Даниъл Силва
Новото момиче (38)

36.
Югозападна Франция — Йерусалим

Михаил Абрамов и Кристофър Келър чуха изстрелите — бяха десет, произведени от едно и също оръжие, — които след няколко секунди бяха последвани от експлозия. Тя беше сравнително малка, ако се съдеше по звука, ала създаде достатъчно светлина, за да освети небето над това отдалечено кътче от департамент Тарн. Сцената, която завариха, щом се озоваха на полето, приличаше на излязла от Дантевия „Ад“. Двамата ветерани с много битки и убийства зад гърба си не можаха да понесат видяното. Габриел беше паднал на колене в калта, целият в кръв, и беснееше срещу небесата. Халид държеше нещо, което приличаше на малка ръка, и крещеше за линейка. Михаил и Келър никога нямаше да говорят за този момент. Нито помежду си, нито пък с французите.

След като успя да се посъвземе, Габриел се обади на Пол Русо в Париж. Той, от своя страна, позвъни на шефа си, който се обади на министъра, а министърът — на президента. Само след няколко минути на D629 се появиха първите екипи на жандармерията и съвсем скоро цялото поле беше окъпано в светлина от прожектори. По пряка заповед на самия президент не бяха направени никакви опити да се разпитат сломеният баща на жертвата и съкрушеният шеф на израелското разузнаване.

Криминалистите внимателно събраха останките от момичето, а експертите по експлозивите — фрагментите от бомбата, която го бе разкъсала. Всички доказателства бяха отнесени същата вечер в Париж с полицейски хеликоптер. Габриел, Халид, Михаил и Келър бяха отведени. Призори принцът и останките на дъщеря му полетяха още веднъж, този път за Саудитска Арабия. Французите обаче имаха други планове за Алон и сътрудниците му.

Той беше съюзник — съвсем сам беше унищожил терористичната мрежа на ИДИЛ във Франция — и се отнасяха с него като с такъв. Инквизицията беше проведена по-късно същия ден в позлатена зала с полилеи в Министерството на вътрешните работи. Присъстваха самият министър, шефовете на различни полицейски и разузнавателни служби и няколко асистенти, секретари и други служители. Михаил и Келър не бяха пряко разпитвани и французите се зарекоха, че няма да правят електронни записи на разговора. Габриел предположи, че лъжат.

Министърът откри срещата, като поиска да разбере как шефът на израелското разузнаване се е замесил в издирването на принцесата. Габриел отговори искрено, че е приел задачата по молба на бащата на детето.

— Но Саудитска Арабия е враг на страната ти, нали?

— Надявах се това да се промени.

— Получи ли подкрепа от някоя от френските охранителни и разузнавателни служби?

— Не.

Министърът безмълвно представи на Габриел една снимка. Един пасат седан влизаше в централата на група „Алфа“ на улица „Нелатон“. Срещата, обясни израелецът, била просто посещение в знак на уважение.

— А жената до теб? — зачуди се министърът.

— Колежка.

— Според Швейцарската федерална полиция същият автомобил е бил в Женева на следващата вечер, когато Люсиен Вияр беше убит от бомба в куфарче. Предполагам, че си бил и там?

— Да.

— Израелското разузнаване ли уби Люсиен Вияр?

— Не ставайте смешен.

Министърът навря една снимка под носа на Габриел. Тя беше на мъж, който седеше в кафене в Анси.

— Той ли беше?

Алон кимна.

— Успя ли да го идентифицираш?

— Не.

Появи се нова снимка.

— А нея?

— Мисля, че тя ми се обади миналата вечер.

— Тази жена ли водеше преговорите?

— Нямаше такива.

— А размяна на пари?

— Искането беше абдикация.

— Десетте изстрела, които произведе?

— Видях светлина от мобилен телефон. Предположих, че той го използва, за да детонира бомбата.

— Той?

Габриел кимна с глава към мъжа на снимката.

— Ако го бях улучил…

— Може би щеше да спасиш детето.

Израелецът не каза нищо.

— Допусна грешка, като не ни замеси. Можехме да я спасим.

— Предупредиха, че ще я убият.

— Да — съгласи се министърът. — И сега наистина е мъртва.

