Даниъл Силва
Новото момиче (56)

54.
Москва — Вашингтон — Лондон

Дирекция „Контраразузнаване“ на СВР предполагаше, че на МИ6 не е известен московският адрес на полковник Ребека Филби. В интерес на истината, не беше точно така. МИ6 научи местоположението на апартамента й напълно случайно, когато един от московските им агенти я забеляза да върви по „Арбат“ с двама бодигардове и с внушителна жена на преклонна възраст. Офицерът ги последва до Кунцевото гробище, където оставиха цветя на гроба на най-големия предател в историята, а след това и до входа на нова модерна жилищна сграда на улица „Садовническая“.

По нареждане на Воксхол Крос московското бюро се отнесе много внимателно с това откритие. Ребека не беше поставена под постоянно наблюдение — това не бе възможно в град като Москва, където самият персонал на МИ6 беше под почти постоянно наблюдение — и затова набързо взетото решение да се купи апартамент в нейната сграда беше отхвърлено. Вместо това я наблюдаваха само от време на време и отдалеч. Успяха да установят, че живееше на деветия етаж и че отиваше на работа всяка сутрин в централата на СВР в Ясенево. Нито веднъж не я видяха да свърши някаква лична работа, да се нахрани в ресторант или да отиде в Болшой театър. В живота й нямаше мъж, нито пък жена. Общо взето водеше доста жалко съществуване, което ги устройваше напълно.

В началото на март, по причини, които не бяха известни на московското бюро, Ребека се изпари. След като минаха пет дни без никаква следа от нея, началникът на бюрото информира Воксхол Крос, откъдето чинно уведомиха пищната къща в стил Тюдор с многото крила и фронтони в Хач Енд, Хароу. Там екипът интерпретира внезапното изчезване на Ребека като доказателство, че Московският център се е хванал на въдицата.

Имаше и други доказателства: обезпокоителното увеличаване на трафика на кодирани сигнали, изпращани от руското посолство в Кенсингтън Палас Гардънс; втората среща в Епинг Форест между Чарлс Бенет и неговия водещ офицер от СВР Евгений Теплов; пристигането в Лондон в средата на март на Константин Драгунов, личен приятел и бизнес сътрудник на президента на Русия и на бъдещия крал на Саудитска Арабия… Поотделно, никое от тези неща не доказваше нищо. Но когато се погледнеха през призмата на англо-израелския екип в Хач Енд, те изглеждаха като първите действия на руския отговор.

Габриел за пореден път беше смушкал спящата мечка. Той наблюдаваше действията на руснаците не от Хач Енд, а от бюрото си на булевард „Цар Саул“, защото се уповаваше на старата оперативна поговорка, че гърне, което го гледаш, не завира. В края на март отново тайно посети суперяхтата на Халид в залива Акаба, за да изслуша последните клюки от Рияд. Светът не знаеше, ала здравето на баща му се беше влошило — бе получил поредния удар, вероятно инфаркт. Бяха го включили на няколко животоподдържащи системи в Националната гвардейска болница на Саудитска Арабия. Лешоядите кръжаха, разделяха плячката и се биеха за остатъците. Халид бе поискал разрешение да се върне в Рияд, за да бъде до баща си. Абдула му беше отказал.

— Ако държиш някоя карта в ръката си — каза принцът, — предлагам ти да я изиграеш сега. Иначе Саудитска Арабия съвсем скоро ще бъде контролирана от другаря Абдула и неговия кукловод в Кремъл.

Неочаквана буря заземи хеликоптера на Габриел на „Тишина“ и го принуди да прекара нощта в морето, в един от луксозните апартаменти за гости на яхтата. Когато се върна на булевард „Цар Саул“ на следващата сутрин, на бюрото му го очакваше доклад. В него беше анализът на откраднатите документи за ядрената програма на иранците. Той доказваше без съмнение, че Иран е работил над ядрено оръжие, докато е убеждавал целия свят в обратното. Но нямаше категорични доказателства, че са нарушили условията по ядреното споразумение, което сключиха с предишната американска администрация.

Същия следобед Габриел запозна и премиера в кабинета му в Йерусалим. Седмица по-късно отлетя за Вашингтон, за да запознае и американците с картината. За голяма негова изненада, срещата се проведе в Ситуационната зала на Белия дом, като на нея присъства и президентът. Той не скри, че САЩ възнамерява да се оттегли от споразумението за иранската ядрена програма, и остана разочарован, че Алон не му осигури неоспоримо доказателство — „димящо оръжие“, — че иранците тайно правят бомба.

По-късно същия ден Габриел отпътува за Лангли, където запозна в по-големи подробности служителите на т.нар. Персийски дом — подразделението на ЦРУ, което отговаряше за иранските операции. След това вечеря с Морис Пейн в стая с дървена ламперия на седмия етаж. Пролетта най-накрая бе дошла в Северна Вирджиния след негостоприемната зима и дърветата по крайбрежието на Потомак бяха започнали да се раззеленяват. Над порциите си от спаружени зеленчуци и пълно с хрущяли телешко двамата си размениха тайни и неприлични слухове, включително и за хората, на които служеха. Също като много от предшествениците си в Управлението, Пейн нямаше минало в разузнаването. Преди да дойде в Лангли, той беше войник, бизнесмен и дълбоко консервативен член на Конгреса от един от щатите Дакота. Пейн беше едър здравеняк и изглеждаше като една от статуите на Великденския остров. Габриел смяташе, че е много добър избор в сравнение с предишния директор на ЦРУ, който често наричаше Йерусалим Ал Кудс.

