Лусинда Райли
Сестра на слънцето (33) (Историята на Електра)

32.

Видях, че очите на баба ми бяха затворени и се зачудих дали не е заспала. Беше интересно да слушам историята на Сесили в Кения и съжалявах, че е изгубила бебето си… но честно казано не бях по-близо до това да разбера какво общо има тази история с мен.

— Това е… много тъжно — казах на доста висок глас, за да видя дали ще мога да я събудя.

— Да — съгласи се Стела и веднага отвори очи. — Загубата на това дете имаше голямо влияние върху живота й — както и на моя.

— Но как? Как се вписваш ти в историята? Къде съм родена аз и…

На вратата на дневната се почука леко и се показа главата на Мариам.

— Много съжалявам, че трябва да ви прекъсна, дами, но колата чака долу да те отведе на летището, Електра.

— Добре, благодаря. — Обърнах се отново към Стела. — Е?

— Изглежда трябва да проявиш още малко търпение. Освен това — продължи тя и се изправи, — аз съм уморена. Разказването на миналото винаги е травмиращо, особено когато е твоето собствено.

— Но как така е твоето собствено? — продължих да питам, докато вървях зад нея по коридора. — Участваш ли вече в историята?

— Не гледаме филм, Електра; това е истинска история и трябва да знаеш какво е станало първо, за да разбереш случилото се по-късно. А сега и двете трябва да си вървим.

— Кога можеш да дойдеш пак, за да ми разкажеш останалото?

— Този уикенд ще ходя във Вашингтон, Колумбия, но се връщам в понеделник, така че може да се уговорим за понеделник вечер, какво ще кажеш? Например в осем вечерта?

— Добре — съгласих се, докато влизахме в асансьора, подразнена, че ще трябва да чакам още четири дни, преди да разбера коя съм.

— Много се гордея с теб, Електра; стигна толкова далече за толкова кратко време. Продължавай добрата работа, нали така, скъпа? — Стигнахме до преддверието и тя се обърна да ме целуне по двете бузи.

— Ще се опитам — отвърнах и добавих неохотно „благодаря“, понеже си спомних тъкмо навреме, че съм „новата аз“. Излязохме от сградата и шофьорът отвори вратата на лимузината, която чакаше отвън. Седнах на задната седалка.

— И може би следващия път, когато се видим, ще ми кажеш кой е този Майлс. Довиждане засега — каза Стела и ми се усмихна лукаво.

* * *

— Здрасти! Как беше пътуването? — попитах наведена през прозореца, когато Майлс и Ванеса излязоха от летището и тръгнаха към лимузината. Бях я поръчала специално за Ванеса, понеже се надявах да й се стори яко.

— Всичко мина добре! — извика в отговор Майлс, докато помагаше на шофьора да прибере куфарите им в багажника.

— Хей, Ванеса, ти влез при мен, а Майлс ще седне отпред, става ли?

Ванеса направи каквото казах и шофьорът затвори вратата след нея. Погледнах изпитото й лице и ми се стори, че е отслабнала още повече, откакто я видях за последен път.

— Как си? — попитах я, докато плъзгаше дългите си слаби пръсти по кожената седалка.

— Тази кола е толкова яка, Електра! — възкликна тя, игнорирайки въпроса ми. — Един клиент веднъж ме взе с лимузина. Закара ме пред сградата, където живееше, и ме изчука на паркинга. Жена му дойде и трябваше да ме скрие в багажника. Минаха три часа, преди да се върне. Помислих, че ще се задуша там вътре.

— Трябва да е било много страшно — казах искрено. — Едни гадни момичета в училище ме затвориха в шкаф и още не мога да понасям тесни пространства.

— Нали? Лошо е, много лошо, човече — кимна Ванеса.

Постарах се да измисля нещо позитивно, което да кажа, но се провалих и между нас се възцари тишина.

— Хей, това минибар ли е? — Ванеса посочи кутията между двете предни седалки.

— Да, минибар е. Искаш ли нещо газирано?

Ванеса ме погледна, сякаш за да каже „и двете знаем какво всъщност искам“.

— Ще пия кола.

Отворих малкия хладилник и извадих кенчето, преди да съм успяла да погледна миниатюрните бутилки, подредени в редичка на вратата.

— Майлс ми каза, че мястото, където отиваш, е страхотно — казах накрая.

Ванеса се загледа през прозореца и не можех да я обвиня. За нея усещането сигурно беше все едно отива в друг вид затвор, но поне изглеждаше по-спокойна и малко по-отзивчива, отколкото в болницата.

— Колко остава, Майлс? — попитах.

