Даниъл Силва
Новото момиче (12)

10.
Неджд, Саудитска Арабия

В интервюта за западната преса принц Халид бин Мохамед често говореше за преклонението си пред пустинята. Казваше, че най-много обича тайно да се измъква от двореца си в Рияд и да броди сам в арабската пустош. Там си правел лагер и няколко дни прекарвал в лов със соколи, постене и молитва. А също така обмислял и бъдещето на кралството, което се управлявало от неговото семейство. Точно по време на един от излетите му до планината Сарават го осенила идеята за „Пътят напред“ — амбициозния му план за преустройство на саудитската икономика за постпетролната ера. Твърдеше също, че взел решение да даде право на жените да шофират, докато лагерувал в пустинята Руб ел Хали. Сам насред непрекъснато променящите се дюни, принцът осъзнал, че нищо не е вечно и че дори в страна като Саудитска Арабия промяната е неизбежна.

Истината за пустинните приключения на ХБМ обаче беше коренно различна. Шатрата, в която Габриел и Сара бяха въведени, въобще не приличаше на палатките, в които предците бедуини на Халид бяха живели. Неговата по-скоро наподобяваше на временен павилион. Подът беше покрит с красиви килими, а над главите им грееха кристални полилеи. Новините от деня вървяха на няколко огромни телевизора — Си Ен Ен Интернешънъл, Би Би Си, Си Ен Би Си. И разбира се, „Ал Джазира“, чиято централа беше в Катар и която престолонаследникът правеше всичко възможно да унищожи.

Габриел очакваше лична среща с Негово Кралско Височество, но шатрата беше пълна с хора от кортежа му — свита от помощници, функционери, слуги и сподвижници, които придружаваха бъдещия крал навсякъде, където отидеше. Всички бяха облечени в едни и същи дрехи: бяла арабска роба тоб и карирана червено-бяла гутра, прихваната с черен агал. Забелязваха се и неколцина офицери в униформи, което напомняше, че младият и неопитен принц води война от другата страна на планината Сарават — в Йемен.

От престолонаследника обаче нямаше и следа. Един от слугите заведе Габриел и Сара в чакалнята. Тя беше обзаведена с меки дивани и фотьойли като в лобито на луксозен хотел. Шефът на Службата отказа предложението за чай и сладкиши, но американката опита да изяде една напоена с мед сладка направо през абаята.

— Как успяват да се хранят през това чудо?

— Не го правят. Ядат само с другите жени.

— Аз съм единствената тук, забеляза ли? Няма друга жена в тази шатра.

— Прекалено съм зает да се тревожа кой точно планира да ме убие. — Габриел погледна часовника си. — Къде, по дяволите, е той?

— ХБМ живее по друго време. То е с час и двайсет минути по-късно от останалата част на света.

— Не обичам да ме карат да чакам.

— Той те пробва.

— А не бива да го прави.

— Защо? Ще си тръгнеш ли?

Габриел прокара ръка по копринената тапицерия на дивана.

— Няма да е много грубо, нали?

— Не вярваш на всичко това, така ли?

— Разбира се, че не. Просто се чудя защо си направи труда да ме доведе чак тук.

— А защо отговорът на този въпрос е важен за теб?

— Понеже мъжете, които лъжат за едно, лъжат и за много други неща.

Сред придворните в бели роби настъпи суматоха, когато престолонаследникът Халид бин Мохамед влезе в шатрата. Той беше традиционно облечен в тоб и гутра, но за разлика от другите, носеше бищ, кафява церемониална мантия със златен кант. Държеше я притворена с лявата си ръка. С дясната притискаше мобилен телефон до ухото си. Същият, помисли си Габриел, който Подразделение 8200 беше компрометирало. Зачуди се кой ли друг можеше да слуша — американците и техните партньори от Петте очи^[1], навярно дори руснаците и иранците.

Халид приключи разговора и се втренчи в Габриел, сякаш се изуми да види израелския ангел на отмъщението в земята на Пророка. След миг внимателно прекоси застлания с пищни килими под. Същото сториха четирима тежковъоръжени бодигардове. Дори заобиколен от най-близките си хора, ХБМ явно се боеше за живота си.

— Директор Алон. — Саудитецът не предложи ръката си, която все още стискаше телефона. — Много мило от ваша страна да дойдете толкова бързо тук.

Габриел кимна, но не каза нищо.

Халид погледна Сара.

— Някъде там отдолу ли сте, госпожице Банкрофт?

Черната планина се раздвижи в отговор.

— Моля ви, махнете тази абая.

Американката дръпна булото от лицето си и го преметна през главата си като шал, оставяйки малка част от косата си видима.

— Така е много по-добре. — Очевидно бодигардовете на Халид не бяха съгласни. Те бързо извърнаха погледи и ги насочиха хладно към Габриел. — Трябва да простите на телохранителите ми, директор Алон. Не са свикнали да виждат израелци на саудитска земя, особено такива с репутация като вашата.

— И каква е тя?

Усмивката на Халид беше кратка и фалшива.

— Надявам се полетът ви да е бил приятен.

— Не се оплаквам.

— И пътуването ви дотук да не е било много изтощително?

— Никак даже.

— Да ви предложа нещо за ядене и пиене? Сигурно сте прегладнели.

— Всъщност предпочитам…

— Аз също, директор Алон. Но традициите на пустинята повеляват да се окаже гостоприемство на посетител в лагера ми. Дори този посетител някога да е бил мой враг.

— Понякога — каза израелецът — единственият човек, на когото можете да се доверите, е врагът ви.

— Мога ли да ви се доверя?

— Не мисля, че имате голям избор. — Габриел погледна бодигардовете. — Отпратете ги да се разходят, че ме изнервят. И им дайте телефона си. Не се знае кой може да слуша.

— Експертите ми твърдят, че е сигурен.

— Угодете ми, Халид.

Престолонаследникът подаде телефона на един от бодигардовете си, преди да се оттеглят.

— Предполагам, че Сара ви е обяснила защо исках да се срещнем.

— Нямаше нужда.

— Знаели сте?

Габриел кимна. После попита:

— Похитителите свързаха ли се с вас?

— Опасявам се, че да.

— Колко искат?

— Де да беше толкова просто. Домът на Сауд струва около трилион и половина долара. Не става въпрос за пари.

— Щом не искат пари, какво тогава?

— Нещо, което не мога да им дам. Затова имам нужда от вас. Трябва да я намерите.