Даниъл Силва
Новото момиче (64)

62.
Итън Скуеър, Белгрейвия

Константин Драгунов, приятел и бизнес сътрудник на руския президент, беше човекът, който пусна Ана Юрасова в голямата къща на Итън Скуеър. Той носеше тъмен костюм и бяла риза, отворена на гърдите, като типичен олигарх. Рядката му сива коса и брада бяха с еднаква дължина. Издадената му долна устна лъщеше като кората на току-що излъскана ябълка. Ана се стъписа при мисълта за традиционната руска целувка за поздрав. Вместо това предложи ръката си.

— Господин Драгунов — каза тя на английски.

— Моля те, наричай ме Константин — отговори на същия език той. И продължи на руски: — Не се тревожи, екип на резидентурата претърси щателно къщата снощи. Чиста е.

Драгунов помогна на Ана да си свали палтото. Погледът му подсказваше, че също така иска да й помогне да си свали роклята и бельото. Олигархът се славеше като един от най-големите развратници в Русия, забележително постижение, като се имаше предвид сериозната конкуренция.

Ана огледа елегантното антре. Преди да напусне Москва, бе разглеждала снимките и плановете на къщата, за да запомни интериора й. Те бяха заблуждаващи. В действителност беше много по-красива.

Тя взе палтото си от Драгунов.

— Вероятно трябва да ме разведеш наоколо.

— За мен ще е удоволствие.

Олигархът я поведе по коридора до двойни врати, на всяка от които имаше кръгъл прозорец, подобно на илюминатори на кораб. Зад тях се намираше професионална кухня, която беше много по-голяма от апартамента на Ана в Москва. От безразличното изражение на Драгунов стана ясно, че той не посещаваше често това помещение в имението си в Белгрейвия.

— Пуснах останалите от персонала в почивка, точно както нареди англичанката. Съмнявам се Абдула да иска да яде нещо, но преди да се появи полицейският кордон, ми доставиха два подноса с хапки от любимия му кетъринг. В хладилника са.

Всъщност хладилниците бяха два, сложени един до друг, марка „Суб-Зеро“.

— Какво ще пие?

— Зависи от настроението му. Шампанско, бяло вино или уиски, ако е имал тежък ден. Вината са в охладителя под плота. Твърдият алкохол е в барчето. — Драгунов мина през двойните врати като забързан оберкелнер. Барът се намираше в нишата вдясно. — Абдула предпочита „Джони Уокър Блек Лейбъл“. Държа една бутилка специално за него.

— Как го пие?

— С много лед. Има машина за лед под мивката.

— В колко часа го очакваш?

— Между четири и половина и пет. Поради очевидни причини не може да остане задълго.

— Къде ще го посрещнеш?

— В приемната.

Стаята се намираше на първия етаж. Също като останалата част от къщата, нямаше нищо руско в нея. Ана си представи сцената, която щеше да се разиграе тук след няколко часа.

— От изключителна важност е да се държиш нормално каза тя. — Просто го попитай какво иска за пиене, а аз ще се погрижа за останалото. Ще се справиш ли, Константин?

— Така мисля. — Той я хвана за ръката. — Има още нещо, което трябва да видиш.

— Какво?

— Изненада е.

Драгунов отведе Ана до малък, облицован с дърво асансьор и натисна бутона за най-горния етаж. Огромната му спалня — залата на ужасите — беше с изглед към Итън Скуеър.

— Не се тревожи, доведох те тук само заради гледката.

— На какво?

Той я побутна към един от трите еркерни прозореца и посочи към южната част на площада.

— Знаеш ли кой живее отсреща на номер петдесет и шест?

— Мик Джагър?

— Шефът на Секретната разузнавателна служба, чийто безценен агент ще убиеш точно под носа му.

— Това е чудесно, Константин. Но ако не си махнеш ръката от задника ми, ще убия и теб.

* * *

Темата, запазена за работния обяд на Даунинг стрийт, беше войната на Саудитска Арабия с подкрепяните от Иран хути в Йемен. Джонатан Ланкастър настоя Абдула да прекрати безразборните въздушни удари над невинни цивилни, особено такива, които се осъществяваха с британски бойни самолети. Престолонаследникът възрази, че това е война на племенника му, а не негова, макар че даде ясно да се разбере, че споделя възгледите на ХБМ — на иранците не можеше да им се позволи да разпространяват своето зловредно влияние в Близкия изток.

— Ние също така се безпокоим — каза Ланкастър — за нарастващото регионално влияние на руснаците.

— Московското влияние нараства, защото руският президент не позволи съюзникът му в Сирия да бъде пометен от Арабската пролет. Останалата част от Арабския свят, включително Саудитска Арабия, нямаше как да не забележи това.

— Мога ли да ви дам един съвет, принц Абдула? Не вярвайте на руските обещания. Това няма да свърши добре за вас.

Часът беше три и петнайсет, когато двамата лидери излязоха през вратата на Номер 10. Търговската и инвестиционната сделка, която министър-председателят описа на събралите се журналисти, беше сериозна, но с няколко милиарда по-малка от първоначалните очаквания. Същото се отнасяше и за обещанията на Абдула да закупи британски оръжия в бъдеще. Да, призна Ланкастър, бяха обсъдени неудобни въпроси, включващи човешките права. Не, не бил доволен от всички отговори на престолонаследника, включително онези, които се отнасяли за бруталното убийство на саудитския журналист дисидент Омар Науаф.

— Това беше — заключи накрая министър-председателят един открит и полезен разговор между двама стари приятели.

След тези си думи той се ръкува с Абдула и му посочи чакащия го мерцедес. Кортежът потегли от Даунинг стрийт, последван от Кристофър Келър, който се намираше в задната част на черен ван. При нормални обстоятелства пътят до личната резиденция на престолонаследника на Итън Скуеър 71 щеше да отнеме повече от двайсетина минути. Ала по празните улици и с полицейски ескорт, стана за по-малко от пет.

Уличните камери на площада записаха как принц Абдула влезе в дома си в 15:42 часа, придружен от дузина облечени в роби помощници и няколко саудитски бодигардове в черни бизнес костюми. Шестима служители на Кралска защита веднага заеха позиция пред къщата. Един от тях обаче остана в задната част на вана, като по този начин бе невидим за жената от прозореца на третия етаж на съседната къща.

* * *

На министър-председателя Джонатан Ланкастър също му бяха необходими пет минути, за да се измъкне от помощниците си и да се качи по стълбите до Белия салон. Той влезе и извади лист хартия от предния си джоб. Бележникът, от който бе откъснат, лежеше на масичката за кафе пред Греъм Сиймор под писалката му „Паркър“.

— Предполагам, че на никой британски министър-председател в историята не са му давали такава бележка по средата на чуждестранна визита. — Ланкастър я остави на масичката.

— Обясних на Абдула, че става въпрос за проблеми около Брекзит. Май не ми повярва.

— Мислех, че знаете къде се намира тя.

Джонатан Ланкастър погледна бележката.

— Направи ми услуга, Греъм. Изгори проклетото нещо. Изгори целия бележник.

— Защо, господин премиер?

— Върху него се е отпечатало написаното на бележката. — Ланкастър поклати укорително глава. — На нищо ли не са те научили в шпионското училище!