Даниъл Силва
Новото момиче (14)

12.
Йерусалим

Кортежът на Габриел го чакаше на пистата на летище „Бен Гурион“, когато гълфстриймът кацна няколко минути след полунощ. Сара го придружи до Йерусалим. Той я остави пред хотел „Цар Давид“.

— Стаята е една от нашите — обясни й. — Не се тревожи, изключихме камерите и микрофоните.

— Някак си се съмнявам в това. — Тя се усмихна. — Какви са плановете ти?

— Противно на очакванията, смятам да проведа бързо издирване на дъщерята на Негово Кралско Височество принц Халид бин Мохамед.

— Откъде смяташ да започнеш?

— Тъй като е била отвлечена във Франция, ми хрумна, че ще е добра идея да започна оттам.

Сара се намръщи.

— Прости ми, но денят беше много дълъг — каза Габриел.

— Знаеш, че говоря много добре френски.

— Както и аз.

— И учех в Женевското международно училище, когато баща ми работеше в Швейцария.

— Помня, Сара. Ала сега ще се прибереш в Ню Йорк.

— Предпочитам да дойда с теб във Франция.

— Не е възможно.

— Защо?

— Защото изтъргува тайния свят за открития преди много време.

— Но тайният свят е много по-интересен. — Американката погледна колко е часът. — Господи, късно е. Кога поемаш за Париж?

— В десет часа с полет на „Ел Ал“ до „Шарл дьо Гол“. В последно време като че ли имам постоянна резервация за него. Ще те взема в осем и ще те закарам до летището.

— Всъщност смятам да се помотая из Йерусалим за ден-два.

— Не си наумила някоя глупост, нали?

— Като какво например?

— Да се свържеш с Михаил.

— Дори не бих си го помислила. Освен това той съвсем ясно ми заяви, че е много щастлив с жената, чието име забравих.

— Натали.

— О, да, постоянно ми се изплъзва от ума. — Сара целуна Габриел по бузата. — Съжалявам, че те въвлякох във всичко това. Обади ми се, ако мога да ти помогна с нещо.

Без повече приказки тя слезе от джипа и се вмъкна в хотела. Алон набра оперативното бюро на булевард „Цар Саул“ и информира дежурния офицер за намеренията си да пътува до Париж по-късно същата сутрин.

— Нещо друго, шефе?

— Активирай стая 435 на „Цар Давид“. Само звук.

Габриел прекъсна разговора и отпусна изморено глава на прозореца. Сара беше права за едно, помисли си той. Тайният свят беше много по-интересен.

* * *

Точно пет минути бяха необходими, за да се стигне от хотел „Цар Давид“ до спокойната и залесена улица „Наркис“ в историческия квартал на Йерусалим Нахлаот, където Габриел Алон продължаваше да живее. Въпреки възраженията на отдела му по сигурността. И на много от съседите му. Във всеки край на улицата имаше пропускателни пунктове, а пред старата жилищна кооперация от йерусалимски варовик на номер 16 винаги стояха пазачи. Габриел слезе от задната седалка на джипа си и усети аромата на евкалипт и лекия мирис на турски тютюн. Не беше никаква мистерия откъде идваха. Лъскавата нова бронирана лимузина на Ари Шамрон беше паркирана до тротоара, на мястото, запазено за кортежа на Габриел.

— Пристигна около полунощ — обясни пазачът. — Каза, че го очаквате.

— И ти му повярва?

— А какво трябваше да направя? Той е мемунех.

Габриел поклати бавно глава. Вече втора година беше генерален директор, но дори охраната продължаваше да нарича Шамрон „единствения шеф“.

Тръгна по градинската пътека, влезе в антрето и се качи по добре осветеното стълбище до третия етаж. Киара, облечена в черен клин и подхождащ му черен пуловер, го чакаше пред отворената врата на апартамента. Тя го огледа хладно за кратко, преди да се хвърли на врата му.

— Трябва по-често да ходя в Саудитска Арабия.

