Даниъл Силва
Новото момиче (74)

72.
Летище Лондон Сити

Един полицай от лондонската полиция стоеше на пост пред входа на „Джет Сентър“. Той подръпна ръкава на обемния си противорадиационен костюм, когато Габриел отиде при него.

— Сигурен ли сте, че не желаете един от тези? — попита през прозорчето на маската си служителят на реда.

Израелецът поклати глава.

— Ще ми развали имиджа.

— Това е по-добре от алтернативата човек да засвети.

— Той доста ли е пострадал?

— Не е като да е бил в Хирошима, но не е и много по-добре.

— Колко време е безопасно да съм в негово присъствие?

— Десет минути няма да ви убият. Двайсет обаче са опасни.

Габриел влезе вътре. Персоналът беше евакуиран. В залата за заминаващи, в единия край на правоъгълна маса, бе седнал сивокос мъж в бизнес костюм. Той щеше да прилича на типичния бизнесмен, който пътува с чартърни полети, ако не беше заобиколен от четиримата тежковъоръжени офицери от СО-19, облечени в защитни костюми. Габриел седна в другия край на масата, колкото се може по-далеч от него, и си погледна часовника. Беше 21:22.

Десет минути няма да ви убият. Двайсет обаче са опасни…

Мъжът гледаше ръцете си, чиито длани бяха долепени на масата пред него. След известно време вдигна очи. За момент изпита облекчение, че някой се бе престрашил да влезе при него с нормални дрехи. Изведнъж обаче изражението му се промени. То беше същото, което Габриел бе видял изписано върху лицето на Ханифа Хури в онази тайна квартира в Берлин.

— Здравей, Константин. Не ме разбирай погрешно, ала изглеждаш ужасно.

После даде знак с очи на офицерите от СО-19 да ги оставят сами. Те се поколебаха известно време, но накрая и четиримата излязоха.

Константин Драгунов явно изпита ужас от авторитета, който демонстрира израелецът.

— Предполагам, че ти си причината да съм тук.

— Тук си, защото светиш като коледна елха. — Габриел замълча за миг, след което добави: — Както и жената.

— Къде е тя?

— В сходна на твоята ситуация. Ти обаче имаш много по-сериозни неприятности.

— Не съм направил нищо.

— Тогава защо от теб направо се лее радиация? И защо модерната ти къща в Белгрейвия се е превърнала в ядрена зона? Специалните екипи работят на смени от по петнайсет минути, за да не се подлагат прекалено дълго на облъчване. А един от техниците отказа да се върне вътре, защото положението било много лошо. Приемната ти е истински кошмар, но в кухнята е най-зле. Плотът, на който жената е наливала шампанското, е като Фукушима, а кошчето, в което е хвърлила флакона и пипетата, едва не е счупило скенерите им. Същото се отнася и за чашата на Абдула, но и твоята не е била кой знае колко по-чиста. — Габриел го изгледа заговорнически. — Това може да накара човек да се зачуди…

— За какво?

— Дали твоят добър приятел Царя не е искал да убие и теб.

— Защо му е да го прави?

— Защото ти е поверил няколко милиарда долара, за да превърнеш Абдула в марионетка на Кремъл. А накрая за парите си е получил агент на МИ6. — Усмихна се. — Или поне така е смятал.

— Той не е ли британски агент?

— Абдула ли? — Габриел поклати глава. — Не ставай смешен.

Лицето на Драгунов пламна от ярост.

— Копеле.

— Ласкателствата няма да те доведат доникъде, Кони.

— Какво съм ти направил?

— Казал си на Царя, че Халид ме е помолил да намеря дъщеря му, и той се е възползвал от възможността да ме убие. Ако не бях забелязал бомбата под палтото на Рима, вече щях да съм мъртвец.

— А трябваше да се опиташ да я спасиш. Тогава съвестта ти щеше да е по-чиста.

Габриел стана бавно, отиде в другия край на масата и вложи всяка частица от силата си, която успя да събере, в юмрука, с който удари Константин Драгунов в лицето. Руснакът се строполи странично на пода в залата. Алон се изненада, че главата му все още бе на раменете му.

— Кой планира всичко, Константин?

За момент Драгунов не беше способен да говори. Най-накрая изръмжа:

— Кой е планирал какво?

— Убийството на Абдула.

Руснакът не продума.

