Даниъл Силва
Новото момиче (21)

19.
Женева

Габриел беше паркирал на забранено място на Плас дю Сирк. Забранено беше и да носи 9-милиметровата берета с орехова дръжка, която беше оставил на седалката до него под тазсутрешния брой на Le Temps. Беше пъхнал пистолета там, след като забеляза на булеварда мъжа със светлокафявото палто. Дрехите му бяха на бизнесмен, косата му бе сресана по различен начин от предния път и носеше очила с черни рамки. Въпреки това, нямаше как да го сбърка. След като бе прекарал почти цял живот в реставрация на картини от стари майстори, Габриел беше развил перфектната способност да разпознава лица, дори такива, които бяха променени. Мъжът, седнал в момента до Люсиен Вияр, беше същият, посетил ресторант „Сен Морис“ в Анси в деня на отвличането на принцеса Рима.

Обмисли възможността да го арестува, но веднага се отказа от тази идея. Този човек беше професионалист и със сигурност бе добре въоръжен. Нямаше да се предаде доброволно. Щеше да избухне престрелка насред оживения площад в сърцето на Женева.

Това беше риск, който Габриел не бе готов да поеме. Правилата на Службата забраняваха употребата на смъртоносна сила в населени места, освен ако въпросният агент не бе заплашен да изгуби живота или свободата си, особено от някоя враждебна страна. Но сега случаят не беше такъв. Габриел и Михаил можеха да последват мъжа, след като си тръгнеше от „Кафе Ремор“, и да го заловят във време и място, които преценяха за уместни. Тогава щяха да го принудят да им разкрие местоположението на принцеса Рима — чрез убеждаване или сила. Ако пък късметът бе на тяхна страна, мъжът направо щеше да ги отведе при принцесата. Щеше да е по-добре да почакат, осъзна той, отколкото да действат необмислено, пропилявайки възможността да спасят живота на детето.

От мястото си виждаше, че мъжът в светлокафявото палто все още не си бе поръчал. Позата му беше същата като онази в ресторант „Сен Морис“ — кръстосани крака, подпрян десен лакът на масата, лява ръка върху бедрото, за да е близо до оръжието му. Куфарчето, с което бе влязъл в кафенето, беше оставено изправено на земята между неговата маса и тази на Вияр. Странно място, помисли си Габриел. Освен ако въобще нямаше намерение да го вземе, когато си тръгнеше.

Но защо мъжът в светлокафявото палто седеше в кафене до бившия шеф по сигурността на Женевското международно училище? Компрометираният телефон на Вияр бе оставен на масата пред него. Подразделение 8200 беше свързало предаването с блекбърито му. Звукът беше кристалночист — Габриел чуваше тракането на прибори и чаши в кафенето и разговорите на хората, минаващи покрай тях, — но с няколко секунди закъснение. Сякаш гледаше стар филм, на който звукът и картината не бяха синхронизирани. Двамата главни герои в този филм все още не бяха проговорили. Възможно беше, помисли си той, да не го направят.

В този миг някой почука два пъти на прозореца му и Габриел видя полицейска ръкавица. Вдигна ръка, за да се извини, и се включи във вечерния трафик. Направи поредица от резки завои — зави вдясно по Авеню дю Май, наляво по улица „Хари Марк“ и отново наляво по булевард „Жорж Фавон“, — след което се върна на Плас дю Сирк.

Червеният светофар му осигури извинение да се забави. Няколко души минаха на пешеходната пътека точно пред него. Единият от тях беше преуспял на вид мъж със светлокафяво палто. На няколко крачки зад него го следваше Михаил Абрамов. Сара все още беше в „Кафе Ремор“. Погледът й не се отделяше от Люсиен Вияр, който посегна към куфарчето, оставено на земята.

* * *

Забеляза го за пръв път — този мъж с бледа кожа и много светли очи — на масата до красивата блондинка в „Кафе Ремор“. Ето го отново, следваше го по мрачната улица „Коратери“. Следеше го и някаква кола — същата, която беше неправилно паркирана на Плас дю Сирк. Не успя да види нищо друго от шофьора, освен сивото петно на слепоочието му.

Как ли го бяха открили? Беше уверен, че не са го проследили до „Кафе Ремор“. В такъв случай логичното обяснение се криеше във Вияр — той беше под наблюдение. Нямаше значение. Вияр не знаеше почти нищо. А и след няколко минути вече нямаше да представлява заплаха.

