Даниъл Силва
Новото момиче (70)

68.
Летище Лондон Сити

Константин Драгунов чу първите сирени, докато чакаше в задръстването на Ийст Индия Док Роуд. Той нареди на шофьора си да включи радиото. Новинарят на Радио 4 звучеше отегчено:

Престолонаследникът на Саудитска Арабия Абдула се е разболял и няма да присъства на вечерята тази вечер на Даунинг стрийт, както беше предвидено. Министър-председателят Джонатан Ланкастър му пожела бързо оздравяване…

— Достатъчно, Вадим.

Шофьорът изключи радиото и зави надясно на Лоуър Лий Кросинг. Надлезът ги отведе покрай доковете на Ийст Индия и лъскавите нови офис сгради на полуостров Лиймът. Летище Лондон Сити беше на пет километра на изток, покрай Норт Улрич Роуд. За да се влезе в летището, трябваше да се мине през две кръгови движения. Трафикът в първото беше нормален, ала второто бе блокирано от полицията.

Един полицай в лимоненозелено яке се приближи до майбаха — направи го внимателно според Драгунов — и почука на прозореца на Вадим. Шофьорът свали стъклото.

— Съжалявам за забавянето — каза служителят на реда, но имаме проблем със сигурността.

— Какъв проблем? — попита олигархът от задната седалка.

— Бомбена заплаха. Вероятно е измама, но не пускаме пасажери в терминала. Допускат се само онези, които ще пътуват с частни полети.

— Приличам ли ви на човек, който лети с пътнически самолет?

— Името ви, моля?

— Драгунов. Константин Драгунов.

Полицаят насочи Вадим към второто кръгово движение. Той веднага зави наляво в паркинга на „Джет Сентър“, оператора за наземно обслужване на летището.

Драгунов изруга тихо.

Паркингът беше пълен с автомобили и служители на полицията, сред тях и няколко офицери от елитното въоръжено подразделение на лондонската полиция, известно като СО-19. Четирима от тях веднага заобиколиха майбаха с вдигнати оръжия. Пети почука на прозореца на Драгунов и му нареди да слезе.

— Какво означава това? — попита руснакът.

Офицерът от СО-19 насочи своя „Хеклер и Кох G36“ право към главата му.

— Веднага!

Константин отключи вратата. Офицерът бързо я отвори и го измъкна от задната седалка.

— Аз съм гражданин на Руската федерация и личен приятел на руския президент.

— Съжалявам да го чуя.

— Нямате право да ме арестувате.

— Нямаме.

Пред „Джет Сентър“ беше разпъната странна на вид палатка. Офицерът от СО-19 взе телефона на олигарха, преди да го вкара вътре. Там ги очакваха четирима техници, облечени в обемни противорадиационни костюми. Единият прегледа Драгунов с малък скенер, който прекара над тялото и крайниците му. Когато устройството стигна до дясната ръка на руснака, техникът веднага се отдръпна назад, видимо обезпокоен.

— Какво има? — попита офицерът от СО-19.

— Прекалено голямо отклонение.

— Какво означава това?

— Означава, че уредът не може да хване радиоактивността му. — Техникът прекара скенера през офицера. — Както и твоята.

* * *

В същия момент Ана Юрасова вече започваше да усеща ефекта от огромното количество радиация, на която бе изложена в дома на Константин Драгунов в Белгрейвия. Главата я болеше, цялата трепереше и й се виеше свят. На два пъти щеше да отбие встрани на М25, за да повръща, но желанието й отминаваше. Сега, с приближаването на отбивката за град Потърс Бар, започна да й се повдига отново. И в този момент забеляза някакво пътно произшествие пред нея.

Трите десни ленти бяха блокирани и един полицай с фенерче насочваше трафика наляво. Когато Ана мина покрай него, погледите им се срещнаха в мрака.

Трафикът спря. Отново започна да й се гади. Тя се хвана за челото. Цялото беше плувнало в пот.

Пак й поотмина. Изведнъж й стана много студено. Включи парното и бръкна в дамската си чанта, която бе оставена на седалката до нея. Отне й известно време да намери телефона си и бавно набра Николай.

Той веднага вдигна.

— Къде си?

Ана му каза.

— Слушаш ли новините?

Не ги слушаше. Прекалено зле й беше.

— Абдула е отменил вечерята. Очевидно не се чувства много добре.

— Както и аз.

— За какво говориш?

— Сигурно съм се изложила.

— Да не си пила от нея?

— Не ставай смешен.

— Тогава ще ти мине — увери я Николай. — Като грип.

Отново й се повдигна. Този път отвори вратата и изведнъж й прилоша. Конвулсията беше толкова силна, че замъгли зрението й. Когато най-накрая се проясни, тя видя няколко мъже в тактическо облекло да заобикалят колата й с вдигнати оръжия.

Ана сложи телефона на бедрото си и го пусна на високоговорител.

— Николай?

— Не ме наричай така.

— Вече няма значение, Николай.

Тя бръкна под предната седалка и хвана дръжката на стечкина. Успя да стреля само веднъж, преди прозорецът на колата да експлодира в ураган от куршуми.

Мъртва си, помисли си Ана. Мъртва, мъртва, мъртва…

* * *

Стрелбата трая две, най-много три секунди. Когато секна, Михаил Абрамов отвори вратата на форда и хукна по края на магистралата към съсипаното рено. Жената се беше подала от отворената шофьорска врата, увиснала на предпазния колан, с пистолет в ръка. Полицейските радиостанции пукаха, пътниците в другите коли пищяха. Отнякъде, дочу Михаил, един мъж викаше на руски:

Там ли си, Ана? Какво става? Чуваш ли ме, Ана?

Изведнъж двама от офицерите на СО-19 се завъртяха и насочиха автоматите си към Михаил. Той вдигна ръце, бавно се отдръпна назад и се качи във форда.

— Мъртва ли е? — попита Ели Лавон.

— От това повече няма накъде. И приятелят й в хотела във Фринтън го знае.

— Как е научил?

— Тя говореше с него по телефона, когато се случи.

Лавон изпрати съобщение на Габриел. Отговорът пристигна веднага.

— Какво казва? — попита Михаил.

— Нареди Сара да напусне хотела веднага. Иска да отидем в Есекс колкото се може по-скоро.

— Веднага ли? — Зад тях се надигаше хор от клаксони в нощта. Трафикът беше застинал. — По-добре му кажи, че малко ще се позабавим.