Даниъл Силва
Новото момиче (28)

26.
Горна Савоя, Франция

Един самолет „Гълфстрийм“ чакаше Халид на летище Лондон Сити. Той спря само на Льо Бурже в Париж, за да вземе Михаил и Сара, и после отлетя за Анси, където на пистата ги очакваше кортеж от черни рейндж роувъри. След това бяха необходими двайсет минути, за да стигнат до личния Версай на престолонаследника. Персоналът се състоеше от смесица от французи и саудитци, строени като хор в огромното антре. Халид ги поздрави грубо, преди да отведе Габриел и останалите в огромната приемна на замъка — наричаше я голямата зала. Тя беше дълга и правоъгълна като базилика, а стените й бяха украсени с част от колекцията на принца, включително „Спасителят на света“, съмнителната картина от Леонардо. Габриел я разгледа внимателно, подпрял брадичката си с ръка и леко наклонил глава на една страна. След това се наведе и проследи посоката на четката на падащата под ъгъл светлина.

— Е? — попита Сара.

— Как си му позволила да я купи?

— На Леонардо ли е?

— Може би една малка част от нея е била преди много време. Но вече не е.

Халид се присъедини към тях.

— Великолепна е, нали?

— Не знам кое е било по-глупаво — въздъхна Габриел. — Да убиеш Омар Науаф или да пропилееш половин милиард долара за довършена в някое ателие религиозна картина.

— Довършена в ателие ли? Госпожица Банкрофт ме увери, че това е автентичен Леонардо.

— Госпожица Банкрофт е изучавала история на изобразителното изкуство в „Кортолд“ и Харвард. Сигурен съм, че не е казала подобно нещо. — Алон проследи с възмутен поглед един от прислужниците, който влезе в залата с поднос с напитки. — Не сме ти дошли на гости, Халид.

— Това не означава, че не можем да се освежим след пътуването.

— С колко души персонал разполагаш?

— Мисля, че с двайсет и двама.

— Как се оправяш само с толкова?

Иронията не остана незабелязана от престолонаследника.

— Старшите прислужници са саудитци — обясни той, — но повечето от служителите ми са французи.

— Повечето?

— Градинарите са от Мароко и Западна Африка. — Тонът му беше пренебрежителен. — Саудитците живеят в отделна къща в северния край на имота. Другите са от Анси или близките села.

— Освободи всички за вечерта. Шофьорите също.

— Ала как така…

— И изключи охранителните камери — прекъсна го Габриел. — Както направи в Истанбул.

— Не мисля, че знам как.

— Премести малкото копче от „Включено“ на „Изключено“. Трябва да стане.

* * *

Халид инструктира Рафик ал Мадани да дойде в замъка сам. Ал Мадани обаче не се подчини на бъдещия си крал и поиска кола и шофьор от посолството. Тръгнаха от осми арондисман в Париж в шест вечерта и бяха последвани от екип наблюдатели на Службата, докато пътуваха към А6. Ако се съдеше по разговора им, който Габриел и Халид слушаха чрез компрометирания телефон, двамата мъже се познаваха добре. Също така бяха въоръжени.

Щом стигнаха до град Макон, Алон взе един от рейндж роувърите на престолонаследника и двамата със Сара се насочиха извън града. Нощта беше студена и ясна. Габриел паркира на едно възвишение, от което ясно се виждаше кръстовището на D14 и D38, изгаси фаровете, а след тях и двигателя.

— Какво ще правим, ако се появи някой жандармерист?

— Според правилата на Службата, ще се престорим, че сме любовници.

Сара се усмихна.

— Най-щурите ми мечти се сбъдват.

Блекбърито на Габриел бе оставено на конзолата между тях. То беше свързано с телефона на Ал Мадани и им позволяваше да го подслушват. Засега чуваха единствено ръмженето на произведен в Германия двигател и ритмично тракане, което наподобяваше местене на шахматни фигури.

— Какво е това?

— Броеница.

