Даниъл Силва
Новото момиче (34)

32.
Париж

При преговори с похитители, независимо дали са престъпници, или терористи, е прието преговарящият да изслуша исканията им. Това предполага, че посредникът има нещо, което да предложи в замяна за свободата на отвлечения — пари например или затворен другар по оръжие. Габриел обаче не разполагаше с нищо ценно, което да послужи като разменна монета, затова нямаше друг избор, освен веднага да мине в настъпление. Той информира похитителите, че принцеса Рима ще бъде освободена до края на деня. Закани им се, че ако я наранят по някакъв начин — или направят опит да отнемат неговия, или живота на бившия престолонаследник, — израелското разузнаване ще ги преследва, докато не залови и последния заговорник, и след това ще ги убие. Габриел стигна до заключението, че най-добрият начин за действие е да изложи всичко колкото се може по-бързо, без излишна мелодрама и преиграване. След това прекъсна връзката и подаде телефона на Халид.

— Луд ли си? — погледна го изумено принцът.

— Нямаше да съм тук, ако не бях.

— Осъзнаваш ли какво направи току-що?

— Осигурих нищожен шанс да върнем дъщеря ти, без междувременно да ни убият.

— Дадоха ли ти някакви инструкции?

— Не им позволих да го сторят.

— Защо?

— Смятах, че арабите са добри в преговорите.

Халид се облещи гневно насреща му.

— След това няма да се обадят повече!

— Разбира се, че ще го сторят.

— Откъде си толкова сигурен?

Габриел отиде спокойно до прозореца и се загледа в бунта долу.

— Защото не блъфирах. И те го знаят.

* * *

За голямо облекчение на Габриел не му се наложи да чака повече от двайсет минути, за да докаже, че поне донякъде е бил прав. Инструкциите бяха дадени чрез предварително записано съобщение, което приличаше на добре познатите спам обаждания. Гласът беше женски, оживен и леко еротичен. Той обясняваше, че Алон и бившият престолонаследник трябва да се качат на високоскоростния влак от Париж до Марсилия. Там щели да получат допълнителни инструкции, докато пътуват. Не трябвало да намесват френската полиция. Нито пък да вземат със себе си охрана. Всяко отклонение от инструкциите щяло да доведе до гибелта на детето.

— Наблюдаваме ви — предупреди гласът, преди да прекъсне връзката.

Условията не бяха никак честни, но бяха най-доброто, на което Габриел можеше да се надява при тези обстоятелства. Освен това нямаше намерение да ги спазва, нито пък похитителите.

Халид нае лимузина от хотела. Докато пъплеха на изток през Париж, бяха подигравани, ругани и плюти от облечените в жълти жилетки протестиращи. Сълзотворният газ защипа очите им, когато влязоха в Лионската гара. Михаил и Келър стояха като непознати под таблото със заминаващите влакове и гледаха в различни посоки.

Халид се взря учудено нагоре към стъкления атриум.

— Нямаше ли терористичен атентат на тази гара преди години?

— Продължавай да вървиш — нареди му Габриел. — Иначе ще си изпуснем влака.

— Ето го мемориала — каза неочаквано принцът и посочи една черна плоча от полиран гранит.

Информацията на таблото със заминаващи влакове се обнови. Пътниците за Марсилия вече се качваха. Габриел отведе Халид до автомат за билети и му каза да купи два за първа класа. Принцът се опули объркано срещу устройството.

— Не съм убеден, че знам…

— Няма значение. — Израелецът пъхна кредитна карта в четеца. Пръстите му заиграха върху тъчскрийна и машината изплю два билета и касова бележка.

— Сега какво? — попита Халид.

— Сега ще се повозим на влак.

Габриел поведе принца към техния перон и двамата се качиха във вагона за първа класа. Михаил беше седнал в единия край, а Келър — в другия. Двамата гледаха към средата, където Алон заведе Халид. Вагонът беше полупразен. Никой от малобройните пътници не подозираше, че мъжът, който току-що се бе отказал от претенциите си към трона на Саудитска Арабия, е сред тях.

— Знаеш ли — прошепна той в ухото на Габриел, — че не помня кога за последно пътувах с влак. Ползваш ли ги често?

— Не — отвърна директорът на Службата, когато влакът полетя напред. — Никога.

