Даниъл Силва
Новото момиче (45)

43.
Берлин

Ханифа Хури не изпищя, но изпусна чантата със сушито и ахна толкова силно, че дори съседите щяха да я чуят, ако Михаил не беше хлопнал вратата след нея. Тя се стресна от звука и го изпепели с поглед за миг, преди да се обърне отново към Габриел. Поредица от изражения се изредиха на лицето й като хвърлени от облаци сенки. Последното от тях беше непогрешимо — журналистката го бе разпознала.

— Господи, вие сте…

— Да — прекъсна я той. — Аз съм.

Ханифа се обърна към вратата, но Михаил се бе облегнал на нея като човек, който чакаше автобус. След това тя извади телефон от дамската си чанта и опита да набере някакъв номер.

— На ваше място не бих си правил труда — каза Габриел.

Покритието в тази сграда е ужасно.

— Или вероятно блокирате сигнала, за да не мога да повикам помощ.

— Намирате се в пълна безопасност, Ханифа. В интерес на истината, в момента сте в по-голяма безопасност, отколкото от известно време.

Габриел погледна Михаил, който взе телефона от ръката на журналистката. След това й отне дамската чанта и я прерови.

— Какво търси той?

— Самоубийствена жилетка, АК-47… — Алон сви рамене.

Обичайното.

Михаил й подаде чантата, но задържа телефона. Ханифа погледна Сара.

— Тя също ли е израелка?

— Каква друга да е?

— Говори английски като американка.

— Диаспората ни осигурява голямо предимство, когато вербуваме своите служители.

— Евреите не са единствените пръснати в четирите краища на света.

— Така е — съгласи се Габриел. — Палестинците също са страдали. Но те никога не са били цел на организирана кампания за масово унищожаване като Шоа^[1]. Затова трябва да имаме собствена държава. Не можем да разчитаме на германците, поляците, унгарците или латвийците да ни защитават. Това е урок, на който ни научи историята.

Габриел изрече тези думи не на английски, а на немски. Ханифа му отговори на същия език:

— Затова ли ме отвлякохте? За да ми натикате холокоста в лицето, за да оправдаете превръщането ми в изгнаница?

— Не сме ви отвлекли.

— Полицията едва ли ще се съгласи с вас.

— Може би — рече Габриел, — но се разбирам чудесно с шефа на ФСЗК, защото често му осигурявам важна информация относно заплахите за сигурността на Германия. О, предполагам, че малко ще ме изложите, но ще пропуснете важна възможност.

— Каква възможност?

— Да промените посоката на събитията в Близкия изток.

Ханифа го изгледа въпросително. Очите й бяха почти черни и много изразителни. Приличаше на Адел Блох-Бауер от портрета на Густав Климт.

— Как? — попита най-накрая тя.

— Като ми дадете историята, над която работеше Омар, преди да бъде убит. — След като не получи отговор, Габриел продължи: — Омар не беше убит в онова консулство заради нещата, които е писал в социалните медии. Бил е ликвидиран, защото се е опитал да предупреди Халид за заговор срещу него.

— Кой го казва?

— Халид.

Ханифа присви очи.

— Както обикновено — заяви горчиво тя, — той греши.

— Защо мислите така?

— Не Омар се опита да го предупреди за заговора.

— А кой тогава?

Ханифа се поколеба, но накрая отговори:

— Аз.