Лусинда Райли
Сестра на слънцето (2) (Историята на Електра)

1.

— Не помня къде бях, нито какво правех, когато научих за смъртта на баща си.

— Добре. Искаш ли да поговорим за това?

Вторачих се в Тереза, която седеше в коженото си кресло. Напомняше ми за сънливата катерица от чаеното парти в „Алиса в Страната на чудесата“ или на някое от нейните приятелчета гризачи. Примигваше често зад малките си кръгли очила, а устните й бяха постоянно свити. Имаше страхотни крака под дългата до коленете пола от туид, както и хубава коса. Реших, че би могла да бъде хубава, стига да поиска, но знаех, че не се интересува от нищо друго, освен да изглежда интелигентна.

— Електра? Пак те загубих.

— Да, съжалявам, бях се отнесла.

— Мислеше за това как си се чувствала, когато е починал баща ти, така ли?

Тъй като не можех да й кажа за какво си мислех всъщност, кимнах сериозно.

— Да, точно така.

— И?

— Наистина не мога да си спомня. Съжалявам.

— Изглеждаш ядосана от смъртта му, Електра. Защо си се почувствала ядосана?

— Не съм… не бях. Искам да кажа, не мога да си спомня, честно.

— Не можеш да си спомниш как си се почувствала в онзи момент?

— Не.

— Добре тогава.

Видях как записа нещо в тетрадката си, вероятно нещо в стил „не може да се справи със смъртта на баща си“. Това ми беше казал последният психолог, но аз се справях съвсем добре! Както бях научила през годините, те обичаха да намират причина да съм пълен провал, да я хващат както мишка хваща парче сирене и да ме гризат, докато не се съглася с тях и не започна да говоря глупости, за да ги удовлетворя.

— А какви са чувствата ти към Мич?

Ако Тереза чуеше с какви думи бих описала бившия си, щеше да вдигне телефона и да предупреди ченгетата, че някаква луда жена иска да спука топките на една от най-известните рок звезди в света. Вместо това се усмихнах мило.

— Добре съм. Вече го преодолях.

— Беше му много ядосана последния път, когато дойде да ме видиш, Електра.

— Да, но вече съм добре. Наистина.

— Е, това е добра новина. А как стои въпросът с пиенето? Под контрол ли е?

— Да — излъгах отново. — Слушай, трябва да бягам, имам среща.

— Но ние сме едва по средата на сесията, Електра.

— Знам, много жалко, но такъв е животът. — Изправих се и тръгнах към вратата.

— Може би ще мога да те вместя в програмата по-късно тази седмица? Попитай Марша на излизане.

— Ще попитам, мерси! — Вече затварях вратата зад себе си. Подминах Марша, рецепционистката, без дори да се обърна, и тръгнах към асансьора, който дойде почти веднага. Докато ме носеше надолу, затворих очи и облегнах горещото си чело на студения мрамор — мразех тесни, затворени места.

„Божичко — помислих си, — какво ми става? Толкова не съм наред, че не мога да кажа истината дори на психотерапевта си!“

„Прекалено много се срамуваш, за да кажеш истината на когото и да е… а и как би могла да разбере, дори да й кажеш?“ — заспорих сама със себе си. — „Тя сигурно живее в спретната градска къща със съпруга си адвокат, има две деца и хладилникът й е покрит с техни рисунки, закачени с магнитчета. Освен това — добавих, докато се качвах в лимузината, — сигурно има и някоя от ония снимки, от които ми се повръща, с мама, тати и децата в еднакви дънкови ризи, закачена зад дивана.“

— Накъде, мадам? — попита шофьорът по интеркома.