* * *

През първите три часа от пътуването на юг телефонът на Халид, чийто звук беше изключен, вибрираше почти непрестанно, но похитителите изчакаха, докато влакът стигна Авиньон, преди да дадат следващите си инструкции. Отново на дисплея не се изписа име или номер, а гласът беше женски, на запис. Той каза на Габриел да наеме кола на гара Сен Шарл в Марсилия и да кара до древния крепостен град Каркасон. Там имало пицария на авеню „Женерал Льоклер“ на име „Плен Сюд“. Щели да оставят момичето някъде наблизо.

— И не водете двамата телохранители — предупреди кокетно гласът. — Иначе детето умира.

Габриел се обади на булевард „Цар Саул“ и поръча две коли на „Херц“ — една за Михаил и Келър и една за Халид и него. И двете бяха „Рено“ хечбек. Михаил и Кристофър тръгнаха първи и се насочиха на север към Екс ан Прованс. Габриел пое на запад по брега към заслепяващото следобедно слънце.

Халид прокара пръст по прашното табло.

— Поне можеха да ни дадат чиста кола.

— Трябваше да им кажа, че е за теб. Сигурен съм, че щяха да намерят нещо по-приятно.

— Защо изпрати хората си в Екс?

— За да проверим дали похитителите ще са достатъчно глупави, че да ги проследят.

— А ако го направят?

— Ще се изненадат много неприятно. И шансовете ни да се измъкнем цели от всичко това драматично ще се увеличат.

Халид се наслаждаваше на морето.

— Красиво е, нали?

— Сигурен съм, че изглежда по-добре от палубата на най-голямата яхта на света.

— Втората най-голяма — поправи го принцът.

— Всички трябва да икономисваме.

— Предполагам, че вече ще прекарвам много повече време на борда й. Отсега нататък Рияд не е безопасен за мен. А когато баща ми умре…

— Новият престолонаследник ще те третира по същия начин, по който ти — предшественика си и всички други, представлявали заплаха за теб.

— Така стоят нещата в моето семейство. Ние придаваме съвсем ново значение на думата дисфункция. — Халид се усмихна, макар че не му беше никак смешно. — Планирам да посветя остатъка от живота си на Рима. Тя обича „Тишина“. Можем да направим околосветско пътешествие.

— Дъщеря ти ще има нужда от специални медицински грижи и от психиатър, за да се възстанови от преживяното.

— Звучиш като човек, който говори от личен опит.

— Прочети досието ми.

— Направих го — призна принцът. — В него се споменава за нещо, случило се във Виена. За бомбен атентат. Пише, че…

— Това може и да те изненада, само че не ми се говори по темата.

— Значи, е истина? Съпругата ти и детето ти са загинали пред теб?

— Не — отвърна Габриел. — Съпругата ми оцеля.

Слънцето блестеше на хоризонта. Също като кола, горяща ярко на иначе спокойния площад във Виена, помисли си той. И изпита облекчение, когато Халид рязко смени темата:

— Никога не съм ходил в Каркасон.

— Градът е бил укрепление на катарите в Средновековието.

— Катарите ли?

— Те вярвали, че има двама богове — Богът на Новия завет и Богът на Стария завет. Единият бил добър, а другият — лош.

— Кой бил добрият и кой — лошият?

— Ти как мислиш?

— Еврейският бог е бил лошият.

— Да.

— Какво се е случило с тях? — попита Халид.

— Въпреки лошия си късмет, основали своя държава на територията на древната си родина.

— Питах за катарите.

— Били избити по време на Албигойския кръстоносен поход. Най-известното клане е в село Монсегюр. Двеста съвършени били изгорени на огромна клада. Мястото, на което се случило това, станало известно като Полето на изгорените катари.

— Изглежда, християните също могат да бъдат жестоки.

— Това се е случило през тринайсети век, Халид. Блекбърито на Габриел извибрира, уведомявайки го за входящо обаждане. Беше Михаил с новини. Алон го изслуша, след което му нареди да продължат към Каркасон.

— Проследили ли са ги? — попита принцът.

— Не — отвърна Габриел. — Не извадихме късмет.

Слънцето се плъзгаше зад хоризонта. Съвсем скоро щеше да се скрие. Поне за това, ако не за друго, беше благодарен.