Даниъл Силва
Новото момиче (4)

2.
Ню Йорк

Сара Банкрофт осъзна, че е направила ужасна грешка, в мига, в който Брейди Бозуел поръча второ мартини. Двамата обядваха в „Каза Левер“, изискан италиански ресторант на Парк Авеню, там беше изложена малка част от колекцията картини на Уорхол, които собственикът притежаваше. Брейди Бозуел избра мястото. Директор на скромен, но уважаван музей в Сейнт Луис, той идваше два пъти годишно в Ню Йорк, за да присъства на някои големи търгове и да опита от гастрономическите изкушения, предлагани в града, обикновено за нечия чужда сметка. Сара беше перфектната жертва. Четиресет и три годишна, руса, синеока, брилянтна и неомъжена. И най-важното, което беше всеобща тайна в развратния свят на изкуството в Ню Йорк, имаше достъп до неограничени финансови ресурси.

— Сигурна ли си, че няма да се присъединиш към мен? — попита Бозуел, докато вдигаше поредната пълна чаша до влажните си устни. Цветът на лицето му беше като на печена сьомга, приготвена на степен мидиъм уел, а посивялата му коса беше прецизно сресана над плешивото петно на главата му. Папийонката му беше на една страна, както и очилата му с рогови рамки. Зад тях примигаха чифт сълзящи очи. — Наистина не обичам да пия сам.

— Едва един следобед е.

— Не пиеш ли на обяд?

Вече не, но определено беше изкушена да зареже обета си за дневно въздържание.

— Ще ходя в Лондон — избълва Бозуел.

— Така ли? Кога?

— Утре вечер.

Не е достатъчно скоро, помисли си Сара.

— Учила си там, нали?

— В „Кортолд“ — отговори тя с отбранително кимане. Не изгаряше от желание да прекара обяда в обсъждане на биографията й, която — също като размера на служебните й разходи, беше добре известна в света на изкуството в Ню Йорк. Или поне част от нея.

Възпитаничка на Дартмътския колеж, Сара Банкрофт беше изучавала история на изобразителното изкуство в известния Институт за изящни изкуства „Кортолд“ в Лондон, преди да си заслужи докторската степен в Харвард. Скъпото й образование, поето изцяло от баща й, изпълнителен директор в „Ситибанк“, й спечели позицията на куратор на „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон, за която не й плащаха почти нищо. Тя напусна музея по неизяснени причини и — също като една от картините на Пикасо, закупена на търг от неизвестен японски купувач — изчезна от публичното пространство. През този период работеше за Централното разузнавателно управление и пое две много опасни назначения под прикритие по молба на легендарния израелски разузнавач Габриел Алон. Сега работеше в Музея на модерното изкуство, където се грижеше за основната му атракция — удивителната колекция от модерни и импресионистични творби на стойност 5 милиарда долара. Те бяха от имуществото на споминалата се Надия ал Бакари, дъщеря на баснословно богатия саудитски инвеститор Зизи ал Бакари.

След всичко това възникваше въпросът защо Сара обядваше с такива като Брейди Бозуел. Причината бяха наскоро заетите от нея по-незначителни творби от колекцията на Ал Бакари на Окръжния музей на изкуствата в Лос Анджелис. Брейди Бозуел искаше да се нареди на опашката. Макар че нямаше как да го огрее — и това му беше пределно ясно. На неговия музей му липсваха необходимата известност и традиции. Поради тази причина, след като най-накрая си поръчаха обяд, Бозуел започна да отлага неизбежния отказ с разговор на други теми. Сара изпита облекчение. Тя не обичаше конфронтациите. Беше им се наситила за цял един живот. Даже за два, ако трябваше да бъде честна.

— Онзиден чух един неприятен слух за теб.

— Само един ли?

Бозуел се усмихна.

— И какво засягаше този слух?

— Говори се, че работиш на черно.

Обучена в изкуството на заблудата, Сара лесно прикри неудобството си.

— Наистина ли? И какво по-точно?

Бозуел се наведе напред и съзаклятнически зашепна:

— Казват, че ти си тайният съветник за произведения на изкуството на ХБМ. — ХБМ бяха добре известните в цял свят инициали на бъдещия крал на Саудитска Арабия. — Говори се, че ти си го накарала да изхарчи половин милиард долара за онзи съмнителен Леонардо.

— Не е съмнителен.

— Значи, е истина!

— Не ставай смешен, Брейди.

— Отричане без отричане — изгледа я той с основателно подозрение.

Сара вдигна дясната си ръка, сякаш да се закълне.

