Даниъл Силва
Новото момиче (40)

38.
Ейлат, Израел

Като генерален директор на Службата, Габриел разполагаше с властта да поема деликатни операции, без първо да иска одобрението на министър-председателя. Постът обаче не му даваше правото да кани сваления владетел на смятана за враждебно настроена арабска страна на посещение в Израел, дори неофициално. Много по-лесно беше да го вкара в лондонското посолство в разгара на конфликта, отколкото да му осигури достъп до най-оспорваното парче земя в света. След цял час напрегнати спорове премиерът одобри визитата, но заяви, че тя трябва да остане в тайна. Габриел, който не се беше отказал от Халид и не вярваше, че е мъртъв, се съгласи с това условие. Последното, за което трябваше да се тревожат сега, каза той, беше опасността някое селфи да се появи в социалните медии. Старите акаунти на Халид в „Туитър“ и „Инстаграм“ не се ползваха, а Домът на Сауд бе изтрил спомена за принца. Той беше никой.

Неговият хеликоптер „Еърбъс Н175 VIP“ кацна в облак от прах в края на залива Акаба в осем часа на следващата сутрин. Човек от екипажа отвори вратата и Халид — облечен в панталони и италианско сако — стъпи колебливо на израелска земя за пръв път в историята. Само Габриел и малката му свита от телохранители бяха свидетели на този незабравим момент. Израелецът се усмихна и протегна ръка, но саудитецът го притегли в премазваща прегръдка. За добро или за лошо и поради трагичните събития, сега бяха най-добри приятели.

Халид огледа суровия жълто-кафяв пейзаж.

— Надявах се един ден да дойда тук при други обстоятелства.

— Може би — рече Габриел — мога да уредя и това.

Поеха на север към пустинята Негев в бронирания джип на директора на Службата. Халид се изненада да види, че на пътя се движеха и други автомобили.

— По-добре е да се крием на открито — заяви Габриел.

— Ами ако някой ме разпознае?

— Израел е последното място на света, на което се очаква да се появиш.

— Защото е последното място на света, на което трябва да бъда. Предполагам обаче, че няма къде другаде да отида.

Халид очевидно се чувстваше неудобно от новото си обществено положение и сринат авторитет пред света. Докато пътуваха все по-навътре в пустинята под безоблачното небе, принцът разказа какво се бе случило след завръщането му в Саудитска Арабия след смъртта на Рима. Той я беше погребал по уахабитската традиция в безименен гроб в пустинята. След това бързо бе опитал да възвърне позицията си в йерархията. Както обаче се бе опасявал, това вече не било възможно. Съветът на принцовете бил избрал Абдула, ментор и довереник на Халид, за престолонаследник. Халид чинно изразил своята лоялност към чичо си, но Абдула, застрашен от влиянието на племенника си, безцеремонно му отнел всичките високи парламентарни постове. Халид възразил, ала веднага бил арестуван и отведен в стая в хотел „Риц — Карлтън“, където бил принуден да предаде голяма част от богатството си. Рискувайки живота си, той събрал всичките си ликвидни активи и намерил убежище на борда на „Тишина“. Асма, съпругата му, отказала да се оттегли в изгнание с него.

— Теб ли вини за смъртта на Рима?

Халид кимна мрачно.

— Каква ирония само… Дадох права на жените в Саудитска Арабия, а като награда бях изоставен от съпругата си.

— И от чичо си.

— Дотук със съвета му да не абдикирам — заяви гневно Халид. — Изглежда, Абдула е заговорничил срещу мен от самото начало. Съветът на принцовете въобще не обсъди сериозно някой друг кандидат. Явно си е бил опекъл работата предварително. След като се махнах от пътя му, няма кой да спре Абдула да вземе трона. Дори баща ми не може да му попречи.

— Как е той?

— Баща ми ли? Съзнанието му се прояснява за кратко, но през повечето време живее в мъглата на деменцията си. Абдула държи целия контрол над кралството и сам видя какви са резултатите. Уверявам те обаче, че не е приключил. Онези сенатори и конгресмени във Вашингтон, които ме бяха погнали, ще се проклинат за това, и то съвсем скоро.

Наближаваше десет часът, когато на хоризонта се появиха сребристите води на Мъртво море. В Ейн Геди Габриел попита Халид дали иска да поплува, ала принцът махна с ръка: някога се бил къпал в това море от йорданската страна и никак не му харесало.

Те профучаха покрай един пропускателен пункт, без дори да намалят, и излязоха на Западния бряг. В Йерихон беше отбивката за Йерусалим. Вместо да поемат по нея, продължиха на север. Изражението на Халид помръкна, когато минаха покрай поредица от израелски селища по крайбрежието на река Йордан.

— Как очаквате да създадат държава, след като сте им отнели земята?