— Необходимо ли е да ти напомням каква е настоящата ситуация, Константин? Ще прекараш остатъка от живота си в британски затвор. Мисля, че няма да е толкова луксозен, колкото къщата ти на Итън Скуеър.

— Президентът няма да допусне подобно нещо.

— Той няма да може да ти помогне. В интерес на истината, ако трябва да предполагам, британското правителство ще издаде заповед за ареста му.

— А ако ти дам името на офицера от СВР, който ръководи операцията? Това как ще промени положението ми?

— Сътрудничеството ти няма да бъде забравено.

— Откога говориш от името на британското правителство?

— Говоря за Рима. И ако не ми кажеш онова, което искам да знам, ще те ударя отново.

Габриел пак погледна часовника си. 21:26… Според есекската полиция, Сара и руснакът бяха отплавали от яхтклуба северно от Фринтън в 19:49 часа. Вече бяха на няколко километра навътре в морето. Бреговата охрана на Нейно Величество търсеше плавателния съд, но засега нямаше никакъв успех.

— Та какво казваш, Кони?

Драгунов още лежеше на пода.

— Беше англичанката.

— Ребека Манинг?

— Сега използва името на баща си.

— Видя ли я?

— Имах няколко срещи с нея.

— Къде?

— Малка дача в Ясенево. Има табела отвън. Не помня какво пишеше на нея.

— „Вътрешнобалтийска изследователска комисия“?

— Да, точно така. Откъде знаеш?

Габриел замълча. После каза:

— При нормални обстоятелства бих ти помогнал да се изправиш. Но ще ме разбереш защо не искам да го направя.

Руснакът седна с усилие на стола. Лявата страна на лицето му вече се бе подула грозно, а окото му беше започнало да се затваря. В крайна сметка, помисли си Габриел, така изглеждаше малко по-добре.

— Продължавай да говориш, Кони.

— Не беше кой знае каква операция. Трябваше само да накараме Абдула да ни отдели няколко минути, докато е в Лондон.

— Значи, това е била задачата ти?

Драгунов кимна.

— Така стават тези неща — въздъхна той. — Винаги е някой от приятелите ти.

— През някакъв проход в мазето ли е минал? — попита Габриел.

— Е, не влезе през парадния вход…

— Какво друго му даде освен чаша „Луи Рьодерер“?

— Всъщност той изпи две чаши.

— И двете ли бяха отровени?

Драгунов кимна.

— С каква субстанция?

— Не ми казаха.

— Може би е трябвало да попиташ.

Олигархът не отговори.

— Защо жената не дойде на летището с теб?

— Попитай нея.

— Няма как да го направя, Константин. Защото я убих. Смятам да сторя същото и с теб, ако продължаваш да мълчиш.

— Глупости…

Габриел отключи блекбърито си и го сложи на масата пред Драгунов. На дисплея имаше снимка на опръскана в кръв жена, която висеше от предната врата на „Рено Клио“.

— Господи!

Алон прибра телефона обратно в джоба на сакото си.

— Продължавай, Кони.

— Англичанката искаше да напуснем Великобритания поотделно. Ана трябваше да си тръгне тази вечер с ферибота от Харич до Хук ван Холанд. В единайсет часа.

— Ана?

— Юрасова. Президентът я познава от дете.

— Агентът в хотела с нея ли трябваше да се оттегли?

Драгунов кимна.

— Името му е Николай.

— Къде смятаха да отидат, когато стигнат в Нидерландия?

— Ако имаха възможност да се качат на самолет, щяха да се насочат направо към Схипхол.

— А ако нямаха?

— Имаме тайна квартира.

— Къде?

— Не знам. — Габриел стана от стола си, видимо разгневен. Това накара Драгунов да прикрие лицето си с ръце. — Моля те, Алон, не отново. Казвам ти истината. Тайната квартира е в Южна Нидерландия, някъде близо до брега. Не знам нищо повече.

— Сега има ли някой там?

— Няколко горили и човек, който да осъществява секретната комуникация с Ясенево.

— А защо се нуждаят от сигурна връзка с Московския център?

— Онова не е просто тайна квартира, в която да поспят, Алон. То е команден пост.

— Кой друг е там, Константин?

Драгунов се поколеба, но най-накрая отговори:

— Англичанката.

— Ребека Манинг, така ли?

— Филби — поправи го руснакът. — Сега използва името на баща си.