Даниъл Силва
Новото момиче (26)

24.
Мейфеър, Лондон

Габриел инстинктивно стисна кожения подлакътник на лъскавото „Бентли Континентал“ на Келър, когато профучаха покрай „Хародс“. Спуснаха се в подлеза под Хайд Парк Корнър и скоро излязоха на „Пикадили“. Келър шофираше през лабиринта от улици на Мейфеър с ловкостта на лондонски таксиметров шофьор и спря с поднасяне пред входа на „Дорчестър“. Сградата беше осветена като коледна елха.

— Чакай тук — каза англичанинът.

— Къде другаде да ходя?

— Въоръжен ли си?

— Само с бърз ум и изобилие от чар.

Келър извади един „Валтер ППК“ от джоба на палтото си и го подаде на Алон.

— Благодаря ви, господин Бонд.

— Лесен е за криене и върши много добра работа.

— Като хвърлена по стъклена витрина тухла. — Габриел затъкна пистолета на кръста си. — Регистрирал се е под името Ал Джубеир.

— Аз кой съм?

— Господин Алънби.

— Като моста?

— Да, Кристофър, като моста.

— Какво да правя, ако откаже да дойде без телохранителите си?

— Предупреди го, че това е единственият начин да върнем дъщеря му. Тези думи трябва да привлекат вниманието му.

Келър влезе в хотела. Двама охранени здравеняци саудитци ядяха шамфъстък в лобито, но нямаше никакви журналисти. Някак си британската преса не беше известена, че най-критикуваният мъж в света е отседнал в най-луксозния лондонски хотел.

Саудитците изгледаха предпазливо Келър, когато отиде на рецепцията. Лицето на красивата жена зад нея автоматично светна — като лампа, задействана от детектор за движение.

— Тук съм да се видя с господин Ал Джубеир. Очаква ме.

— Името ви, моля?

Келър й го каза.

Рецепционистката вдигна телефона и измърка нещо в слушалката. След това я остави и посочи към асансьорите.

— Един от помощниците на господин Ал Джубеир ще ви съпроводи до апартамента му.

Кристофър отиде до асансьорите под зоркия поглед на двамата саудитци. Минаха пет минути, преди помощникът да се материализира. Беше сънен дребен човечец в безупречен костюм и вратовръзка.

— Очаквах Алон.

— И аз очаквах престолонаследника.

— Негово Кралско Височество не се среща с подчинени.

— Ако бях на твое място, хабиби, щях да отведа госта горе. Иначе ще си тръгна оттук и на теб ще ти се наложи да обясняваш на принц Сатрап, че си ме пуснал да си ходя.

Дребният саудитец помисли няколко секунди, после натисна бутона на асансьора. Халид беше отседнал в пентхаус апартамента. Той крачеше с телефон на ухото пред високите прозорци с изглед към Хайд Парк, когато Келър и помощникът влязоха. Единият от телохранителите накара посетителя да си вдигне ръцете, за да го претърси за оръжие. Англичанинът, на бърз арабски, му каза да се изчука с камила.

Халид спря да крачи и свали телефона от ухото си.

— Кой е този човек?

Дребният помощник, доколкото му бе възможно, обясни.

— А къде е Алон?

Този път отговори Келър. Шефът на израелското разузнаване, обясни той, го чакаше долу в автомобил. Пропусна да спомене за валтера.

— Много спешно трябва да разговарям с него — заяви престолонаследникът. — Моля ви, кажете му да се качи.

— Опасявам се, че не е възможно.

— Защо?

— Защото това е най-слабо защитеното място в цял Лондон.

Халид изрече няколко думи на арабски на помощника си.

— Не — възрази Келър на същия език. — Без лимузини и бодигардове. Идваш с мен. Сам.

— Не мога да изляза без телохранителите си.

— Нямаш нужда от такива. А сега си вземи палтото, Халид. Не разполагаме с цяла вечер.

— Ваше Кралско Височество — каза повелително престолонаследникът.

— Доста е дълго, не мислиш ли? — Келър се усмихна. — Защо просто не ме наричаш Нед?

* * *

Халид никога не беше пътувал в Западния свят без шапка федора и тъмни очила. Тази груба дегизировка го правеше почти неузнаваем. Всъщност дори двамата саудитски здравеняци в лобито само бегло вдигнаха глави от шамфъстъците си, за да погледнат за миг бъдещия си крал, който бързо прекоси лъскавия мраморен под, с Келър до него. Габриел се бе преместил на задната седалка на бентлито. Англичанинът седна зад волана, а престолонаследникът се намести на предната седалка. След малко вече летяха по Парк Лейн през натоварения трафик.

Халид погледна през рамо към Габриел.

— Винаги ли кара така?

— Само когато нечий живот е заложен на карта.

— Къде ме водите?

— На последното място на земята, където трябва да бъдеш.

Принцът огледа одобрително вътрешността на бентлито.

— Поне сте взели прилична кола за пътуването.

— Харесва ли ти?

— Да, много.

— Добре — рече Габриел. — Не мога да ти опиша колко съм щастлив от този факт.

* * *

Келър прекара следващия половин час в обикаляне около Уест Енд в Лондон — през Найтсбридж, Белгрейвия, Челси и Ърлс Корт, — докато Габриел се увери, че никой не ги следи. Едва тогава нареди на Кристофър да кара към Кенсингтън Палас Гардънс. Тъй като беше дипломатически анклав, улицата бе затворена. Бентлито на Келър профуча покрай пропускателния пункт, без да бъде проверено, и зави в двора на викторианска сграда, над която се развяваше синьо-белият флаг на Израел.

Халид погледна невярващо през прозореца.

— Кажи ми, че се шегуваш.

С мълчанието си Габриел му отговори, че е съвсем сериозен.

— Знаеш ли какво ще стане дори само ако стъпя там?

— Ще бъдеш убит от ударен екип от петнайсет души, които ще те нарежат на малки парченца.

Принцът изгледа обезпокоено Алон.

— Само се шегувам, Халид. А сега слизай от колата.