Извади телефона си от джоба на палтото и набра предплатен номер. Разговорът беше кратък и кодиран. Когато приключи, затвори и се спря пред витрината на един магазин. Погледна вляво и забеляза мъжа с бледата кожа… А малко по-нагоре и колата.

Изчака трамваят да мине, прекоси от другата страна на улицата и влезе в малко кино. Филмът тъкмо бе започнал. Купи си билет и се скри в тъмния полупразен салон. Вляво от екрана се намираше аварийният изход. Алармата запищя, когато дръпна лоста и отново излезе навън в нощта.

Озова се в някакъв двор, ограден с висока стена. Прескочи я без особени усилия, стъпи на улицата от другата страна и продължи към Стария град. Пред една антикварна книжарница беше паркиран скутер „Пиаджо“, възседнат от млада жена с каска, облечена в кожени дрехи. Мъжът се качи зад нея и уви ръце около тънката й талия.

* * *

Противопожарната аларма все още виеше, когато Михаил нахлу в киното. Той не се бави да си купува билет, ала му бяха необходими два опита да прескочи високата стена в задния двор. На улицата, където се озова, нямаше трафик и пешеходци. Изправи се и хукна презглава по тротоара, докато не стигна до старинен площад в сърцето на Стария град. Там видя мъжа със светлокафявото палто да се качва отзад на някакъв малък мотор. За миг се замисли дали да не извади оръжието си и да стреля. Вместо това се върна бегом на улица „Коратери“, където чакаше Габриел.

— Къде е той?

Михаил му обясни за мотора.

— Видя ли шофьора?

— Тя носеше каска.

— Била е жена? Сигурен ли си?

Той кимна.

— А къде е Вияр?

— В момента си тръгва от „Кафе Ремор“.

— Последван от невъоръжен уредник на музей с незначително обучение в уличните наблюдателни техники.

Габриел даде газ до дупка и направи обратен завой пред един приближаващ трамвай.

— Поемаш по грешната посока на тази еднопосочна улица.

— Ако тръгна по правилната, ще ни трябват десет минути, за да се върнем на Плас дю Сирк.

Михаил забарабани нервно с пръсти по таблото на колата.

— Какво, мислиш, има в куфарчето?

— Надявам се да са пари.

— Аз също.

* * *

Първата грешка на Сара беше, че не плати предварително сметката — сериозна издънка в изкуството на наблюдението. Докато успее да срещне безразличния поглед на сервитьора, Люсиен Вияр вече бе напуснал Плас дю Сирк и вървеше по булевард „Жорж Фавон“. От страх да не го изгуби сред вечерните тълпи, американката хукна прекалено бързо след него, което бе втората й грешка.

Случи се на кръстовището на Рю дю Стан. Вияр тъкмо смяташе да прекоси, ала светофарът светна червено, той рязко спря и извади кутия цигари. Вятърът духаше откъм Рона, която бе точно пред него. Обърна се и забеляза Сара да оглежда витрината на магазин за вино на трийсет метра назад. Той се взира безсрамно в нея доста дълго време, с цигара в устата, запалката в едната ръка и куфарчето в другата. Същото, което бе донесено от мъжа в светлокафявото палто.

Вияр хвърли цигарата на земята и пое с широки крачки към Сара. И в този миг тя видя да проблясва яркобяла светлина. Заля я ураганен порив от адски горещ въздух, вдигна я от земята и я запрати на тротоара. Остана да лежи неподвижно, неспособна да помръдне и да диша. Чудеше се дали е жива, или вече е мъртва. Около нея се бяха посипали строшени стъкла, човешки крайници и вътрешности. И кръв. Кръвта беше навсякъде. Стори й се, че се стича и от собственото й тяло. Зловещо капеше и отгоре й от голите крайници върху дървото, под което лежеше.

Най-накрая чу някой да вика името й, с ударение на втората сричка, а не на първата. Видя жена, чието лице беше скрито зад черно було, да куцука бавно по окъпана от слънцето еспланада край морето. Тази жена изчезна и бе заменена от някакъв мъж. Очите му бяха синьо-сиви като глетчер и той викаше с пълно гърло:

— Сара! Сара! Чуваш ли ме, Сара?