И така продължиха до късния следобед, докато светлините на Париж не засияха през прозорците на министерството. Всичко това беше безсмислено — и двете страни го знаеха. Французите имаха намерение да заметат цялата каша под килима. Когато най-накрая въпросите секнаха и хората, които водеха бележки, оставиха химикалките си, всички започнаха да се ръкуват помежду си. Тези ръкостискания бяха от печалните — кратки и утешителни. Един автомобил на министерството отведе Габриел, Михаил и Келър до „Шарл дьо Гол“. Англичанинът се качи на самолет за Лондон, а двамата израелци — за Тел Авив. По време на четиричасовия полет не разговаряха за случилото се в полето на департамент Тарн. Никога не го сториха.

* * *

На следващия ден в един от южняшките вестници се появи малка статия, в която пишеше, че в отдалечено поле са намерени останки от труп, почти сигурно на момиче. Новината стигна до вестник „Фигаро“ и до една от вечерните новинарски емисии, ала французите така бяха покрили всичко — а и френските медии бяха съсредоточени върху „Жълтите жилетки“, — че тя бързо се забрави. На моменти Габриел дори се чудеше дали не беше сънувал случилото се. Само когато слушаше записите на разговорите си с жената, си спомняше, че едно дете бе разкъсано на парчета пред очите му.

Дори да тъгуваше, не го показваше, поне не между стените на булевард „Цар Саул“. Абдикацията на Халид предизвика политическа криза в Саудитска Арабия, а с нея и в целия регион. И тъй като лошите неща никога не идват сами, американският президент оповести решението си да изтегли войските на Щатите от Сирия, като по този начин отстъпваше контрола на иранците и техния съюзник Русия. Няколко часа след това съобщение, което президентът направи в „Туитър“, от сирийска територия беше изстреляна ракета на „Хизбула“. Тя прекоси израелското въздушно пространство и беше свалена над Хадера. Габриел съобщи на премиера местоположението на таен ирански команден бункер южно от Дамаск. Няколко офицери на иранския Революционен гвардейски корпус бяха убити в ответния удар, като по този начин Иран и Израел се приближиха още повече до обявяването на война.

По-голямата част от времето на Габриел през онези безкрайни дни след завръщането му от Франция обаче беше заета от мисли за Саудитска Арабия. Точната му прогноза, че Халид ще абдикира, му заслужи седмица в Лангли, където се опитваха да се хванат за сламка в опита си да разгадаят какво се случва в кралския двор на най-близкия им съюзник в Арабския свят. В Рияд ли беше Халид? Жив ли бе въобще? Габриел не успя да осигури на американците кой знае каква полезна информация, тъй като собствените му опити да се свърже с принца се оказаха безполезни, а компрометираният му телефон вече не излъчваше сигнал. Също така не успя да осигури добра информация на американците — а и на своя министър-председател — за наследника на Халид. Тогава настъпи моментът, в който бе събуден в три през нощта с новината, че принц Абдула, живеещият в Лондон полубрат на краля, е новият престолонаследник. Габриел беше също толкова изненадан, колкото всички останали.

Службата познаваше в основи незабележителната кариера на Абдула, а в следващите няколко дни след издигането му отделите „Събиране“ и „Проучване“ бързо запълниха липсващите части от пъзела. Той беше против Израел, против Запада и ненавиждаше Америка, защото я винеше за голяма част от насилието и политическия хаос в Близкия изток. Имаше две съпруги в Рияд, които рядко виждаше, и цял отбор скъпи проститутки — момичета и момчета, — които се отзоваваха на сексуалните му нужди в имението му в Белгрейвия. Ревностен мюсюлманин уахабит, Абдула си падаше по здравото пиене и на три пъти се лекува в скъпа клиника край Цюрих. В бизнеса често действаше агресивно, но неразумно. Въпреки щедрата месечна издръжка, парите никога не му стигаха.

В медиите се спекулираше, че Абдула е само временен носител на титлата престолонаследник, която щеше да бъде негова, докато не се появеше по-подходящ кандидат от следващото поколение. Той обаче бързо затвърди властта си, като разчисти кралския двор и службите за сигурност от влиянието на племенника си. Също така се отрече от „Пътят напред“, амбициозния план на Халид да трансформира саудитската икономика, и даде ясно да се разбере, че повече няма да се говори за реформиране на вярата. Уахабизмът, заяви Абдула, бе официалната религия на кралството и щеше да се практикува в най-чистата му и строга форма. Жените безцеремонно бяха лишени от правото си да карат автомобили и да посещават спортни събития. А Мутава — всяващата страх саудитска религиозна полиция, отново започна да налага правилата на ислямската чистота чрез арести и физическо насилие, ако бе необходимо. Онези, които се възпротивяваха, биваха хвърляни в затвора или публично бичувани. Кратката Риядска пролет беше свършила.