— Още около половин час. Близо е до място, наречено Дикс Хилс.

— Казах на Майлс, че адресът доста ми подхожда — изкиска се Ванеса.

Тридесет минути по-късно, след като преминахме през квартал, който изглеждаше като приятно предградие, стигнахме до затворен портал. Докато Майлс говореше с пазача на пост, забелязах, че макар отвън да се виждаха само високи храсти жив плет по периметъра, зад тях имаше висока ограда с бодлива тел по върха и ярки охранителни лампи, светещи в далечината. Дори на Майлс би му било трудно да стигне върха й с протегнати ръце.

Минахме с колата през добре поддържаните градини и накрая видях голяма и много впечатляваща бяла къща.

— Леле — каза Ванеса, гледайки през прозореца, — изглежда все едно президентът живее тука.

— Всъщност Лендсдаун Хаус и имотът около нея са били завещани на благотворителната организация, която управлява рехабилитационния център от жената, която някога живяла тук — обясни Майлс. — Загубила единствения си син от пристрастяване и живяла като отшелничка до смъртта си преди десет години. Определено е красиво — отбеляза той, гледайки дорийските колони от двете страни на стълбището, което водеше до внушителната входна врата.

— Щях да си сложа вечерната рокля, ако знаех — подметна подигравателно Ванеса, а една жена слезе от паркирана кола и тръгна към нас.

— Мамка му! Това е Ида! — каза Ванеса и се приведе на седалката до мен, когато жената почука на задния прозорец. Имаше горе-долу същия цвят на кожата като мен и беше облечена в страхотен лилав кафтан, който исках да притежавам веднага.

— Социалната работничка на Ванеса — разясни Майлс и слезе от лимузината да я поздрави. Вече ме бе предупредил да стоя скрита, когато пристигнем, и да оставя Ида да я заведе вътре.

Да се появи в компанията на прочут супермодел, нямаше да й даде добър старт с другите пациенти.

— Изглежда страхотно — казах на Ванеса, която направо трепереше. Тя ме хвана за ръката.

— Не я познаваш. Тя е вещица! Ако знаех, че Ида ще идва, щях да си остана в болницата — пошегува се мрачно Ванеса. — Няма да изляза и не можеш да ме накараш.

Видях как бръкна в джоба на якето си, извади пакет цигари и запалка и си запали една.

— Знам, че ще ти е трудно, но… — Помъчих се да намеря правилните думи. — Знаеш ли какво, Ванеса? Аз съм тук, за да ти помогна, както и Майлс и Ида, която се пребори да те вкара в най-добрия център, който познава. Всички ни е грижа за теб. Така че трябва да влезеш и да се оправиш, а аз ще дойда да те видя веднага щом ми позволят. Щом се оправиш, двете ще се позабавляваме хубаво!

— Ти само така говориш. Ще забравиш за мен, докато съм затворена тук, а ти си навън и си богата и известна.

— Не съм те забравила досега, нали? Ето. — Бръкнах в чантата си и извадих бейзболна шапка на „Burberry“, която ми беше изпратил един стилист преди няколко месеца. Никога не бих я сложила, но реших, че на Ванеса може да й хареса.

Тя я погледна и опипа плата.

— Истинска ли е?

— Разбира се.

— Яко! — Тя си я сложи на обратно и само за няколко секунди видях детинско удоволствие в очите й. — Значи е моя?

— Да.

— Така и така никой няма да повярва, че е истинска — или ще си помислят, че съм я откраднала — сви рамене тя и си изгаси цигарата.

— Е, ти знаеш и това е единственото, което има значение. А сега е време да тръгваш.

— Аз… — Тя вдигна поглед към мен и видях сълзи в очите й. — Добре.

— Ще бъда с теб по целия път, обещавам. — Разтворих ръце и я прегърнах толкова силно, колкото можах.

Тя отвори вратата и загледах как отиде при Майлс и Ида, която също я прегърна веднага. Това ме накара да се почувствам малко по-добре. Майлс привлече вниманието ми и сложи ръка до ухото си, все едно държеше телефон.

— Ще ти се обадя — оформи думите безмълвно с устни. Тримата тръгнаха нагоре по стъпалата към входната врата.

— Готова ли сте да тръгваме, мадам?

— Да — кимнах. Докато лимузината обръщаше, отворих прозореца, за да изкарам цигарения дим. В този момент Ванеса се обърна към мен и на слабото й лице бе изписан чист страх.

— Обичам те! — оформих думите безмълвно и колата тръгна по алеята. И докато преглъщах сълзите си, понеже се чувствах като майка, която оставя детето си на първия учебен ден, осъзнах, че е вярно.