— Към вкъщи! — отвърнах рязко, след което извадих бутилка вода от минибара и го затворих бързо, преди да съм се изкушила да посегна към алкохола. Имах ужасно главоболие, което никое обезболяващо не бе успяло да облекчи, а вече минаваше пет следобед. Но снощното парти беше страхотно, поне доколкото си спомнях. Дизайнерът Морис, новият ми най-добър приятел, беше в града и се отби да пийне у нас с някои от нюйоркските си приятели, които пък се обадиха на други… не си спомнях кога съм си легнала и се изненадах на сутринта, когато се събудих до някакъв непознат. Поне беше красив непознат и след като се опознахме отново физически, го попитах как се казва. Името му беше Фернандо и бил шофьор разносвач за „Уолмарт“ във Филаделфия допреди няколко месеца, когато един от модните специалисти го забелязал и го свързал със свой приятел в нюйоркска модна агенция. Той каза, че би се радвал да ме придружи по червения килим на някое събитие, така че го разкарах много бързо — бях се научила по трудния начин, че една снимка под ръка с мен би направила кариерата на господин Уолмарт.

„И какво щеше да стане, ако беше казала истината на госпожа Катерицата, Електра? Ако беше признала, че снощи така си се натряскала, че можеше да си легнеш и с Дядо Коледа, без да забележиш? Че причината да не можеш дори да мислиш за баща си е това, че знаеш колко би се срамувал от теб… колко се срамуваше от теб?“

Докато Татко Солт беше жив, поне знаех, че не може да види какво правя, но сега, когато беше мъртъв, сякаш присъстваше навсякъде; можеше да е бил с мен снощи в спалнята или дори сега, тук, в лимузината…

Пречупих се и извадих една мини водка, която излях в гърлото си, опитвайки се да забравя разочарованието на лицето на Татко последния път, когато го видях, преди да умре. Беше дошъл в Ню Йорк да ме види, защото имал да ми казва нещо. Избягвах го до последната възможна вечер, когато неохотно се съгласих да вечерям с него. Пристигнах в „Азиате“, ресторант точно срещу Сентръл парк, вече пияна и надрусана. През цялото време седях сковано срещу него и всеки път, когато се опитваше да започне разговор по теми, които не исках да обсъждам, отивах до тоалетната за нова доза кокаин.

Когато дойдоха десертите, Татко скръсти ръце и ме погледна спокойно.

— Много се притеснявам за теб, Електра. Все едно съвсем те няма.

— Ти не разбираш под какъв натиск се намирам! — сопнах му се аз. — Какви усилия са необходими, за да бъда каквато съм! — За мой срам имах съвсем бегъл спомен какво се случи по-късно и какво ми каза той, но знаех, че съм станала и съм го зарязала в ресторанта. И сега никога нямаше да разбера какво е искал да ми каже…

— Защо ти пука, Електра? — запитах се, докато си бършех устата и прибирах празната бутилка в джоба си — шофьорът ми беше нов и не ми трябваха заглавия по вестниците, че съм излочила целия минибар. — Той дори не е истинският ти баща.

Освен това вече нямаше какво да направя по въпроса. Татко си беше отишъл, като всички други хора, които някога бях обичала, и трябваше просто да продължа напред. Нямах нужда от него, нямах нужда от никого…

— Пристигнахме, мадам — съобщи шофьорът по интеркома.

— Мерси. Ще изскоча сама — добавих и направих точно това, затваряйки вратата зад себе си. Беше най-добре да се прибера по най-незабележимия начин — другите известни личности можеха да се маскират и да отидат в местния ресторант, но аз бях висока над метър и осемдесет и всеки би ме забелязал в тълпата, дори да не бях известна.

— Здрасти, Електра!

— Томи — успях да се усмихна, докато вървях под навеса към входа на блока, — как си днес?

— Много по-добре, след като ви видях, госпожице. Добре ли мина денят ви?

— Да, страхотно, мерси — кимнах и погледнах надолу, много надолу, към моя фен номер едно. — До утре, Томи!

— Разбира се, Електра. Няма ли да излизате тази вечер?

— Не, ще си остана на тихо и спокойно вкъщи. Чао-чао! — махнах му и влязох.

