Даниъл Силва
Новото момиче (85)

83.
Берлин

Габриел й звънна на следващата сутрин и й остави гласово съобщение. Мина цяла седмица, преди тя да му се обади, което не беше особено обещаващо начало. Да, каза жената, след като чу предложението му, беше съгласна да изслуша Халид. Ала последното нещо, което принцът можеше да очаква от нея, бе опрощение. Тя не се интересуваше и от кръвнината му. Когато Габриел й разкри идеята си, жената остана скептично настроена.

— Палестинците ще се сдобият със своя държава — заяви тя, — преди Халид да отвори училище по журналистика в Рияд, кръстено на Омар.

Жената настоя срещата да се проведе в Берлин. Посолството, разбира се, въобще не стоеше на дневен ред, а не й харесваше и идеята да се срещнат в резиденцията на посланика или дори в някой хотел. Халид предложи да го направят в апартамента, в който беше живяла с Омар в Мите, стария квартал на Източен Берлин. Неговите агенти често го посещаваха и той го познаваше добре. Въпреки това, трябваше да бъде щателно претърсен — направо обърнат с главата надолу, — преди да го посети. И без каквито и да е записи на срещата и публични изявления след това. А и нямаше нужда от никаква храна и напитки. Халид се тревожеше, че руснаците планират да го убият по същия начин, по който ликвидираха чичо му. Страховете му, според Габриел, бяха напълно оправдани.

И не след дълго дойде този топъл и безветрен берлински следобед в началото на юли, когато листата на липите не трепваха, а тъмните облаци се бяха спуснали ниско. Кортеж от черни мерцедеси пристигна като погребална процесия на улицата под прозореца на Ханифа Хури. Тя се намръщи и погледна колко е часът. Беше три и половина. Той закъсняваше с час и половина.

Движеше се по времето на ХБМ…

Отвориха се няколко врати на коли. От едната слезе Халид. Той се насочи към входа на сградата, последван от един-единствен бодигард. Принцът не се страхуваше, помисли си Ханифа. Имаше й доверие, както тя му имаше доверие през онзи следобед в Истанбул. Следобедът, в който видя Омар за последен път.

Ханифа се отдръпна от прозореца и огледа дневната на апартамента. Навсякъде имаше снимки на Омар. Омар в Багдад. Омар в Кайро. Омар с Халид.

Омар в Истанбул…

Тази сутрин екип на саудитското посолство бе обърнал апартамента й с главата надолу в търсене на нещо, но какво, не казаха. Те не си бяха направили труда да проверят огромната глинена саксия на терасата с изглед към вътрешния двор. О, определено бяха съсипали мушкатото й, но не бяха потърсили във влажната почва под него.

Предметът, който бе скрила там, увит в намаслен парцал и прибран във водоустойчива чантичка, сега се намираше в дланта й. Тя го беше взела от Тарик — буйно хлапе от палестинската общност, което после стана дребен престъпник, провален рапър, гангстер. Каза му, че е за една статия, върху която работеше за ZDF. Той не й беше повярвал.

Сградата й беше стара и асансьорът си придаваше важност. Минаха две-три минути, преди най-накрая да чуе тежки стъпки в коридора отвън. Също така и мъжки глас. Гласът на дявола. Звучеше, сякаш приказваше по телефона. Надяваше се да говори с израелеца. Каква перфектна поезия, помисли си Ханифа. Самият Даруиш не би могъл да я напише по-добре.

Докато вървеше към антрето, пред очите й беше Омар, който влизаше в консулството в 13:14 часа. Само можеше да си представя какво се бе случило след това. Дали се бяха отнесли любезно с него в началото, или веднага му се бяха нахвърлили като диви зверове? Дали го бяха изчакали да умре, преди да го нарежат на парчета, или още е бил жив и в съзнание, докато острието е режело плътта му? Подобно зверство не можеше да бъде опростено, а само отмъстено. Халид знаеше това по-добре от всеки друг. В крайна сметка той беше арабин. Син на пустинята. И все пак идваше на срещата си с нея само с един бодигард, който да го пази. Явно в крайна сметка си беше все същият безразсъден ХБМ.

Най-накрая се почука на вратата. Ханифа се протегна към дръжката. Бодигардът се хвърли напред, а дяволът прикри лицето си. Омар, помисли си Ханифа, когато вдигна пистолета и стреля. Паролата е Омар…