Даниъл Силва
Новото момиче (22)

20.
Женева — Лион

Бомбата беше малка, само пет килограма експлозив, но експертна изработка. Тя не бе поставена в кола или камион, а в куфарче. Човекът, който го бе държал, когато се взриви, беше разкъсан до органи и крайници, включително ръка, която се приземи на предното стъкло на една кола, движеща се в този момент по булевард „Жорж Фавон“. В дрипите от коженото палто, увито около останките на човешко тяло, беше намерен портфейл. Всичко принадлежеше на Люсиен Вияр, ветеран от френската Служба за защита, заемал доскоро поста шеф на охраната в Женевското международно училище. Двама други души — мъж на двайсет и осем и жена на трийсет и три, бяха убити от експлозията. Бяха стояли точно до Вияр, докато чакаше да прекоси Рю дю Стан. Те бяха швейцарски граждани и жители на кантон Женева.

Куфарчето беше по-трудно за идентифициране, тъй като от него не бе останало почти нищо. Швейцарската федерална полиция щеше да получи видео от охранителна камера, на което ясно се виждаше как Люсиен Вияр се беше сдобил с него в „Кафе Ремор“. То бе оставено там от мъж с очила, облечен в светлокафяво палто. Тръгвайки си от кафенето, този мъж беше последван от висок тип с бяла кожа и светла коса и от втори, който караше пасат седан. Следеният бе провел кратък телефонен разговор, преди да влезе и бързо да излезе от едно кино на улица „Коратери“. „Оникс“ — системата за електронно разузнаване на Швейцария, щеше да засече обаждането. Получателят му беше жена, с която бе комуникирал кратко на френски. Лингвистичният анализ щеше да установи, че този език не е ро̀ден на никого от двамата.

Самият Люсиен Вияр бе напуснал „Кафе Ремор“ в 17:17 часа, последван от жена, която седеше в кафенето с високия мъж. Тя се намираше на половин пресечка от Вияр, на булевард „Жорж Фавон“, когато бомбата избухна. Жената лежа няколко минути неподвижно на земята, сякаш се бе присъединила към мъртвите. Тогава се появи високият мъж и бързо я качи на задната седалка на пасата.

Колата беше с френска регистрация и само няколко минути след взрива тръгна обратно към Франция. Малко преди девет вечерта влезе в паркинг в центъра на Лион, като голяма част от задния номер бе покрита с кал. Габриел пъхна ключа под лявата задна гума, а Михаил помогна на Сара да слезе от колата. Тя вървеше нестабилно по улицата към гара Пар Дю.

Последният нощен влак за Париж вече приемаше пътници. Михаил бързо купи три билета с пари в брой и заедно тръгнаха към перона. Вагонът, в който влязоха, бе почти празен. Михаил седна сам в предната част на вагона, обърнат назад, а Габриел и Сара се разположиха в дясната страна. Лицето й бе пребледняло, а косата — влажна. Михаил беше измил кръвта от нея с два литра минерална вода „Вител“, преди да я облече в чисти дрехи. За щастие кръвта не беше нейна, а на Люсиен Вияр.

Сара се огледа в прозореца.

— Нямам дори драскотина. Как можеш да обясниш това?

— Бомбата е била направена така, че да ограничи косвените жертви.

— Видя ли експлозията?

Габриел поклати глава.

— Само я чухме.

— А аз я видях. Поне така мисля… Помня единствено изражението на Люсиен Вияр миг преди да бъде разкъсан на парчета. Сякаш той…

— Заприлича ти на самоубиец с бомба ли?

Сара кимна бавно.

— Някога виждал ли си такъв?

— Бомбаджии самоубийци ли? Вече им изгубих бройката.

Тя потръпна.

— Имам чувството, че ме е газил слон. Болят ме и ребрата, може някое да е счупено.

— Ще те заведем на лекар да те прегледа преди полета ти.

— Какъв полет?

— Онзи, който ще те отведе от Париж до Ню Йорк.

— Не отивам никъде.

Габриел не си направи труда да й отговори. Отражението в стъклото беше изкривено от болка.

— Вечерта не мина точно по план — прошепна Сара. — Люсиен Вияр беше разкъсан на парчета. А един от похитителите на Рима ни се изплъзна между пръстите.

— Доста добро обобщение на случилото се.

— Той се напъха в ръцете ни, а ние го оставихме да се измъкне.

— Двамата с Михаил го изтървахме, а не ти.

— Може би трябваше да го заловим още в кафенето.

— Или пък просто да му пуснем един куршум, докато вървеше по онази тиха уличка до киното. Един куршум може да направи дори най-твърдите мъже разговорливи.

— И това си спомням. — Сара се бе загледала в грозния пейзаж, пробягващ зад прозореца. — Май вече разбрахме как похитителите са научили, че дъщерята на Халид е записана в това училище.

— Съмнявам се да са имали нужда от Вияр, за да получат тази информация.

— Тогава какво е направил за тях?

— Не е лесно да се отговори на този въпрос — рече Габриел. — Трябва да помисля.

— Пътят до Париж е дълъг. Мисли колкото си искаш.

— Близко наблюдение на целта — каза той след малко.

— И как по-точно?

— Не са могли да го направят те, защото са знаели, че швейцарските служби я държат под око. Затова са наели човек, който да върши това вместо тях. Някой, който се предполага, че ще се грижи за безопасността й.

— Дали е знаел за кого работи?

— Съмнявам се.

— Тогава защо го убиха?

— Предполагам, че са искали да елиминират всеки, който може да ги разкрие. Или пък Люсиен е направил нещо глупаво.

— Какво?

— Може да ги е заплашил. Или е поискал повече пари.

— Вероятно е смятал, че са в куфарчето. Защо иначе би го взел? — Сара погледна Михаил, който ги наблюдаваше от предната част на вагона. — Трябваше да видиш лицето му, когато си помисли, че съм мъртва.

— Видях го.

— Знам, че е влюбен в онази, чието име не помня, но все още го е грижа за мен. — Тя отпусна глава на рамото на Габриел. — Какво ще правим сега?

— Ти се прибираш у дома, Сара.

— Аз съм си у дома — тихо изрече тя и затвори очи.