„Поне той ме обича“ — помислих си, докато си прибирах пощата от портиера и тръгнах към асансьора. Носачът се качи с мен просто защото беше част от работата му; чак се замислих дали да не му дам да ми носи ключовете, понеже нямах нищо друго. Замислих се за Томи. Той стоеше на страж пред сградата повечето дни от няколко месеца насам. Отначало се бях уплашила и помолих портиера да се отърве от него. Томи обаче отказа да помръдне, буквално, с аргумента, че има пълно право да стои на тротоара, че не пречи на никого и иска само да ме защитава. Портиерът ме посъветва да се обадя в полицията и да го обвиня в преследване, но една сутрин го попитах за пълното му име и го проверих в интернет. Открих във фейсбук, че е ветеран от армията, спечелил медали за храброст в Афганистан, и че има жена и дъщеря в Куинс. Сега вече не се чувствах застрашена от него, напротив, присъствието му ме караше да се чувствам в безопасност. Освен това винаги се държеше учтиво и уважително, затова казах на портиера да го остави на мира.

Носачът излезе от асансьора и ми направи път да мина. След това изпълнихме нещо като танц, в който аз трябваше да отстъпя назад, за да може той да тръгне пред мен, да ме отведе до вратата на мезонета ми и да отвори вратата със собствения си универсален ключ.

— Заповядайте, госпожице Д’Аплиез. Пожелавам ви приятен ден.

Той ми кимна, но в очите му нямаше никаква топлота. Знаех, че на персонала тук му се иска да изчезна в облак дим по несъществуващия комин. Повечето обитатели на сградата живееха тук, откакто са били в коремите на майките си, по времето, когато за цветнокожа жена като мен е било „привилегия“ да им бъде прислужница. Всички те бяха собственици, докато аз все едно бях селянка: можах да взема апартамента под наем само защото старицата, живяла някога там, починала и синът й реновирал апартамента с идеята да го продаде на астрономическа цена. Заради нещо, наречено „ипотечната криза“, явно не успял. Вместо това му се наложило да сключи договор за наем с човека, предложил най-високата цена — аз. Цената беше безумна, но такъв беше и апартаментът, натъпкан с модерно изкуство и всякакви електронни устройства, които човек би могъл да си представи (не знаех как да работя и с половината от тях), а изгледът от терасата към Сентръл парк беше невероятен.

Ако имах нужда от нещо, което да ми напомни за успеха ми, то беше този апартамент. „Но това, за което ми напомня най-много — помислих си, докато се отпусках на дивана, който би стигнал за легло за двама, — е колко съм самотна.“ Размерите му караха дори мен да се чувствам малка и крехка… и тук, горе, на последния етаж на сградата, напълно изолирана.

Мобилният ми телефон иззвъня някъде в апартамента с песента, направила Мич световна суперзвезда; бях се опитала да я сменя, но не се получи. „Ако дислексията на Кики й пречи да се оправя с думите, значи аз имам някаква електронна дислексия“ — помислих си, докато вървях към спалнята да вдигна. Зарадвах се да видя, че камериерката беше сменила чаршафите на огромното легло и всичко отново беше перфектно като в хотелска стая. Харесвах новата камериерка, която личната ми асистентка бе намерила; тя беше подписала споразумение за неразгласяване, като всички останали, за да не може да разкаже на медиите за по-неприятните ми навици. Все пак потръпнах при мисълта какво си е помислила тя — не се ли казваше Лизбет? — когато е влязла в апартамента ми тази сутрин.

Седнах на леглото и си изслушах гласовите съобщения. Пет бяха от агентката ми, която искаше спешно да й се обадя за утрешната фотосесия за „Венити феър“, а последното беше от Ейми, новата ми лична асистентка. Беше с мен само от три месеца, но я харесвах.

„Здрасти, Електра, Ейми е. Аз… ами, само исках да ти кажа, че ми беше много приятно да работя за теб, но не мисля, че ще се получи в дългосрочен план. Днес подадох молбата си за напускане на агентката ти, пожелавам ти успех в бъдеще и…“

— По дяволите! — изкрещях, натиснах „изтриване“ и метнах телефона на другия край на стаята. — Какво по дяволите съм й направила?! — попитах тавана, питайки се защо съм толкова разстроена, че някаква никаквица, която ми се молеше на колене да й дам шанс, ме е напуснала само след три месеца.