— Струва ми се разтревожен.

— А ти нямаше ли да си, ако Халид те беше повикал посред нощ?

— Прави го постоянно.

— И нито веднъж не си се усъмнила, че е великият реформатор, за когото се представя?

— Халид, когото познавах, никога нямаше да нареди убийството на Омар Науаф. Предполагам, че цялата тази власт го е променила. Тя му беше дадена прекалено бързо и се оказа неговата хамартия. Фатална грешка — добави Сара.

— Знам какво означава „хамартия“, доктор Банкрофт. Заради Службата не успях да завърша образованието си, ала не съм идиот.

— Ти си най-умният човек, когото познавам.

— Щом съм толкова умен, защо се намирам отстрани на френски път по средата на нощта?

— Защото се опитваш да предпазиш трагичния ни герой от саморазрушение.

— Може би трябва да го оставя да се самоунищожи.

— Ти си реставратор, Габриел. Ти поправяш неща. — От блекбърито се разнесе тракане на мъниста. — Халид винаги ми е казвал, че нещо подобно ще се случи. Знаеше, че ще се опитат да го унищожат. Смяташе, че ще е някой близък до него. Някой от семейството му.

— Това тяхното не е семейство, а бизнес. Най-бързо се променят онези с власт.

— Заради това ли е всичко? За пари?

— Съвсем скоро ще научим.

Телефонът на Ал Мадани получи съобщение. Тракането на мъниста секна.

— От кого мислиш, че е?

След малко блекбърито на Габриел извибрира. Съобщението беше изпратено от оперативното бюро на Подразделение 8200.

— От Халид е. Пита Рафик кога ще пристигне.

Чуха Ал Мадани да пише отговор и да го изпраща на престолонаследника. После написа и изпрати второ съобщение. След няколко секунди транскрипцията пристигна на телефона на Габриел, заедно с номера, на който беше изпратено.

— Току-що съобщи на похитителите, че ще се срещне с Халид. Обеща да им разкаже какво се е случило веднага след срещата.

— Ето го.

Сара посочи самотен мерцедес S-класа, който се движеше по пътя. Колата профуча през кръстовището, на което детето на престолонаследника бе отвлечено, и след няколко мига се скри от поглед. Габриел изчака трийсет секунди и запали двигателя на рейндж роувъра.

* * *

Тракането на мънистата на броеницата стана по-настоятелно, когато мерцедесът наближи замъка на Халид. Рафик ал Мадани измърмори нещо на арабски в израз на изненада, че металната порта със златни орнаменти е отворена. Също така се изуми, че отвън на студа го чакаше само престолонаследникът.

Последваха отваряне и затваряне на вратата на луксозната кола и обичайните ислямски поздрави. После се чуха звуци от стъпки — първо по чакъла, а после и по мрамора. Ал Мадани отбеляза липсата на светлина в антрето. Халид му обясни, донякъде съвсем приятелски, че замъкът му за четиристотин милиона евро има проблеми с електрическата инсталация.

Обяснението накара Ал Мадани да се разсмее насечено. Това щеше да е последният му смях. Дочу се борба, която продължи много кратко, последвана от няколко удара в скулата и челюстта. По-късно Габриел щеше да укори Келър и Михаил, че бяха употребили прекомерна сила за неутрализирането на обекта. Двамата се оправдаха, че не са виновни. Халид беше онзи, казаха те, който бе пребил ужасно Ал Мадани.

Когато Габриел се озова на паркинга на замъка, компрометираният телефон бе изключен и не предаваше сигнал. Михаил бе нанесъл сериозно нараняване на дясната ръка на шофьора, който глуповато отказа на учтивата му покана да предаде оръжието си. Вътре в голямата зала Келър завързваше с тиксо за един стол Рафик ал Мадани, който беше в полусъзнание. Негово Кралско Височество принц Халид бин Мохамед Абдулазиз ал Сауд въртеше броеница между първите два пръста на лявата си ръка. В дясната държеше пистолет.