— Кога смяташе да ми кажеш?

— Точно сега. — Последва съпругата си вътре. Върху масичката за кафе в дневната бяха пръснати чаши и чинии с недоядена храна, които бяха явното доказателство за напрегнато будуване до късно. Телевизорът, който беше включен на Си Ен Ен Интернешънъл, работеше без звук. — Да не съм влязъл във вечерните новини?

Киара го изгледа сърдито, но не каза нищо.

— Как разбра?

— Ти как мислиш? — Тя погледна към терасата, където Шамрон несъмнено слушаше всяка тяхна дума. — Той беше по-разтревожен и от мен.

— Наистина ли? Трудно ми е да го повярвам.

— Нареди на Противовъздушна отбрана да проследи самолета ти. От кулата на „Бен Гурион“ ни уведомиха, когато кацна. Очаквахме те по-рано, но явно си се отклонил на път за дома. — Киара събра чиниите от масичката. Винаги започваше да чисти, когато бе ядосана. — Сигурна съм, че ти е било приятно да видиш отново Сара. Тя винаги си е падала по теб.

— Това беше преди много време.

— Не преди чак толкова много.

— Знаеш, че никога не съм имал чувства към нея.

— Щях да ти вляза в положение, ако имаше. Сара е много красива.

— Не колкото теб, Киара. Въобще не може да се сравнявате.

Наистина беше така. Киара притежаваше непреходна красота. В чертите й Габриел различаваше следи от Арабия, Северна Африка, Испания и всички други места, по които предците й се бяха скитали, преди да се озоват в старото еврейско гето във Венеция. Косата й беше тъмна, буйна, с кестеняви оттенъци. А големите й очи с цвят на карамел бяха изпъстрени със златни точици. Не, помисли си той, никоя жена нямаше да застане между тях. Страхуваше се обаче, че някой ден Киара можеше да осъзнае, че е прекалено млада и красива, за да е омъжена за развалина като него.

Габриел излезе на терасата. На нея имаше два метални стола и малка маса, на която стоеше чинийка, провъзгласена от Шамрон за пепелник. Шест цигарени фаса се мъдреха един до друг като гилзи от патрони. Шамрон беше на път да запали седма със старата си запалка „Зипо“, но Габриел я извади от устата му.

Бившият шеф на Службата се намръщи.

— Още една няма да ме убие.

— Може пък да го стори.

— Знаеш ли колко много съм изпушил през живота си?

— „Колкото са звездите на небето, и колкото е безбройният пясък на морския бряг.“^[1]

— Не бива да цитираш Библията, когато говориш за порок като пушенето. Това е лоша карма.

— Евреите не вярват в кармата.

— Откъде пък ти хрумна това?

Шамрон извади нова цигара от кутията с треперещата си, покрита с петна ръка. Беше облечен, както обикновено, в изгладени жълтеникавокафяви панталони, бяла памучна риза и пилотско кожено яке, скъсано на дясното рамо. Беше го раздрал в нощта, когато палестинският терорист Тарик ал Хурани заложи бомба под колата на Габриел във Виена. Даниел, синът му, беше убит в експлозията. Леа, първата му съпруга, получи ужасни изгаряния. Сега живееше в психиатрична клиника, разположена навръх хълма Херцел, заключена в затвора на спомените си и обезобразеното си от огъня тяло. А Габриел живееше на улица „Наркис“ с красивата си съпруга, родена в Италия, и двете им деца. Той успяваше да потули непрестанната си тъга от тях, но не и от Шамрон. Смъртта беше техен спътник от самото начало. И остана основата на тяхната връзка.

Габриел седна.

— Кой ти каза?

— За посещението ти в Саудитска Арабия ли? — лукаво се усмихна бившият шеф на Службата. — Мисля, че бе Узи.

Узи Навот беше предишният генерален директор и също като Алон — един от последователите на Шамрон. В разрез с традициите на Службата, той се бе съгласил да остане на булевард „Цар Саул“, позволявайки на Габриел да функционира като оперативен шеф.

