Даниъл Силва
Новото момиче (18)

16.
Париж

Ресторант „Сен Морис“ беше разположен в сърцето на старата част на Анси, на приземния етаж на нестабилна стара сграда, която представляваше странна смесица от прозорци, жалузи и балюстради. Няколко квадратни маси бяха извадени на тротоара под три модерни сгъваеми тенти. На едната мъж пиеше кафе и си гледаше мобилния телефон. Косата му беше светла, права и сресана. Лицето му беше бяло и избръснато. Носеше вълнено палто, стилен копринен шал и слънчеви очила.

Часът в долния десен ъгъл на тази снимка беше 16:07:46. Датата — тринайсети декември, денят, в който принцеса Рима бе отвлечена.

— Както сам виждаш от резолюцията — обясни Русо, — образът беше увеличен. Ето го оригинала.

Французинът плъзна друга снимка по конферентната маса. Перспективата беше достатъчно голяма и обхващаше част от улицата. Няколко коли бяха спрели до бордюра. Погледът на Габриел веднага бе привлечен от един ситроен комби.

— Националната ни пътна наблюдателна система не е оруелска като вашата или британската, но заплахата от тероризъм ни принуди да я подобрим значително. Не ни отне много време да намерим колата. Нито пък мъжа, който е шофирал.

— Какво знаете за него?

— Две седмици преди отвличането е наел ваканционна вила извън Анси. Платил е за един месец в брой, което е зарадвало изключително много агента по недвижими имоти и собственика на вилата.

— Предполагам, че не е представил паспорт.

— В интерес на истината, е показал британски документи. Агентът по недвижимите имоти е направил копие.

Русо плъзна един лист по масата. Копие на фотокопието, но въпреки това беше ясно. Името на паспорта беше Роналд Бърк. Документът твърдеше, че е роден през 1969 година в Манчестър. Снимката на него бегло приличаше на мъжа, който седеше в ресторант „Сен Морис“ няколко часа преди принцеса Рима да бъде отвлечена.

— Попита ли британците дали е истински?

— И какво да им кажем — че този човек е заподозрян в отвличане, което не се е случило?

Габриел разгледа лицето на мъжа. Кожата му беше изпъната и без бръчки, а неестествената форма на очите му предполагаше за наскорошно посещение при пластичен хирург. Ирисите му се взираха безизразно във фотоапарата. Не се усмихваше.

— Какъв е бил акцентът му?

— Разговарял е с агента по недвижимите имоти на френски с британски акцент.

— Разполагаш ли с някаква следа, че е влязъл в страната?

— Не.

— Някой виждал ли го е след отвличането?

Русо поклати глава.

— Сякаш е потънал вдън земя. Също като принцеса Рима.

Габриел посочи снимката на мъжа в ресторант „Сен Морис“.

— Предполагам, че е направена от видеонаблюдението.

Шефът на група „Алфа“ отвори лаптопа си и почука няколко клавиша по начин, който подсказваше, че все още не е свикнал с удобствата на съвременните технологии. След това обърна компютъра, за да могат Габриел и Сара да виждат, и натисна бутона за пускане. Мъжът гледаше нещо на телефона си. Както и жената, която пиеше бяло вино на съседната маса. Беше облечена с вкус, а черната й коса падаше върху красивото й лице. Въпреки дълбоката сянка, под която се намираше заведението, тя носеше слънчеви очила. Стъклата им бяха големи и правоъгълни. Такива носеха известните актриси, когато не желаеха да бъдат разпознати, отбеляза наум Габриел.

В 16:09:22 жената вдигна телефона до ухото си. Дали се обаждаше, или приемаше разговор, директорът на Службата не можеше да види. Няколко секунди по-късно, в 16:09:48, мъжът също заговори по своя телефон.

Габриел натисна ПАУЗА.

— Голямо съвпадение, не мислите ли?

— Продължавай да гледаш.

Той натисна бутона и видя как двамата в ресторант „Сен Морис“ приключиха телефонните си разговори — първо жената, а след двайсет и две секунди, в 16:11:34, и мъжът. Той напусна заведението в 16:13:22 и се качи в ситроена комби. Жената си тръгна пеш три минути по-късно.

— Вече можеш да го спреш на пауза.

Габриел го направи.