„От малка си мечтая да работя в модния бизнес. Моля ви, госпожице Д’Аплиез, ще работя за вас нощ и ден, кълна се, че никога няма да ви разочаровам!“ — изимитирах превзетия бруклински акцент на Ейми, докато набирах агентката си. Имаше само три неща, без които не можех да живея: водката, кокаина и личната асистентка.

— Здрасти, Сузи, току-що чух, че Ейми е напуснала.

— Да, лоша работа. Справяше се добре. — Британският акцент на Сузи звучеше бодро и професионално.

— Да, и аз мислех така. Знаеш ли защо си тръгва?

Последва пауза, преди тя да отговори.

— Не. Както и да е, ще дам задачата на Ребека и до края на седмицата със сигурност ще ти намерим нова. Получи ли съобщенията ми?

— Аха, получих ги.

— Е, не закъснявай утре. Искат да снимат, докато слънцето изгрява. Колата ще те вземе в четири сутринта, окей?

— Окей.

— Чух, че снощи си направила голямо парти.

— Да, беше забавно.

— Е, недей да ходиш по партита тази вечер, Електра. Трябва да си отпочинала за утре. Ще бъдеш на корицата.

— Не се притеснявай, ще си легна в девет като добро момиченце.

— Окей. Съжалявам, но ме чака Лагерфелд на другата линия. Ребека ще се свърже с теб със списък с подходящи асистентки. Чао-чао!

— Чао-чао! — изимитирах гласа й, след като затвори телефона. Сузи беше сред малкото хора на планетата, които биха се осмелили да ми затворят. Тя беше най-влиятелната модна агентка в Ню Йорк и представляваше всички големи имена в индустрията. Беше ме забелязала, когато бях на шестнайсет. Тогава работех като сервитьорка в Париж, след като ме изключиха от третото училище за горе-долу толкова години. Казах на Татко, че няма смисъл да се опитва да ми намери ново училище, защото ще ме изключат и оттам. За моя изненада той не се опита да спори.

Помнех колко бях изненадана, че не се ядоса на поредния ми провал. Изглеждаше просто разочарован, което доста ме обезкуражи.

— Мислех да попътувам или нещо подобно — казах на Татко. — Да се уча направо от живота.

— Съгласен съм, че повечето неща, които трябва да знаеш, за да имаш успех в живота, не се научават в класната стая — отвърна той, — но понеже си толкова умна, се надявах поне да получиш някакви квалификации. Малко си млада, за да пътуваш сама по широкия свят, Електра.

— Мога да се грижа за себе си, Татко — заявих твърдо.

— Не се и съмнявам, но как ще спечелиш пари, за да пътуваш?

— Ще си намеря работа, разбира се — свих рамене. — Мислех първо да отида в Париж.

— Отличен избор — кимна Татко. — Това е невероятен град.

Докато го гледах над голямото бюро в кабинета му, си помислих, че изглежда почти замечтан и тъжен. Да, определено тъжен.

— Е, добре тогава — продължи той, — защо не направим компромис? Ти искаш да напуснеш училище, което разбирам, но се притеснявам да пусна най-малката си дъщеря сама по света на толкова крехка възраст. Марина има някои познати в Париж. Убеден съм, че ще може да ти намери безопасно място, където да отседнеш. Прекарай лятото там, а после ще решим къде да отидеш след това.

— Окей, добър план — съгласих се аз, още изумена, че не се опита да ме накара да завърша образованието си. Докато ставах, заключих, че или си е измил ръцете и се е отказал от мен, или ми дава точно толкова свобода, колкото да се проваля отново. Както и да е. Мама се обади на разни познати и се озовах в приятен малък едностаен апартамент с изглед към покривите на Монмартр. Беше миниатюрен и трябваше да деля банята с купчина деца от чужбина, дошли да си подобрят френския, но беше мой.