* * *

Радвах се, че имам фотосесия на следващия ден, защото цялото преживяване в Дикс Хилс миналата вечер ме бе накарало да изпитам дежа вю и ме беше стреснало. Но всички отзиви в интернет хвалеха мястото; професионалистите го оценяваха като най-добрата институция в щата Ню Йорк за „зависими от наркотиците младежи в неравностойно положение“, както ги наричаше „Ню Йорк Таймс“. Майлс се обади и каза, че Ванеса изглеждала спокойна, когато я представили на другите млади момичета в нейното крило.

— Добрата новина е — добави той, — че болницата в Туксон я е стабилизирала, така че влезе в дългосрочното отделение веднага.

Това означаваше, че не са я пратили в отделението за детоксикация, което, както прочетох онлайн, имало леки стени.

Иронията беше, че фотосесията ми беше приятна, макар да бе изминала поне година, откакто за последно работих на такава, без да съм взела някакъв стимулант.

Ксавиер, известен като „ХХ“, присъстваше на фотосесията; той беше дизайнер, с когото бях работила няколко пъти, включително когато измислихме горнище с качулка със златна светкавица отпред, което се разпродаде за седмица.

— Какво ще кажеш за още една колаборация скоро? — попита ме той.

— Може би — отвърнах, докато излизах на снимачната площадка.

Автоматично преминах през обичайната серия пози и мислите ми се върнаха към скицника. Много ми харесваше да работя върху дизайна на дрехите в рехабилитационния център и беше много по-удовлетворяващо от това да прекарвам живота си в правене на физиономии…

— Еха, Електра, тази ваканция ти се е отразила страхотно! Днес беше великолепна пред обектива — започна да ме хвали фотографът Мигел, за когото бях убедена, че по рождение се е казвал просто Майк.

— Това беше невероятно, Електра — каза Мариам по-късно в съблекалнята. — Никога не съм те виждала да сияеш така.

— О, моля те, Мариам — усмихнах й се. — Мигел и ХХ ме попитаха дали искам да отида на обяд в „Дел анима“, понеже свършихме толкова рано…

— Електра, не искам да ти развалям удоволствието или нещо подобно, но…

— Няма проблем, вече им казах, че не мога. Знам, че е твърде рано. Казах им, че имам среща, което е вярно, но е по-късно. Но първо има едно място, където трябва да отида.

* * *

Когато спряхме пред салона на ъгъла на Пето авеню и Източна 57-ма улица, се обърнах към Мариам.

— Ще влезеш ли да видиш дали Стефано може да ме вмести?

— О, но… съмнявам се, дори за теб, Електра. Знаеш, че винаги има запазени часове с месеци напред, а отнема часове да ти изправи косата.

— Мариам — завъртях очи. — Не помниш ли разговора ни вчера на обяд със Стела?

— Разбира се, но ти само се шегуваше, нали?

— Изобщо не се шегувах. Не се притеснявай, ще изляза да говоря с него.

Скочих от колата, преди Мариам да успее да ме спре. Говорих с рецепционистката, която каза, че Стефано е излязъл на обяд, но понеже съм аз, можеше да се съгласи да ме види, за да ми каже здрасти.

Стефано и аз се бяхме запознали, когато за пръв път дойдох в Ню Йорк и Сузи ме прати при него преди първата фотосесия в живота ми. Тъй като беше отчасти афроамериканец и отчасти италианец, беше свикнал да работи с коса като моята. Смятах срещите ни за необходимо мъчение, но много го харесвах.

— В задната стая ли е? — попитах.

— Да, но…

Прекосих салона и бутнах вратата, на която пишеше „Само за персонал“ и където със Стефано си бяхме споделяли безброй черти кокаин по време на дългия и скучен процес по изправянето и фризирането на къдриците ми.

Естествено, той беше там и си „пудреше носа“.

— Електра! Cara, какво правиш тук? — попита той, изправи се и ме целуна по двете бузи. — Нямаме уговорка днес, нали?

— Не, нямаме, но се чудех дали ти се намират ножици…

Половин час по-късно излязох през задната врата с може би, ако съм щедра, около сантиметър коса на главата. Първоначално Стефано отказа да изпълни желанието ми, но когато заплаших, че ще се заема сама, ми направи страхотна къса прическа.

— Олеле! — възкликна Мариам, когато влязох в колата до нея и покри устата си с ръка. Беше ужасна актриса — всички емоции бяха изписани по лицето й.

— Е, като изключим шока, какво мислиш за новото ми аз?

— Ами… сериозно ли?

— Сериозно.

Мариам ме огледа преценяващо с проницателно, критично око. Накрая кимна и се усмихна широко.