— Колко успя да изкопчиш от него?

— Нямаше нужда да го убеждавам. Узи беше особено обезпокоен от решението ти да се върнеш в страната, в която прекара почти месец в плен. Не е необходимо да споменавам — отбеляза Шамрон, — че споделям мнението му.

— Ти пътува тайно в различни арабски страни, когато беше шеф.

— В Йордания — да. В Мароко, разбира се. Дори посетих Египет, след като Садат дойде в Йерусалим. Но никога не съм стъпвал в Саудитска Арабия.

— Не бях в опасност.

— С цялото ми уважение, Габриел, но се съмнявам в това. Трябваше да проведеш срещата на неутрална територия, на място, контролирано от Службата. Престолонаследникът има буен нрав. Истински късметлия си, че не си последвал съдбата на журналиста, когото уби в Истанбул.

— Винаги съм смятал, че журналистите са много по-полезни живи, отколкото мъртви.

Шамрон отново се усмихна.

— Прочете ли статията за Халид, която публикуваха в „Ню Йорк Таймс“? В нея пише, че Арабската пролет най-накрая е дошла в Саудитска Арабия, че едно неопитно момче ще реформира страна, основана на насилствения брак между уахабизма и едно пустинно племе от Неджд. — Той поклати глава. — Не повярвах на тази история още тогава, не вярвам в нея и сега. Халид бин Мохамед е заинтересован само от две неща. Първото е властта. Второто са парите. Всички Ал Сауд са еднакви. Без власт няма пари. А без пари няма власт.

— Но той се страхува от иранците също толкова, колкото и от нас. Дори само заради това може да се окаже особено полезен.

— И поради тази причина се съгласи да намериш дъщеря му. — Шамрон го изгледа смръщено. — За това искаше да се види с теб, нали?

Алон му подаде писмото от похитителите, което той прочете на светлината от запалката си.

— Струва ми се, че си попаднал по средата на семейна вражда.

— Точно на такава изглежда.

— Това обаче крие големи рискове.

— Като всяко друго съществено нещо.

— Съгласен съм. — Ари затвори капачето на запалката си със замах. — Дори да не успееш да я намериш, усилията ти ще бъдат оценени от кралския двор в Рияд. А ако пък успееш… — Сви рамене. — Престолонаследникът ще ти е длъжник за цял живот. Ще се превърне в помощник на Службата.

— Значи, одобряваш?

— Бих постъпил точно като теб. — Шамрон му върна писмото. — Само че защо Халид ти е предложил подобна възможност да го компрометираш? Защо се е обърнал към Службата? Защо не е помолил своя добър приятел в Белия дом за помощ?

— Вероятно смята, че съм по-ефективен.

— Или по-безскрупулен.

— Това също.

— Трябва да обмислиш един вариант — каза след малко Ари.

— Какъв?

— Халид може да е наясно кой е отвлякъл дъщеря му и да те използва, за да му свършиш мръсната работа.

— Доказал е, че не се бои да си изцапа ръцете.

— Поради тази причина не бива повече да ходиш в Саудитска Арабия. — Шамрон изгледа сериозно Габриел. — Бях в Лангли онази нощ… Спомняш ли си? Наблюдавах всичко през камерата на онзи безпилотен самолет. Гледах как ви водят двамата с Надия в пустинята, за да ви екзекутират. Молех американците да изстрелят ракета „Хелфайър“ по вас, за да ви спестят болката от ножа. Имал съм много ужасни нощи в живота си, ала онази беше най-лошата. Ако тя не бе застанала пред онзи куршум… — Ари погледна големия си часовник от неръждаема стомана. — Трябва да поспиш.

— Вече е късно — рече Габриел. — Остани с мен, абба. Ще спя на път за Париж.

— Мислех, че не можеш да спиш в самолет.

— Не мога.

Шамрон погледна евкалиптовите дървета, брулени от вятъра.

— Аз също.