Помнех онзи прекрасен първи миг, когато усетих вкуса на независимостта: стоях в малката си стаичка в нощта, когато пристигнах, и осъзнах, че няма никой, който да ми каже какво да правя. Нямаше и никой, който да ми сготви, така че отидох в едно кафене малко по-надолу по улицата, седнах на маса отвън и запалих цигара, докато разглеждах менюто. Поръчах си френска лучена супа и чаша вино, а на сервитьора изобщо не му направи впечатление, че пуша и поръчвам алкохол. След три чаши вино събрах самоувереността да отида при управителя и да го попитам дали има свободни места за сервитьорки. Двайсет минути по-късно се върнах в стаята си с нова работа. Изпитах гордост, когато се обадих на Татко на другата сутрин по телефонния автомат в коридора. Трябва да призная, че звучеше също толкова щастлив, колкото когато приеха сестра ми Мая в Сорбоната.

Четири седмици по-късно поднесох croque monsieur на Сузи, настоящата ми агентка, и останалото е история.

„Защо постоянно гледам назад?“ — запитах се, докато се готвех да изслушам останалите си съобщения. — „И защо продължавам да мисля за Татко?“

„Мич… Татко… — промърморих, докато чаках гласовата поща да заработи. — Вече ги няма, Електра, а от днес я няма и Ейми, така че просто трябва да го приемеш.“

„Скъпа Електра! Къде си? Пак се върнах в Ню Йорк… Какво ще правиш довечера? Какво ще кажеш за бутилка «Кристал» и малко чоу мейн^[1] dans ton lit avec moi? Копнея за теб. Обади ми се веднага щом можеш.“

Въпреки лошото си настроение не можех да не се усмихна. Зед Езу беше енигма в живота ми. Беше ужасно богат, с много връзки и въпреки ниския си ръст и факта, че изобщо не беше обичайният ми тип, беше невероятен в леглото. Редовно спяхме заедно в продължение на три години. Всичко това спря, когато връзката ми с Мич стана сериозна, но преди няколко седмици започнахме отново и нямаше съмнение, че беше повдигнал самочувствието ми, от което имах нужда.

Бяхме ли влюбени? Поне за мен отговорът беше категорично не, но се движехме в едни и същи кръгове в Ню Йорк, а най-хубавото беше, че насаме говорехме на френски. Също като Мич той не се впечатляваше от това коя съм, което тези дни беше рядкост и някак бе успокояващо.

Вгледах се в телефона, чудейки се дали да игнорирам Зед и да последвам инструкциите на Сузи да си легна рано, или да му се обадя и да се насладя на компанията му. Отговорът беше очевиден, така че се обадих на Зед да дойде. Докато го чаках, си взех душ и облякох любимото си копринено кимоно, изработено специално за мен от обещаващо японско ателие. След това изпих, или поне така ми стори, към три литра вода за противодействие на алкохола и другите лоши неща, които бих могла да погълна, когато дойде Зед.

Портиерът обяви пристигането на Зед по телефона. Казах им да го пратят директно горе. Той се появи на вратата с огромен букет от любимите ми бели рози и обещаната бутилка шампанско „Кристал“.

— Bonsoir, ma belle Electra — каза той на странния си френски със скъсени звуци, остави цветята и шампанското и ме целуна по двете бузи. — Comment vas-tu?

— Добре съм — отвърнах и погледнах алчно шампанското. — Да го отворя ли?

— Мисля, че това е моя работа. Може ли първо да си сваля сакото?

— Разбира се.

— Но преди това — каза той, бръкна в джоба на сакото си и ми подаде кадифена кутийка, — видях това и се сетих за теб.

— Благодаря — отвърнах аз, седнах на дивана и свих дразнещо дългите си крака под себе си, гледайки кутийката в ръцете си като щастливо дете. Зед често ми носеше подаръци. Иронията беше, че въпреки огромното му богатство, те рядко бяха особено скъпи, но винаги бяха интересни и грижливо избрани. Повдигнах капачката и видях вътре пръстен. Камъкът беше овален и имаше мек масленожълт цвят.