Това предизвика поредната сериозна преоценка на Запад. Може би американците и европейските им съюзници бяха прекалено сурови с ХБМ заради престъпленията му? Не постъпиха ли глупаво, като притиснаха Дома на Сауд в ъгъла и не му оставиха никакъв друг избор, освен да се завърне към своите изпитани и сигурни методи за оцеляване? Не допуснаха ли да им се изплъзне между пръстите златна възможност за фундаментална промяна в Близкия изток? В обезопасените стаи и зали на Вашингтон и Лондон спореха помежду си кой точно загуби Саудитска Арабия. В Тел Авив обаче Габриел се отнесе към въпроса по различен начин. Саудитска Арабия, заключи той, не беше загубена, а им беше отнета. Ала от кого?

* * *

Макар Габриел да съумяваше да скрие тъгата си от своите подчинени, Киара не бе толкова лесна за заблуждаване — тя виждаше през него, все едно беше от стъкло. Не й беше трудно, защото той преживяваше случилото се всяка нощ в неспокойния си сън, подгизнал от пот. На няколко пъти съпругата му се буди от виковете му. А той постоянно повтаряше едно и също.

— Мъртва си — крещеше в съня си. — Мъртва, мъртва, мъртва!

Габриел я бе запознал с много съкратена версия на случилото се, когато се върна от Франция. Разказа й, че с Халид били повикани от похитителите на отдалечено поле, ала детето било умряло. Киара устоя на изкушението да го притисне за повече подробности. Знаеше, че един ден щеше да й сподели всичко.

Повече от очевидно бе, че мъката го глождеше. Трябваше му картина, помисли си тя, няколко квадратни метра повредено платно, което да реставрира. Но Габриел нямаше такава картина, а само страна, която да защитава, пък и беше заплашен от възможна война на север. „Хизбула“ и иранците вече разполагаха с повече от сто и петдесет хиляди ракети в Сирия и Ливан. Най-голямата щеше да стигне до Тел Авив, че и по-далеч. В случай на конфликт цяла Галилея и голяма част от крайбрежната равнина щяха да са в обхвата й. Хиляди щяха да загинат.

— Затова американското присъствие в Сирия е толкова важно. Те са като предпазител. След като си тръгнат, ще остане само една спирачка за агресията на „Хизбула“ и иранците.

— Руснаците — каза Киара.

Минаваше полунощ. Габриел бе седнал в леглото, с купчина папки на Службата в скута си и халогенна лампа за четене, която светеше ярко над рамото му. Звукът на телевизора беше намален, за да не събуди децата. По-рано същата вечер „Хизбула“ беше изстреляла четири ракети към Израел. Три бяха унищожени от „Железен купол“ — израелската система за противоракетна отбрана, но една беше стигнала до Рамат Давид, кибуца в Долината на Израил, където Габриел бе живял като дете. Военновъздушните сили на Израел подготвяха масиран ответен удар на базата на информация, осигурена им от Службата.

— Това е предварителен преглед на предстоящите атракции — каза нежно Габриел.

— Как ще ги спрем?

— Как ще прекратим предстоящата война с всички ли? — Той затвори папката, която четеше. — Със стратегия, която да изгони руснаците, иранците и „Хизбула“ от Сирия.

— И как ще го направим?

— Като създадем свястно централно правителство в Дамаск, оглавено от сунитското мнозинство, а не от бруталния диктаторски режим на малцинството на алауитите.

— А аз си мислех, че ще е трудно. — Киара се изтегна в леглото до него. — Арабите доказаха, без да оставят дори капка съмнение, че не са готови да се самоуправляват.

— Не говоря за Джеферсънова демокрация. Думата ми е за просветен деспот.

— Като Халид? — попита скептично съпругата му.

— Зависи за кой Халид точно говорим.

— Колко са?

— Двама — уточни Габриел. — На първия беше дадена абсолютна власт, преди да е готов.

— А вторият?

— Той беше човекът, чието дете бе убито по невъобразимо брутален начин пред очите му.

Настъпи тишина. Накрая Киара попита:

— Какво се случи на онова поле във Франция?

— Спасих живота на Халид — тихо каза Габриел. — И не съм сигурен дали някога ще ми прости за това.

Съпругата му погледна телевизора. Новият владетел на Саудитска Арабия се срещаше с висши чиновници, включително един имам, който постоянно заклеймяваше евреите като наследници на маймуните и прасетата.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя.

— Ще разбера кой открадна Саудитска Арабия.

— А след това?

Габриел изгаси лампата.

— Ще си я върна обратно.