— Не сме им отнели цялата земя — отговори Габриел. — Ала мога да те уверя, че никога няма да напуснем Йорданската долина.

— Не може да съществуват две държави, ако от двете страни на границата живеят евреи.

— Опасявам се, че отдавна изпуснахме този влак.

— Кой влак?

— С двете държави. Вече е заминал. Налага се да мислим поновому.

— И каква е алтернативата?

— Първо трябва да укрепим мира. След това всичко е възможно — каза Габриел.

Минаха през още един пропускателен пункт и влязоха на израелска територия. Продължиха по равна и плодородна земеделска земя в южния край на Галилейско море. Там завиха на изток и изкачиха Голанските възвишения. В друзкия град Мадждал Шамс надникнаха през бодлива телена ограда към Южна Сирия. Сирийската армия и нейните руски и ирански съюзници бяха заличили последните бунтовнически сили. Режимът отново контролираше територията до израелската граница.

Спряха за обяд в Рош Пина, едно от най-старите ционистки селища в Израел, преди да потеглят през Горна Галилея. Габриел показа останките от изоставени арабски села. Дори се разходи с Халид сред руините на Сумайрия, арабско село в Западна Галилея, чиито жители бяха избягали в Ливан през 1948 година. Видяха проблясващия силует на Тел Авив от магистрала 6 и влязоха откъм запад в Йерусалим, издигнатия на хълм божи град. След като прекосиха невидимата граница на Източен Йерусалим, продължиха покрай османските стени на Стария град до Лъвската порта. На малкия площад от другата страна нямаше минувачи, а само израелски полицаи и войници.

— Къде сме? — попита Халид с напрегнат глас.

Габриел отвори вратата и слезе от джипа.

— Ела с мен — каза той. — Ще ти покажа.

* * *

Малкият площад на Лъвската порта не беше единственото място в Мюсюлманския квартал, което Габриел бе наредил да бъде затворено за тази вечер. Затворено беше също и святото място на юг, известно като Храмов хълм за евреите и Харам аш Шариф, Благородното светилище, за мюсюлманите. Габриел и Халид влязоха в него през Баб ал Хута, Портата на опрощението. Златният Купол на скалата светеше меко на студената светлина на ранната вечер. Виждаше се и силуетът на великолепната джамия „Ал Акса“.

— Направил си всичко това за мен ли?

Габриел кимна.

— И как успя?

— Аз съм човек с известно влияние.

Няколко представители на Вакъфа се бяха събрали в източната страна на еспланадата.

— За кого ме мислят? — попита Халид.

— За виден арабин от едно от емирствата.

— Надявам се да не е Катар.

Влязоха в Купола на скалата и заедно се вторачиха тържествено в Основния камък. Храмът се намираше на върха на планината Мория. Мюсюлманите вярваха, че Мохамед се е възнесъл на небето от това място, а евреите, че Авраам е щял да пожертва сина си, ако не се е намесил архангел на име Гавраил. След това Халид се помоли в джамията „Ал Акса“, а съименникът на архангела остана сам на еспланадата, за да се любува на луната над Елеонския хълм.

Когато принцът излезе от джамията, нощта вече бе паднала.

— Къде е залата, в която си намерил колоните на така наречения Храм на Соломон?

Габриел посочи надолу, към дълбините на платото.

— А Стената на плача?

Израелецът кимна с глава на запад.

— Ще ме заведеш ли в залата? — попита Халид.

— Може би друг път.

— Ами Стената?

Намираха се само на няколко метра от върха на Западната стена, но отидоха до нея с джипа на Габриел. Огромните дялани камъни от епохата на Ирод бяха окъпани в светлина, както и големият площад в основата им. Алон не беше направил опит да го затвори заради посещението на Халид и сега бе пълен с поклонници и туристи.

— Мъжете и жените се молят отделно — отбеляза лукаво саудитецът.

— За голям ужас на по-либералните евреи.

— Навярно можем да променим това.

— Шуая, шуая — каза Габриел.

Халид извади малко листче от предния джоб на сакото си.

— Това е молитва за Рима. Искам да я оставя в Стената.

Габриел сложи кипа върху черната коса на принца и го съпроводи с поглед, когато отиде до Стената. Той пъхна листчето между два от дяланите камъни и сведе глава в мълчалива молитва. Очите му се напълниха със сълзи.

Джипът на Габриел беше паркиран пред портата Муграби. Прекосиха с него западната страна на града и продължиха към стария квартал, известен като Нахлаот. На входа на улица „Наркис“ имаше охранителен пункт. Минаха покрай него, без да намаляват, и паркираха пред жилищната сграда от йерусалимски варовик на номер 16.

— Къде сме? — попита Халид.

— У дома — каза Габриел.