— Нито сега, нито в миналото съм била съветник за произведения на изкуството на Халид бин Мохамед.

Бозуел не криеше недоверието си. Предястията вече бяха пристигнали, когато най-накрая реши да засегне темата за заемането. Сара се престори на напълно безпристрастна, преди да го осведоми, че в никакъв случай няма да му даде дори една от картините от колекцията на Ал Бакари.

— Какво ще кажеш за едно-две платна на Моне? — подпита той. — Или на Сезан?

— Съжалявам, но няма как да стане.

— Ами Ротко? Имаш много негови, няма да ти липсва.

— Брейди, моля те.

Приключиха с обяда в любезна атмосфера, след което се разделиха на паветата на Парк Авеню. Сара реши да се върне в музея. След една от най-топлите есени, които помнеше, зимата най-накрая бе настъпила в Манхатън. Един бог знаеше какво щеше да донесе новата година. Планетата като че ли бе подхвърляна между крайностите. Самата тя също. Един ден беше таен войник в световната война срещу тероризма, а на следващия уредник на една от най-величествените художествени колекции в света. Животът й не знаеше що е то средно положение.

Сара зави по Източна петдесет и трета улица и изведнъж осъзна, че е изключително отегчена. Да, всички в света на музеите й завиждаха. Само че колекцията на Надия ал Бакари, въпреки целия й блясък и първоначалната шумотевица около откриването й, нямаше да е толкова известна без нея. Сара беше нещо повече от нейното привлекателно публично лице. Поради тази причина й се налагаше да ходи на прекалено много обеди с хора като Брейди Бозуел.

Междувременно личният й живот беше в пълен застой. Въпреки натоварения си с благотворителни събития и приеми график, тя някак си не беше успяла да срещне мъж на подходяща възраст или с добра професионална кариера. О, беше се запознала с много мъже в началото на четиресетте си години, но те нямаха интерес към сериозна връзка — господи, как само ненавиждаше този израз — с жена на тяхната възраст. Господата в началото на четиресетте търсеха сексапилни нимфетки на двайсет и три, като онези замечтани създания, които парадираха из Манхатън с техните тесни клинове и йога постелки. Сара се опасяваше, че навлиза във възрастта на вторите съпруги. В най-мрачните моменти си представяше как е увиснала на ръката на някой богат шейсет и три годишен мъж, който си боядисваше косата и получаваше редовни инжекции с ботокс и тестостерон. Децата от първия му брак щяха да я заклеймят като разбивачка на семейства и да я презрат. След продължителни опити за зачеване най-накрая щяха да успеят да имат едно-единствено дете. А тя щеше да го отгледа сама след геройската смърт на възрастния си съпруг по време на четвъртия му опит да изкачи Еверест.

Шумотевицата, която посетителите в атриума на Музея на модерното изкуство създаваха, оправи временно настроението й. Колекцията на Надия ал Бакари беше на втория етаж, а кабинетът на Сара — на четвъртия. Телефонният й секретар показваше, че има дванайсет пропуснати обаждания. Това не беше нещо необичайно, тъй като постоянно я безпокояха от пресата, получаваше покани за коктейли и откривания на галерии или някой репортер от скандална медия си търсеше поредната пикантна клюка.

Последното съобщение беше от мъж на име Алистър Макмилан. Изглежда, господинът желаеше частна извънработна обиколка на колекцията. Той не беше оставил информация как да се свърже с него. Това не беше проблем, защото Сара бе сред малцината в целия свят, които разполагаха с личния му номер. Тя се поколеба, преди да му позвъни. Не бяха говорили от случилото се в Истанбул.

— Опасявах се, че никога няма да ми се обадиш. — Акцентът му беше смесица от арабски и оксфордски. Гласът му беше спокоен и в него се усещаше умора.

— Бях на обяд — сдържано отговори Сара.

— В италиански ресторант на Парк Авеню с екземпляр на име Брейди Бозуел.

— Откъде знаеш?

— Двама от хората ми са седели на няколко маси от вашата.

Тя не ги беше забелязала. Очевидно уменията й по контрашпионаж бяха ръждясали през осемте години, в които не работеше за ЦРУ.

— Можеш ли да я уредиш? — попита Макмилан.

— Какво да уредя?

— Частна обиколка на колекцията на Ал Бакари, разбира се.

— Това не е особено добра идея, Халид.

— Баща ми ми каза същото, когато му споделих, че искам да дам на жените в моята страна правото да шофират.

— Музеят затваря в пет и половина.

— В такъв случай — каза мъжът — ме очаквай в шест.