Даниъл Силва
Новото момиче (35)

33.
Мазаме, Франция

През всичките четиресет и осем часа след бързата евакуация от тайната квартира в Баската автономна област принцеса Рима беше в почти постоянно движение. Спомените й за тази одисея бяха частични, тъй като бяха замъглени от постоянните инжекции с успокоителни. Тя си спомняше някакъв склад, пълен с щайги, мръсна барака, в която миришеше на кози, и малка кухня, където чу скандал между двама от похитителите си в съседната стая. За пръв път ги чуваше да говорят. Езикът я шокира.

Скоро след като спорът им приключи, те й инжектираха поредната доза успокоително. Принцеса Рима се събуди, както обикновено, с невероятно главоболие и със суха като Арабската пустиня уста. Парцалите, с които бе облечена през последните две седмици, бяха свалени и заменени от дрехите, които носеше в следобеда на отвличането й. Навлякоха й дори любимото й палто „Бърбъри“. Струваше й се по-тежко от обикновено, макар че не бе сигурна. Все пак беше отслабнала от цялото това бездействие, а и успокоителните караха крайниците й да натежават, все едно бяха направени от олово.

Последната инжекция съдържаше по-малка доза успокоително. Рима почти беше в съзнание. Струваше й се, че е в багажника на движеща се кола, защото чуваше трополенето на гуми под себе си. От купето се носеха два гласа. Говореха на същия език, който я бе шокирал. Разбра само две думи.

Габриел Алон…

От клатенето на колата и вонята на мръсния багажник й се повдигаше. Рима изпитваше затруднения да си поема дъх. Вероятно заради онова, което й бяха инжектирали. Не, помисли си тя, беше заради палтото. То направо я смазваше.

Ръцете й не бяха завързани. Откопча дървеното копче и опита да разтвори реверите, но не постигна нищо. Палтото й не се разтваряше. Затвори очи и за пръв път от толкова много дни се разплака.

Палтото й беше зашито.

* * *

Авеню „Женерал Льоклер“ се намираше от другата страна на двойните стени на древния крепостен град Каркасон и не притежаваше дори частица от неговото очарование или красота. „Плен Сюд“ бе разположена в триъгълна сграда от южната страна на улицата и беше последното заведение в късата редица от магазини и ателиета, предназначени за работническата класа на квартала. Вътре пицарията беше чиста, уютна и добре осветена. Едър мъж с южняшки черти работеше на пещите, а една печална на вид жена приготвяше паелята. В малкото пространство бяха разположени четири маси. Стените бяха украсени с африкански произведения на изкуството, а голямата плъзгаща се стъклена врата гледаше към улицата. Мястото беше като стрелбище за снайперисти, помисли си Габриел.

С Халид седнаха на единствената свободна маса. Хората на другите три изглеждаха като протестиращите по улиците на Париж тази сутрин. Те бяха жители на една друга Франция, за която човек не можеше да прочете в пътеводителите. Бяха използвани и изоставени, хора без бляскави степени от елитни учебни заведения. Глобализацията и автоматизацията бяха намалили стойността им на трудовия пазар. Сферата на услугите беше единствената им възможност. Колегите им във Великобритания и Америка вече бяха изложили своето мнение на изборите. Франция, осъзна Габриел, щеше да е следващата.

Той получи съобщение на блекбърито си. Прочете го, след което го прибра обратно в джоба си. Телефонът на Халид беше на масата между тях, тъмен, тих.

— Е? — попита принцът.

— Моите хора.

— Къде са те?

С движение на очите си Алон му показа, че са паркирали наблизо.

— Ами похитителите?

— Не са тук.

— Знаят ли, че сме дошли?

— Определено.

— Откъде си толкова сигурен?

— Провери си телефона.

Халид погледна апарата. В този момент някой звънеше. Нямаше име. Нито номер.

Габриел прие обаждането и сложи телефона до ухото си. Гласът, който му заговори, бе женски и леко еротичен. Само че този път не беше записан.

Беше истински глас.