— Мисля, че изглеждаш страхотно!

— Можеш ли да си представиш колко часове от живота си ще спестя с тази прическа? Похабени часове, Мариам. Просто ще кажем на Сузи, че от сега нататък ще трябва да използвам перуки. Е, след половин час има среща на Анонимните алкохолици в Челси, така че по-добре да тръгваме натам и да си вземем нещо за обяд по пътя.

* * *

В колата напът за вкъщи след срещата Мариам се обърна към мен.

— Електра, дали ще бъде възможно да се прибера тази вечер? Искам… да видя семейството си.

— Разбира се! Не искам да те задържам далече от тях.

— Знаеш, че ще бъда на разположение по телефона, ако имаш нужда от мен, и няма да ми отнеме много време да дойда при теб. Само за уикенда е.

Кимнах и се почувствах виновна, че й преча да бъде със семейството си. Когато се върнахме пред сградата, където живеех, се зарадвах да видя, че Томи пак е на обичайния си пост. Мариам само му каза „здрасти“ и влезе вътре, но аз се спрях да си поговорим.

— Здравей, Томи! Нямах възможност да ти кажа отново колко съм ти благодарна, че ми помогна заедно с Мариам онази вечер, когато… се разболях.

— Електра, знаеш, че няма нищо, което не бих направил за теб. — Томи се усмихна, но видях тъгата в очите му.

— Слушай, ако има нещо, каквото и да е, което мога да направя за теб, Томи, само ми кажи, нали?

— Добре. Благодаря. Впрочем много ми харесва новата ти прическа.

— Благодаря, Томи!

Докато се качвах на асансьора, реших, че вече ще ходя на срещи на АА само в Челси. Последното нещо, което исках, беше да загубя Томи като приятел, а знаех колко неудобно ще се почувства, ако разбере, че съм чула признанието му.

Седнах на дивана в дневната и видях, че имам пропуснато обаждане от Майлс на мобилния, така че му позвъних.

— Здрасти, всичко наред ли е с Ванеса? — попитах го.

— Ида се обади по-рано, Ванеса се справя добре.

— Страхотно! А ти как си?

— Добре. Малко е странно да се върна на работа и да не мога да говоря с никого за откачените неща, които ми се случиха… които ни се случиха.

— Да, нали? Днес беше първата ми фотосесия и беше странно да съм толкова… в съзнание, без всичките неща, които взимах, за да го притъпявам.

— Да, слушай, трябва да вървя. Чакам обаждане от клиент всеки момент и се мъча да наваксам работата в офиса.

Майлс затвори, а аз станах и излязох на терасата. Облегнах се на стъкления парапет и погледнах надолу към Ню Йорк. За пръв път, откакто се бях върнала у дома, се почувствах наистина зле. Може би беше, защото уикендът зееше пред мен. Обикновено по това време пътувах нанякъде, което ме устройваше, понеже уикендите бяха времето, в което успешните хора излизаха извън града и ходеха по домовете си в провинцията, за да прекарват време с приятелите и семейството си.

— Здрасти, Електра — обади се Мариам зад мен. — В хладилника има още от супата от леща, която направих по-рано, както и малко салата — би трябвало да ти стигне за вечеря.

— Благодаря.

— О, обади ли се на онази терапевтка, която препоръча Фи?

— Да.

— И?

— След Фи просто не ми изглежда подходяща.

— Разбирам, Електра, но трябва да намериш някого тук, в Манхатън. Това е третият психотерапевт, на когото се обаждаш и казваш не. Може би трябва да идеш да се видиш с някого от тях? Да прецениш на живо?

— Може би, но просто не искам да рискувам да избера грешния човек и да ми размътят мозъка, разбираш ли? Сега съм добре, Мариам, и има много хора, с които мога да говоря, ако имам нужда.

— Добре. Не искам да ти опявам, просто ме е грижа за теб, Електра.

— Знам, и си просто страхотна, Мариам.

— Имаш ли нужда от още нещо, преди да тръгна?

— Не. Отивай си вкъщи да се видиш със семейството си!

— Ако си сигурна, защото…

— Сигурна съм. Все някога трябва да се науча да живея без бавачка, нали?

— Ако имаш нужда от мен, денем или нощем, само ми се обади. Обещаваш ли?

— Обещавам. Моля те, Мариам, отивай си вкъщи!

— Добре. Благодаря, Електра, чао!

— Чао!

Вратата се затвори зад Мариам и за пръв път от повече от пет седмици останах сама.

