ти татко е бил съвсем прав, и тъкмо оттам ще започна…