— Така и не успяхме да установим със сигурност, че тези двамата са водили разговор по мобилните си телефони или че са комуникирали в интернет в четири и единайсет минути в онзи петъчен следобед. Ако трябва да предположа…

— Телефоните са били за заблуда. Разговаряли са директно един с друг.

— Простичко, но ефективно.

— Къде е отишла жената след това?

Русо извади нова снимка на масата. На нея облечената с вкус жена се качваше на предната седалка на светлосив „Форд Транзит“. Беше с ръкавици, хванала дръжката с една ръка.

— Къде е направена?

— На Авеню дьо Кран, което прекосява работническия район в западния край на града.

— Успяхте ли да снимате шофьора?

Нова снимка се появи на конферентната маса. На нея се виждаше грубоват мъж с вълнена шапка и — разбира се — със слънчеви очила. Габриел предположи, че е имало още няколко оперативни агенти на задната седалка, въоръжени с картечни пистолети „Хеклер и Кох МР5“. Той върна снимката на Русо, който се бе заел с ритуала по тъпченето на лулата си.

— Навярно сега е идеалният момент да ми обясниш участието си в това.

— Негово Кралско Височество ме помоли да му помогна.

— Правителството на Франция е напълно способно да намери принцеса Рима без помощта на израелската тайна разузнавателна служба.

— Негово Кралско Височество не е съгласен.

— Така ли? — Русо запали клечка кибрит и я доближи до чашката на лулата си. — Похитителите свързали ли са се по някакъв начин с него?

Габриел му подаде писмото им. Французинът го прочете през мъглата от дим.

— Човек може да се зачуди защо Халид не ни е казал за това. Мога само да предположа, че не е искал да си пъхаме носовете във вътрешната борба за контрол в Дома на Сауд. Но защо, по дяволите, би се доверил на теб?

— И аз се питам същото.

— А ако не успееш да я намериш преди крайния срок?

— Негово Кралско Височество ще трябва да вземе много трудно решение.

Русо се намръщи.

— Изненадан съм, че човек като теб е предоставил услугите си на човек като него.

— Не одобряваш ли престолонаследника?

— Няма да е лъжа, ако кажа, че той прекарва повече време в страната ми, отколкото в твоята. Като висш офицер на ГДВС имах възможността да го наблюдавам отблизо. Никога не съм вярвал на бабините деветини как щял да промени Саудитска Арабия и Близкия изток. Нито пък се изненадах, когато нареди убийството на журналист, който посмя да го критикува.

— Ако Франция е била толкова потресена от убийството на Омар Науаф, тогава защо е допускала Халид в страната всеки уикенд, за да прекарва време с дъщеря си?

— Защото Негово Кралско Височество сам по себе си е програма за стимулиране на икономиката. И независимо дали ни харесва, или не, той ще е крал на Саудитска Арабия доста дълго време — отговори Русо и добави с тих глас: — Ако успееш да намериш дъщеря му.

Габриел не продума.

Помещението се изпълни с дим, докато шефът на група „Алфа“ обмисляше вариантите пред него.

— Искам да отбележа за протокола — заяви най-накрая той, — че правителството на Франция няма да толерира намесата ти в издирването на дъщерята на принц Халид. След като уточнихме това, трябва да кажа, че участието ти може да се окаже полезно за група „Алфа“. Само ако преди това установим някои основни правила.

— Какви например?

— Ще споделяш информация с мен, както аз споделих с теб.

— Съгласен.

— Няма да подслушваш, изнудваш или измъчваш граждани на републиката.

— Освен ако не си го заслужават.

— И няма да правиш опити да спасяваш принцеса Рима на френска земя. Ако откриеш местоположението й, ще ми го съобщиш и нашите тактически полицейски единици ще я освободят.

— Иншаллах — измърмори Габриел.

— Значи, имаме сделка?

— Явно — да. Аз ще намеря принцеса Рима, а ти ще обереш лаврите.

Русо се усмихна.

— По мои изчисления разполагаш с около пет дни преди крайния срок. Как смяташ да процедираш?

Габриел посочи снимката на мъжа в ресторант „Сен Морис“.

— Първо ще го намеря. След това ще го попитам къде държи принцесата.

— Като твой таен партньор искам да ти дам един съвет. — Шефът на група „Алфа“ посочи снимката, на която жената се качваше във вана. — Попитай нея, вместо него.