— Какво мислиш за Абдула? — попита неочаквано Пейн, докато отпиваше от кафето.

— Нищо особено.

— Шибани британци.

— Какво са направили пък сега?

— Поканили са го в Лондон, преди да успеем да го докараме във Вашингтон.

Габриел сви безразлично рамене.

— Домът на Сауд не може да оцелее без САЩ. Абдула ще обещае да купи няколко британски играчки и след това ще дойде на бегом при вас.

— Не сме особено сигурни в това.

— Какво имаш предвид?

— Чухме, че МИ6 са го хванали в мрежата си.

Габриел потисна усмивката си.

— Абдула ли? Британски агент? Стига, Морис.

Пейн кимна мрачно.

— Чудехме се дали не си заинтересован да внесеш нова промяна в йерархията на Саудитска Арабия.

— Каква по-точно?

— Такава, която в крайна сметка да сложи на престола задника на ХБМ.

— Халид е повредена стока.

— Халид е най-доброто, на което можем да се надяваме, и ти го знаеш. Той ни обича и поради някаква причина доста си пада по теб.

— А какво ще правим с Абдула?

— Ще трябва да го отместим настрани.

— Да го отместим ли?

Пейн изгледа Габриел с празен поглед.

— Морис, стига.

След вечерята Алон беше откаран с кортеж на ЦРУ до хотел „Мадисън“ в центъра на Вашингтон. Изтощен, той заспа непробудно, ала бе събуден в 3:19 часа от спешно съобщение на блекбърито му. Призори отиде в израелското посолство и остана там до ранния следобед, след което потегли за летище „Дълес“. На американските си домакини обясни, че смята да се прибере в Тел Авив. Вместо това в пет и половина часа се качи на полета на „Бритиш Еъруейс“ до Лондон.

* * *

Брекзит беше направил поне едно хубаво нещо за британската икономика. Благодарение на големия спад на лирата повече от десет милиона чуждестранни туристи идваха в Обединеното кралство всеки месец. МИ5 рутинно проверяваше новопристигналите за нежелани елементи като терористи, престъпници и познати на разузнаването руски агенти. По предложение на Габриел англо-израелският екип в Хач Енд правеше същото. В резултат на това те знаеха, че самолетът от полет 216 на „Бритиш Еъруейс“ от летище „Дълес“ каца на Хийтроу на следващата сутрин в 6:29 часа. И научиха, че Габриел е минал паспортната проверка в 7:12. Дори успяха да намерят няколкоминутен видеоматериал за чакането му на безкрайната опашка за неевропейски жители. Клипът се въртеше отново и отново на един от огромните екрани, когато шефът на Службата влезе в импровизирания оперативен център.

Сара Банкрофт, облечена в дънки и вълнен пуловер, насочи вниманието му към съседния екран. На него бе застинало изображението на висок и добре сложен мъж с палто, който прекосяваше някакъв паркинг през нощта. На рамото му висеше сак. По-голямата част от лицето му беше скрита от бейзболна шапка.

— Позна ли го? — попита тя.

— Не.

Михаил Абрамов насочи дистанционното към екрана и натисна ПУСНИ.

— А сега?

Мъжът отиде до „Тойота“ хечбек, хвърли сака на задната седалка и се качи зад волана. Фаровете се включиха автоматично, когато запали двигателя, малка грешка в занаята им. Онзи бързо ги изгаси и излезе от паркомястото. След няколко секунди автомобилът се скри от полезрението на камерата.

Михаил натисна ПАУЗА.

— Нищо ли не ти изплува?

Габриел поклати глава.

— Гледай го отново. Но този път обърни сериозно внимание на начина, по който върви. Виждал си го и преди.

Той пусна отново записа. Габриел се съсредоточи само върху пружиниращата походка на мъжа. Михаил беше прав, не я виждаше за пръв път. Мъжът беше минал пред колата му в Женева само минути след като бе оставил куфарчето зад „Кафе Ремор“, а Михаил бе вървял на няколко крачки зад него.

— Ще ми се да се похваля, че аз го забелязах — каза агентът, — ала всъщност беше Сара.

— Къде е направен записът?

— На паркинга на ферибота в Холихед.

— Кога?

— Преди две нощи.

Габриел се намръщи.

— Преди две нощи ли?

— Дадохме всичко от себе си, шефе.

— Как се е добрал до Дъблин?

— С полет от Будапеща.

— Знаем ли как тази кола се е озовала там?

— Дмитрий Ментов.

— Онзи никой от консулския отдел на руското посолство?

— Мога да ти пусна видеото, ако искаш.

— Ще използвам въображението си. Къде е нашето момче сега?

Михаил натисна дистанционното и на екрана се появи друг запис. Един мъж слизаше от „Тойота“ хечбек пред хотел до крайбрежието.

— А къде е Греъм?

— Във Воксхол Крос.

— Какво прави там?

— Чака те.