— Това е кехлибар — обясни той, докато аз гледах как камъкът хваща светлината на полилея над нас. — Пробвай го.

— На кой пръст да го сложа? — пошегувах се, вдигайки поглед към него.

— На който пожелаеш ma chère, но ако смятах да ти предлагам брак, мисля, че бих намерил нещо малко по-добро. Сигурно знаеш, че гръцкото ти име има връзка с кехлибара?

— Наистина ли? Не, не знаех. — Гледах го, докато вадеше тапата на шампанското. — Каква връзка?

— Ами гръцката дума за кехлибар била „електрон“ и според легендата в камъка били хванати лъчите на слънцето. Един гръцки философ забелязал, че ако две парчета се потъркат едно в друго, се получава триене, което генерира определена енергия… Името не би могло да ти отива повече — усмихна се той, поставяйки пред мен чаша шампанско.

— Искаш да кажеш, че създавам триене? — усмихнах му се и аз. — Въпросът е аз ли съм пораснала с името си, или то е пораснало в мен? Santé.

— Santé. — Чукнахме се с чашите и той седна до мен.

— Ъъъ…

— Чудиш се дали съм ти донесъл друг подарък?

— Да.

— Тогава погледни под подплатата на кутийката.

Погледнах и, разбира се, под тънкия слой кадифе, в който бе прибран пръстенът, имаше малко найлоново пакетче.

— Благодаря, Зед! — казах аз, докато отварях пакетчето, след което натопих пръст в съдържанието му като дете в буркан мед и го втрих във венците си.

— Добро е, нали? — попита той, когато изсипах малко върху масата, извадих късата сламка от пакета и смръкнах една доза.

— Ммм, много — съгласих се. — Искаш ли малко?

— Знаеш, че не искам. Е, как си ти?

— О, ами… добре.

— Не звучиш много убедена, Електра, а и изглеждаш изтощена.

— Бях заета напоследък — обясних и отпих голяма глътка шампанско. — Миналата седмица бях на фотосесия във Фиджи, а другата седмица летя за Париж.

— Може би трябва да позабавиш темпото. Да си починеш.

— Казва човекът, който сам признава, че прекарва повече нощи на частния си самолет, отколкото в леглото си — подкачих го.

— Тогава може би и двамата трябва да забавим темпото. Мога ли да те изкуша с една седмица на яхтата ми? Закотвена е в Санта Лусия за следващите два месеца, преди да я пратя в Средиземноморието за лятото.

— Ще ми се — въздъхнах. — Програмата ми е пълна чак до юни.

— Юни тогава. Може да обиколим гръцките острови.

— Може — свих рамене, без да го приемам насериозно.

Той често обсъждаше планове насаме с мен, а накрая не се получаваше нищо. Но аз и не исках да се получава. Зед беше страхотен за компания за една вечер и за малко физически дейности, но повече от това и щеше да започне да ме дразни с придирчивостта си и невероятната си арогантност.

Телефонът на портиера иззвъня отново и Зед се изправи да вдигне.

— Пратете го горе веднага, благодаря. — Той наля още шампанско и на двама ни. — Ще ядем китайско и ти обещавам, че никога не си опитвала по-вкусен чоу мейн — усмихна се той. — Е, как са сестрите ти?

— Не знам. Напоследък съм прекалено заета, за да им се обаждам. Али обаче роди бебе — малко момченце. Нарече го Беър, което е много сладко. Всъщност през юни трябва да се видя с всички тях в Атлантис. Ще отидем с лодката на Татко до гръцките острови, за да пуснем венец на мястото, където Али смята, че ковчегът му е бил пуснат в морето. Баща ти беше открит на един плаж недалеч оттам, нали?

— Да, но също като теб не искам да мисля за смъртта на баща си, защото ме разстройва — отвърна рязко Зед. — Мисля само за бъдещето.

— Знам, но е странно съвпадение…

На вратата се позвъни и Зед отиде да отвори.

— А сега, Електра — каза той, докато носеше две кутии към кухнята, — ела да ми помогнеш с храната.