— Ще отидеш във фитнес салона, после ще вечеряш, ще си легнеш и ще гледаш филм — казах си в опит да потисна паниката. Така че отидох във фитнеса, взех си душ, изядох каквото ми беше оставила Мариам за вечеря, легнах си и включих телевизора. Като че ли даваха само новини за войни между бандите или сериали за болници, никое от които не ми се виждаше добра идея за първата ми нощ сама. Постарах се да се концентрирам върху една романтична комедия, после френски филм, който обикновено би ми харесал, но беше толкова в стил ноар, че ми омръзна и започнах да си проверявам имейлите на лаптопа. Много се зарадвах, като видях, че имаше дълъг отговор от Тиги. Беше написан на френски, което ме накара да се зарадвам, че съм изгледала четиридесет минути от филма ноар за загрявка.

Скъпа Електра,

Прекрасно е да получа писмо от теб (или от когото и да било тези дни) особено тук, горе, в средата на нищото. Интернет сигналът е много несигурен и се чувствам доста откъсната от света, което си има и добри, и лоши страни. Но с всичко в живота е така, нали?

Както и да е, днес сигналът е добър, така че седя отвън на маса за пикник и гледам към долината, която започва да се обагря във великолепно лилаво от цъфтящия пирен.

Първото, което исках да ти кажа, е, че аз съм ти сестра и макар да беше много мило от твоя страна да ми се извиниш, беше напълно ненужно. Не мога да се сетя дори за едно нещо, което да си ми направила или казала, за което да трябва да се извиняваш. Всички ме наричат „снежинка“, така че това не се брои! Но страшно много се зарадвах да получа вест от теб.

Мама ми каза преди известно време, че си решила да потърсиш помощ за проблемите си. Толкова се гордея с теб, Електра! Много е трудно да помолиш за помощ, нали? Но важното е да прескочиш това препятствие. Не съм сигурна дали вече си излязла — не съм говорила с Мама и Мая от известно време, защото съм ужасно заета — но където и да си, искам само да ти пратя голяма прегръдка и да ти кажа, че мисля за теб всеки ден и се моля за теб по моя собствен начин. Знам, че не обичаш такива „фантасмагории“, както ги наричаше, но мога да кажа само, че усещам, че си под някаква много силна защита и ще излезеш от това трудно изпитание по-добра, по-силна и по-красива, отколкото някога си била.

Що се отнася до мен, не мисля, че някога съм била толкова щастлива! Мама може да ти е казала, че имах проблеми със здравето наскоро. Но макар че няма скоро да преплувам Женевското езеро, стига да се грижа за себе си и да не прекалявам, би трябвало да живея още дълго време.

Не е ли невероятно как от лошото често излиза нещо добро? Е, от моето разклатено здраве (и един инцидент със стрелба, който звучи много по-драматично, отколкото всъщност беше, но за това ще ти разкажа друг път) излезе срещата ми с любовта на живота ми. Малко е клиширано, защото той е лекар и се занимава със сърца, а това е частта от мен, с която има проблем. Името му е Чарли Кинеърд и ме е срам да призная, че още е женен, със съпруга, за която ти би казала, че е от ада! Определено е много труден характер, но добрата новина е, че имат и дъщеря на име Зара, която е от рая! На седемнайсет е и в момента е в колеж по земеделие, понеже един ден ще наследи над четиридесет хиляди акра великолепни шотландски земи (Чарли всъщност е господар на имение, шотландски лорд, но не си използва титлата). Той току-що се премести в друга болница, за да е по-близо до мен и Зара и да се оправи с имението, което наистина има нужда от много време и още повече финансови инвестиции. Както и да е, в момента всичко е в пълна бъркотия, но иронията е, че сега, когато стоя тук и гледам долината, се чувствам напълно доволна, защото знам, че съм намерила човека, с когото искам да прекарам остатъка от живота си. И имам късмет, че това се случва на най-красивото място, за което бих могла да си мечтая.

Впрочем не знам дали си отворила писмото си от Татко Солт? Аз отворих моето и то ме прати на пътешествие в миналото ми. И, ами, нека да го кажа така — ако си мислиш, че аз се занимавам с фантасмагории, трябва да се запознаеш с Анхелина, седемдесетгодишната ми братовчедка! Оказа се, че съм потомка на цигани от Андалусия, което обяснява много неща за мен и странните неща, които винаги съм виждала и усещала. Когато нещата тук се поуспокоят, смятам да продължа да изследвам тази част от себе си. Вече работя заедно с местния ветеринар и вкарвам в действие онова, на което ме научи Анхелина за природолечението и лекуването на животни. Смятам в бъдеще да използвам дарбата си, за да помагам и на хора, но всичко с времето си.

