Даниъл Силва
Новото момиче (36)

34.
Каркасон, Франция

— Не можа да се стърпиш, нали?

— Предполагам, че не. В края на краищата колко често може да ми се отвори възможност да говоря с човек като теб?

— Какъв по-точно?

— Военнопрестъпник. Убиец на онези, които се борят за достойнство и свобода на волята.

Английският на жената беше перфектен. Акцентът й бе германски, но имаше следа и от още нещо. Може би от Далечния изток, помисли си Габриел.

— Ти борец за свобода ли си? — попита я той.

— Аз съм професионалистка, Алон. Също като теб.

— Наистина ли? И с какво точно се занимаваш, когато не отвличаш и измъчваш деца?

— За това девойче — отговори тя — се грижехме много добре.

— Видях стаята в Ареаца, където сте я държали. Не става дори за куче, камо ли за дванайсетгодишно момиче.

— Особено ако е прекарало целия си живот, заобиколено от невъобразим лукс. Сега поне вече има някаква представа как живее мнозинството от хората по целия свят.

— Къде е тя?

— Наблизо.

— В такъв случай я оставете пред ресторанта. Няма да правя никакви опити да ви проследя.

Жената се засмя тихо и гърлено. Габриел усили звука на телефона и го притисна силно към ухото си. Събеседничката му беше в движеща се кола, нямаше съмнение в това.

— Готов ли си да чуеш новите инструкции? — попита тя.

— Най-добре да са последните.

— На север от Каркасон има градче, което се казва Сесак. Следвай D629 до границата на следващия департамент. След един километър ще видиш, че оградата от дясната страна на пътя е скъсана. Карай по пътеката в полето точно сто метра и след това изключи фаровете. Всяко отклонение от инструкциите — предупреди жената — ще доведе до смъртта на момичето.

— Ако дори косъм падне от главата й, ще вкарам куршум в твоята.

— Като този ли?

В следващата секунда плъзгащата се стъклена врата на пицарията беше пробита от свистящ куршум, който прониза въздуха между Габриел и Халид и се заби в стената.

— Имаш трийсет минути — каза спокойно жената. — Иначе следващият е за нея.

* * *

Габриел и Халид последваха другите паникьосани посетители на „Плен Сюд“ и излязоха на оживеното авеню. Реното беше паркирано пред съседния магазин. Алон седна зад волана, запали двигателя и полетя покрай стените на древната крепост. Принцът следеше маршрута им на мобилния си телефон. Габриел обаче нямаше нужда от помощта му — пътят до Сесак беше лесен за откриване благодарение на табелите. Ала той не пречеше на Халид да се занимава с нещо, различно от постоянното му мрънкане да кара по-бързо.

Пътят до Сесак беше около четиресет километра. Габриел измина разстоянието за двайсет минути, като направо прелетя през стария център на града. С периферното си зрение забеляза укрепление с изглед към някаква низина, руините на бойница и едно-единствено кафене. Новият квартал на града беше на северозапад. Минаха покрай един пост на жандармерията и през кръгово движение, където Габриел за момент се притесни, че ще обърне реното.

След като излезе оттам, градът започна да се смалява зад тях. Още около километър земите бяха обработвани и стопанисвани, но постепенно отстъпиха място на пустошта. Пътят се стесни, разшири се заради каменния мост над речно корито и отново се стесни. Габриел погледна часовника на таблото. По негови изчисления вече закъсняваха с три-четири минути. След това видя фарове в огледалото за обратно виждане. Приближаваха ги. Напипа блекбърито си и набра.

Отговори му Келър.

— Оттеглете се — нареди му той.

— Няма начин.

— Кажи на Михаил веднага да отбие.

Габриел чу англичанина да предава неохотно инструкциите му и след няколко секунди колата отби отстрани на пътя. Прекъсна връзката и прибра телефона обратно в джоба си. Лицето на Халид изведнъж бе окъпано в светлина. Нямаше име. Нито номер.

— Пусни я на високоговорител.

Принцът натисна дисплея с пръст.

— Закъсня — каза жената.

— Мисля, че почти стигнахме.

— Така е. Както и хората ви.

— Казах им да отбият. Няма да се приближат повече.

— По-добре да не го правят.

Една табела съобщаваше: ДЕПАРТАМЕНТ ТАРН.

— Прекосявам границата — каза Габриел.

— Продължавай.

Намираха се в тунел от дървета. Когато излязоха от него, Алон видя място с отпусната мрежа от дясната страна на пътя. Полето зад нея бе потънало в мрак. Един тъмен облак беше скрил луната.

— Намали — нареди жената. — Пролуката в оградата е малко по-напред.

Габриел отпусна педала на газта и мина през отвора. Пътят не беше асфалтиран, а бе на коловози и мокър от скорошния дъжд. Той измина разстояние, което смяташе, че е сто метра, и натисна спирачката.

— Продължавай — нареди жената.

Габриел запълзя бавно напред. Колата се клатушкаше като подхвърляна от вълните лодка.

— Достатъчно.

Той спря.

— Изгаси двигателя и фаровете.

Габриел се поколеба.

— Веднага — заповяда жената. — Или следващият куршум ще пробие предното ви стъкло.

Алон се подчини. Настъпи пълен мрак. Пълна бе и тишината от другия край на линията. Жената, помисли си той, беше заглушила телефона си.

— Колко време смяташ, че ще ни накара да чакаме? — попита Халид.

— Тя те чува — обади се жената.

— И аз те чувам — изрече студено принцът.

— Това заплаха ли беше?

Преди Халид да успее да отговори, задният прозорец на реното експлодира. Габриел извади беретата от колана си и зареди първия патрон.

— Знам, че си много добър с пистолета, господин Алон, но на твое място не бих опитвала нищо. Освен това почти приключихме.

— Къде е тя?

— Включи фаровете — каза жената и прекъсна връзката.