Даниъл Силва
Новото момиче (43)

41.
Ню Йорк — Берлин

През същата вечер на невероятното посещение на Халид в Йерусалим, Сара Банкрофт беше на среща с мъжа от своите кошмари. Той се казваше Дейвид Прайс, запозна ги общ приятел на търг в „Кристис“. Дейвид беше на петдесет и седем години и упражняваше някаква професия, свързана с пари. Изглеждаше мъжествено създание с лъскава черна коса, искрящо бели зъби и силен тен, добит по време на почивката на Карибите с бившата му съпруга и двете им големи деца. Той я заведе да гледат пиеса, която „Таймс“ определяше като важна, а след това в „Джо Алън“, където добре познаваше барманите и сервитьорките. По-късно, докато стояха пред жилищната сграда на Сара на Източна шестдесет и седма улица, тя избегна устните му, сякаш се опитваше да прескочи локва. Когато се качи горе, позвъни на майка си — нещо, което правеше рядко — и се оплака от любовния си живот. Майка й, която не знаеше почти нищо за тайното минало на дъщеря си, й предложи да се захване с йога, за която се закле, че е сторила чудеса със самата нея.

В интерес на истината, вината не беше изцяло на Дейвид Прайс, задето вечерта не мина добре. Мислите на Сара бяха заети от неочакваната молба на Халид да го свърже отново с Габриел. Това беше първият й контакт с единия от двамата, откакто се върна в Ню Йорк. Научи за абдикацията на саудитеца от Си Ен Ен и бе предположила, че Рима се е прибрала жива и здрава у дома. Габриел обаче й бе разкрил истината. Сара беше наясно, че подобно зверство няма да остане ненаказано. Похитителите щяха да бъдат преследвани, щеше да бъде организирана операция, която да въздаде възмездие. Заради всички тези мисли се беше отнесла и по време на пиесата, от която едва си спомняше по някоя реплика на актьорите, и по време на вечерята в „Джо Алън“. Искаше да се върне на терен с Габриел, Михаил и мистериозния англичанин на име Кристофър Келър, а не да си говори за черен дроб с лук с разведен финансист от Кънектикът.

Поради тази причина Сара беше очарована, когато три дни по-късно се събуди и намери в имейла си да я чака бордова карта за вечерния полет на „Луфтханза“ до Берлин. Тя информира служителите си за своите планове да пътува, като им представи лъжлива версия, и пое към летище Нюарк. Изглежда, мъжът на мястото до нея — инвестиционен банкер от „Морган Стенли“ — се бе зарекъл да пресуши алкохола на самолета. Сара се навечеря и след това спа, докато напрашено със сняг германско поле не се появи под прозореца й. Куриер от берлинската централа на Службата я пресрещна в залата за пристигащи и я поведе до паркирано БМВ седан. Михаил беше зад волана.

— Поне не е проклет пасат — каза тя и се настани на предната седалка.

Михаил потегли по отбивката, от която се включи в магистралата и пое в посока Шарлотенбург. Сара познаваше добре квартала. Докато все още работеше в ЦРУ, прекара шест месеца в Берлин, през които с германската ФСЗК — Федералната служба за защита на Конституцията, обезвредиха клетка на Ал Кайда, планирала нов 11 септември от апартамент на Кантщрасе. Михаил тайно беше посетил няколко пъти Сара по време на назначението й.

— Приятно е да се върна на това място — въздъхна провокативно тя. — Винаги съм харесвала Берлин.

— Особено в края на зимата. — Мантинелите бяха опръскани с мръсен сняг и в осем и половина сутринта небето още бе тъмно. — Май трябва да се считаме за късметлии, че не живее в Осло.

— Кой?

Михаил не отговори.

— Беше ли там, когато Рима е била убита?

— Бях достатъчно близо — отвърна й. — Келър също.

— Той в Берлин ли е?

— Келър ли? — Михаил я изгледа косо. — Защо питаш?

— Просто съм любопитна, това е всичко.

— Кристофър е зает в момента. Само тримата сме.

— Къде е Габриел?

— В обезопасения апартамент.

Той зави по Бундесщрасе и продължи до Тиргартен. Имаше демонстрация пред Бранденбургската врата — бяха около двеста души, предимно двайсетинагодишни, облечени в дънки и вълнени пуловери в скандинавски стил. Приличаха на заклети поддръжници на Зелената партия или протестиращи за мир. Отличителните им знаци обаче издаваха истинските им политически убеждения.

— Тези хора са от група, която се нарича „Генерация Идентичност“ — обясни Михаил. — Изглеждат безобидни, но идеологията им е същата като на скинарите и останалите неонацисти.

Той зави надясно по Ебертщрасе и потъна в мълчание, когато минаха покрай берлинския Мемориал на холокоста, с неговите две хиляди и седемстотин сиви бетонни плочи, разположени на парче земя с размерите на цял квартал. Сара беше завела Михаил до мемориала по време на едно от тайните му посещения в Берлин. Бяха си провалили уикенда.

На Потсдамер Плац, представлявал пустош в годините на Студената война, а сега стъклено-стоманен монумент на германската икономическа мощ, Михаил се насочи на изток в район Мите. След това направи още няколко последователни десни завоя — изпитана с времето маневра за откъсване от опашка, — преди рязко да отбие до един тротоар на Кроненщрасе и да изгаси двигателя.

— Всичко ли знаеш за семейството на Габриел? — попита той.

— Предполагам, че поне основното.

— Той е германски евреин, нашият шеф. Макар че е роден в Израел, още преди да се научи да говори на иврит, е овладял немския. Затова има толкова отчетлив берлински акцент. Придобил го е от майка си. — Михаил посочи към модерна жилищна сграда с прозорци, които лъщяха като полиран оникс. — Живяла в сграда, която се намирала точно тук, когато била дете. През есента на 1942-а била натоварена в конски вагон и откарана в Аушвиц заедно със семейството си. Единствено тя оцеляла.

Една сълза се търкулна по бузата на Сара.

— Има ли причина, поради която ми показваш това?

— Обезопасеният апартамент е точно тук. — Михаил посочи сградата срещу тях. — Габриел го нае дългосрочно, когато стана шеф.

— Често ли идва?

— В Берлин ли? — Той поклати глава. — Мрази това място.

— Тогава защо сме тук?

— Ханифа — каза Михаил и отвори вратата на колата. — Тук сме заради Ханифа.