Както и да е, скъпа сестро, надявам се да не си забравила за пътуването ни на „Титан“, за да пуснем венец на годишнината от смъртта на Татко; всички други казаха, че ще дойдат, дори Кики, която се премести в Австралия, както може би си чула. Усещам инстинктивно, че е ужасно важно всички да сме там — не само за пускането на венеца. Можеш ли да се обадиш на мен, на Мама или на Мая и да ни кажеш дали си сигурна, че можеш да дойдеш? Не мога да повярвам, че е този месец!

Е, това е всичко засега, макар че много бих се радвала да чуя още новини от теб, ако имаш възможност да ми пратиш имейл. Ще пратя този сега, преди сигналът да е изчезнал.

Изпращам ти всичката си любов, Електра, и нямам търпение да се видим в Атлантис.

Тиги

Усмихнах се и препрочетох имейла само за да се уверя, че не съм пропуснала нищо. Искрено се радвах, че Тиги е намерила живот, който толкова очевидно й подхождаше. Понеже имах цял уикенд да напиша отговор, реших да го отложа за утре сутринта, когато главата ми щеше да е по-бистра. Не ме биваше в дългите писма, нито изобщо в писането, но дългият й имейл заслужаваше подходящ отговор.

Мисълта за предстоящата годишнина ми напомни за армиларната сфера, която се беше появила по мистериозен начин в градината на Атлантис след смъртта на Татко. На нея бяха гравирани имената ни и някакви цифри, за които Али каза, че са координатите на местата, където сме родени. Имаше също цитат на гръцки за всяка от нас. Али ми беше дала моите координати в плик, но посмъртно не можех да си спомня къде съм го сложила.

Преди да имам време да размисля, реших да се обадя на Али. После, тъкмо когато осъзнах, че в Европа трябва да е към два през нощта, тя вдигна.

— Електра? Добре ли си?

— Здрасти, Али. Да, добре съм, много добре. Тъкмо се канех да затворя, защото си спомних колко е часът в Норвегия.

— О, не се притеснявай за това. Нощта и денят напоследък се сливат в едно. На Беър вече му растат зъби и дори моята легендарна енергия е на изчерпване.

— Съжалявам, Али. Сигурно е трудно да отглеждаш дете сама.

— Да, така е — призна Али. — И самотно, особено по това време на нощта.

„Леле!“ — казах си наум и вдигнах вежда, която тя не можеше да види. Беше един от малкото пъти, в които бях чувала Али да признава, че не е свръхчовек.

— Е, аз съм тук, правя ти компания и пращам голяма прегръдка на теб и на Беър.

— А аз никога не съм била толкова благодарна. Благодаря ти, Електра. Тъкмо си мислех, че може да се прибера в Атлантис, преди да дойдете вие, останалите. Мая се обади да ми каже, че ще пристигне по-рано, а имам нужда и от малко помощ с Беър от Мама, неговата „баба“. Не мога да си спомня кога за последно съм спала повече от няколко часа.

— Звучи като страхотна идея, Али.

— Както и да е — прочисти гърло тя, — само за да си поговорим ли се обади?

— Отчасти. Получих имейл от Тиги, който ми напомни, че исках да те питам дали още имаш моите координати от армиларната сфера.

— Разбира се. Защо?

— Мисля, че съм изгубила плика, който ми даде, и… ами, имах време да помисля в рехабилитационния център и…

— Си решила, че искаш да разбереш откъде си дошла — каза много нежно Али, а от другата страна на линията се чу силен крясък. — Почакай минутка — каза тя и чух някакво шумолене и звук като от смучене. — Добре, само ще отида до лаптопа си.

— Добре — отвърнах и усетих как пулсът ми се ускорява, докато чаках.

— И така… отварям файла… Добре, ето го. Можеш ли да ги запишеш?

— Да, разбира се.

Али ми продиктува координатите, а аз ги записах. После зяпнах редицата числа.

— Благодаря. А сега какво да правя?

— Влизаш в Google Earth и отляво трябва да има малко поле за търсене. Напиши там цифрите, те са разделени на градуси, минути и секунди; после би трябвало програмата да намери мястото, към което сочат координатите, и да ти го покаже.

— Ясно — отвърнах. — Благодаря.

— Електра, сега ли ще провериш координатите?

— Да, защо не?

— Само това, че… това е голям момент, нали, да разбереш откъде си? Има ли някой с теб?

— Не, но… — Изведнъж ме осени мисъл. — Хей, Али, да не би да знаеш откъде съм?

— Е, когато за пръв път видяхме армиларната сфера проверих всички координати за малко, за да се уверя, че работят, но честно казано имам съвсем бегла представа накъде сочат твоите.

