Даниъл Силва
Новото момиче (59)

57.
Аудорп, Нидерландия

Ваканционната вила се намираше в пролука в дюните извън село Аудорп. Тя беше бяла като сватбена торта, с червен керемиден покрив. Плексигласови прегради пазеха малката тераса от вятъра, който духаше безмилостно от Северно море. Неотоплявана и с неособено добра изолация, вилата не беше подходяща за обитаване през зимата. От време на време някоя смела душа, която търсеше усамотение, я наемаше през май, но обикновено беше пуста поне до средата на юни.

Поради тази причина Изабел Хартман, местната агентка по недвижими имоти, която я стопанисваше, се изненада, когато в средата на март получи запитване по имейла. Някаква жена на име Бонар от Екс ан Прованс желаеше да наеме вилата за две седмици от първи април. Тя осъществи плащането по банков път. Не, отговори мадам Бонар в следващ имейл, нямала нужда от обиколка на имота при пристигането си, една негова брошура щяла да бъде напълно достатъчна. Изабел я остави на кухненската маса. Ключа скри под саксия на терасата. Това не беше обичайна практика, ала не виждаше нищо нередно в нея. Във вилата липсваха каквито и да са ценности освен телевизора. Изабел наскоро бе инсталирала безжична интернет връзка, за да привлече повече чуждестранни посетители — като мадам Валери Бонар от Екс ан Прованс. Агентката се зачуди защо й трябваше на тази жена да идва в безличното село Аудорп. Дори името му звучеше непривлекателно, като нещо, което е по-добре да подминеш. Ако Изабел имаше щастието да живее в Екс, никога нямаше да го напусне.

Вилата бе така изолирана, че агентката нямаше как да разбере точно кога беше пристигнала французойката. Според нея беше един ден по-късно от резервацията й, защото едва тогава забеляза колата й — „Волво“ седан, тъмно на цвят, с холандска регистрация, паркирано на неасфалтираната алея пред сградата. Изабел отново видя автомобила по-късно същия следобед в селото. Видя и жената. Тя излизаше от супермаркет „Джъмбо“ с две чанти с продукти. Изабел искаше да се представи, но реши да не го прави. Имаше нещо в излъчването на наемателката и в подозрителния й синеок поглед, което я правеше особено неприветлива.

Освен това се усещаше нещо непоносимо тъжно в нея. Изабел заподозря, че наскоро е преживяла някаква травма. Или с детето й беше станало нещо, или бракът й се бе разпаднал, а можеше и да е била предадена. Жената беше замислена, това поне бе съвсем ясно. Изабел не можеше да прецени дали тъгуваше, или обмисляше отмъщение.

На следващия ден агентката отново я забеляза в селото. Пиеше кафе в „Ню Харвест Ин“. Видя я и на по-следващия, докато обядваше сама в „Акершок“. Минаха два дни, преди да я засече отново, пак в супермаркет „Джъмбо“. Този път пазарската й количка беше пълна до пръсване, което накара Изабел да предположи, че ще има гости. Те пристигнаха на следващата сутрин с втора кола — мерцедес E-класа. Агентката се изненада, че и тримата бяха мъже.

Видя жената само още веднъж, в два часа следобед на следващия ден, в подножието на стария Западен фар. Носеше ботуши „Уелингтън“ и тъмнозелено яке и се взираше над Северно море към Англия. Изабел си помисли, че никога досега не беше виждала толкова тъжна дама. Или пък толкова изпълнена с решителност. Тя планираше отмъщение. В това Изабел Хартман бе напълно сигурна.

* * *

Жената, която стоеше в сянката на фара, знаеше, че я наблюдават. Това обаче не я притесняваше: беше онази сплетница, агентката по недвижими имоти. Изчака я да се махне, преди да тръгне за вилата. До нея имаше десет минути ходене по плажа. Един от бодигардовете й беше на терасата. Другият беше вътре, заедно с офицера по комуникациите. На масата в трапезарията беше отворен лаптоп. Жената провери полет 579 на „Бритиш Еъруейс“ от Венеция до Хийтроу. След това запали цигара L & B със стара сребърна запалка и си наля три пръста уиски. Заради времето, убеди себе си тя. Меланхолията й щеше да отмине с идването на лятото.