— Добре, значи не се притесняваш, че ще погледна мястото, защото знаеш, че е нещо лошо?

— О, Електра, не е толкова просто като „лошо“ или „добро“. Мога да ти кажа, че моите координати водеха до музей в Осло. Той е на мястото, където някога е имало театър, в който правел изпълнения мой роднина. Оказа се, че с брат ми Том сме родени в болница на място, наречено Трондхайм в Норвегия. Малко по-късно съм била осиновена от Татко.

— Ясно. И никоя от нас не знае защо е избрал нас? Винаги казваше, че е било така, че ни е избрал специално.

— Не, може да е било просто защото сме имали нужда от осиновяване и той е искал да ни осигури дом. Притесняваш ли се да провериш къде си намерена, Електра?

— Да — кимнах и отворих лаптопа си. Отворих Google Earth в браузъра и последвах инструкциите на Али.

— Мисля, че можем да предположим, че никоя от нас не е родена в щастливо семейство — каза Али. — Иначе нямаше да бъдем осиновени.

— Вярно, вярно… — съгласих се, докато набирах координатите. — Е, добре, да видим…

— Искаш ли да остана на телефона, или да те оставя да го направиш сама?

— Остани, ако нямаш нищо против — отвърнах, защото знаех, че това не е моментът да бъда смела. Гледах въртящото се колелце на екрана и въздъхнах. — Съжалявам, по някаква причина интернетът тук е по-бавен нощем… Ето! Проработи… Е, добре, виждам земното кълбо, намери мястото и тръгна към него, като че ли се движим към Северна Америка… — Млъкнах, защото се чувствах като репортер от НАСА. Глобусът спря на Ню Йорк Сити и се насочи към Харлем. Гледах със свито гърло как пикселите на екрана оформиха квадрат със сгради на пълна с дървета улица и червената игла се заби в една от тях.

— О, господи!

— Какво?! Не ме дръж в напрежение!

— Боже!

— Електра! Моля те, показа ли ти вече мястото?

— Да. Оказва се, че съм родена точно тук, в Ню Йорк Сити. По-точно в място, наречено „Хейл Хаус“, което според Гугъл е в Харлем и на около… петнайсет пресечки от апартамента ми — преброих бързо.

— Шегуваш се!

— Не, не се шегувам. Чакай да проверя в Гугъл какво е „Хейл Хаус“.

Прочетох думите на екрана и въздъхнах тежко.

— Quelle surprise! Родена съм, или поне съм била намерена, в дом за майки и деца за наркозависими и болни от СПИН. Каква новина, а? — завъртях очи.

— О, Електра, толкова съжалявам! Моля те, не оставяй това да те разстрои. Мая също е дошла от сиропиталище, а аз от болница и… така ни е намерил Татко, помниш ли?

— Знам, но… Както и да е, късно е, Али, а ти трябва да си починеш. Ще затварям. Много ти благодаря за помощта и обещавам, че всичко ще бъде наред. Лека нощ!

Затворих, преди да е успяла да ме спре, и се вгледах в страницата от Уикипедия, след което затворих лаптопа. Нямах толкова голям проблем с частта за майките и бебетата — Али беше права, че всички трябва да сме дошли от подобни места. Но бях доста сигурна, че баба ми бе споменала, че съм потомка на принцеси. И тази мисъл се бе загнездила някъде в ума ми.

— Май си сбъркала, бабо — свих рамене. — Единствените гени, които съм наследила, са тези на зависимостта. О, и може би гарнитура от СПИН за капак — добавих мрачно. Знаех, че драматизирам, но имах чувството, че заслужавам малко самосъжаление. Поне ме бяха тествали за ХИВ и знаех, че го нямам, но не беше в това смисълът, нали?

Бях много смутена и реших да се обадя на единствената сестра, за която знаех, че е в подобна на моята часова зона и също ще ми предложи мъдри и успокояващи думи. Набрах номера на Мая и изчаках да вдигне, но вместо това се включи гласовата поща.

— О, здрасти, Мая, Електра е. Не се притеснявай, добре съм и това не е паническо обаждане или нещо подобно. Исках само да видя как си и да си поговорим. О, между другото, имаш ли превода на моя цитат от армиларната сфера? Бих искала да разбера какво пише. Дано се чуем скоро. Чао!

Известно време гледах телефона в очакване Мая да се обади, но не се случи нищо.

Отново вдигнах дистанционното и започнах да сменям каналите, опитвайки се да не мисля за това, което току-що бях открила, но усетих как в мен се надига паника при мисълта за бутилката водка, която можеше да е тук след броени минути, стига само да се обадех на портиера да помоля някой да ми я донесе. Бях разбрала, че съм много по-зависима от алкохола, отколкото от дрогата, но едното можеше лесно да доведе до другото…

— Мамка му! — изругах и станах от леглото, защото знаех, че съм в опасната зона, и потърсих нещо, което да ме разсее. Бях в кухнята и си правех джинджифилов чай, когато чух телефона ми да звъни от спалнята.

Вдигнах го точно когато спря да звъни. Беше Майлс. Изслушах съобщението, което беше просто: „Обади ми се“. Изпаднах в паника, че нещо може да е станало с Ванеса и веднага върнах обаждането.

— Здрасти — отговори той след първото позвъняване.

— Всичко наред ли е с Ванеса?

— Доколкото знам, да. Не съм чул нищо повече от сутринта.

— Слава богу! — въздъхнах от облекчение. — Тогава защо ми се обаждаш?

— Защото Мариам ми каза, че това е първата ти нощ сама.

— Значи ме проверяваш?

— Ако искаш да се изразиш така, да, но го правя, защото знам, че първата нощ винаги е трудна. И аз съм го преживявал, нали помниш?

— Да, ами, има много неща, които можех да правя днес, но реших да си остана вкъщи — отвърнах отбранително.

— И как е?

— О, добре… — излъгах. — Не дават нищо интересно по телевизията.

— Имаш чувството, че стените се затварят около теб?

— Малко — отвърнах, което беше много меко казано.

— Това е нормално, Електра. И исках само да ти кажа, че съм тук, само на няколко пресечки всъщност, така че ако искаш да поговориш с някого, трябва само да ми се обадиш.

— Да, благодаря. Много мило от твоя страна, че си се сетил за мен.

— По една или друга причина не съм мислил за нищо друго — засмя се той. — Последните няколко седмици бяха голямо преживяване, нали?

— Да, така е.

— Освен това исках да те попитам дали си заета утре.

— Ъъъ, не съм. Защо?

— Защото исках да те заведа в Харлем и да ти покажа онзи център. Събота е и поради липса на ресурси вратите са затворени през уикенда, но можеш поне да видиш самото място.

— Еха! — възкликнах, поразена от съвпадението.

— Какво?

— Ами… има нещо, което току-що открих… — Замлъкнах, понеже не бях сигурна дали искам да му кажа или не.

— Ясно…

— В смисъл, тази вечер. Преди няколко минути.

— И?

„Помни, че трябва да се доверяваш, Електра…“

— Току-що открих, че осиновителят ми ме е намерил на място, наречено „Хейл Хаус“. Намира се в Харлем.

— Знам го. Всички в Харлем го знаят. Леле, Електра, каква новина! Кой ти каза?

— Сестра ми Али. Татко остави на всички ни координати, за да проверим, ако поискаме, къде ни е намерил.

— Ясно. Знаеш ли какво е бил „Хейл Хаус“ по онова време?

— Да, място, където жена на име Майка Хейл прибирала бебета, чиито майки били наркозависими или имали СПИН — изрецитирах прочетеното по-рано.

— И как те кара да се чувстваш това?

— Не знам точно сега. И ако обичаш, спри да говориш като психотерапевт! — отвърнах. Беше само наполовина шега.

— Извинявай. Просто се притеснявам за теб. Сигурно ти е трудно да се справиш с тази новина точно сега. Искаш ли да намина и да поговорим?

— Не, добре съм, но благодаря за предложението.

— Сигурна ли си, Електра?

— Сигурна съм.

— Тогава какво ще кажеш да те взема към единайсет преди обяд утре?

— Добре — съгласих се. — Имаш ли адреса ми?

— Твоята много ефикасна асистентка вече ми го даде, просто за всеки случай, ако се наложи да…

— Да се втурнеш да ме спасиш, ако така се натряскам, че забравя къде живея? — усмихнах се.

— Нещо такова, предполагам. Но изглежда се справяш страхотно, Електра. Наистина. А и както казах, ще бъда на разположение, ако имаш нужда от мен, независимо колко е часът. Ще си държа мобилния под ръка.

— Благодаря, Майлс. Ще се видим утре значи.

— Точно така. Опитай се да поспиш. Чао засега.

— Чао!

Усмивката още беше на устните ми, когато затворих телефона. Имах чувството, че Майлс наистина го е грижа за мен, а това ме накара да почувствам топлина вътре в мен.

Въпросът беше, помислих си, след като реших, че все пак нямам нужда от джинджифилов чай, дали утре щях да отида да посетя и мястото, където ме е открил Татко?

Просто не знаех.