Даниъл Силва
Новото момиче (6)

4.
Ню Йорк

Първото съобщение беше направено няколко минути след пет часа. Посетителите любезно бяха осведомени, че музеят ще затвори скоро, и се приканваха да се насочат към изхода. До 17:25 всички бяха изпълнили молбата, с изключение на смутена на вид жена, която не можеше да се откъсне от „Звездна нощ“ на Ван Гог. Охраната я съпроводи, отново любезно, в късния следобед, преди да претърси всички зали на музея, за да се увери, че не е останал някой находчив крадец на картини.

„Всичко е чисто“ беше оповестено в 17:45 часа. Дотогава по-голямата част от административния персонал си беше тръгнала. Затова никой не забеляза, че на Западна петдесет и трета улица пристигнаха три черни джипа с дипломатически номера. Облеченият в бизнес костюм и тъмно палто Халид слезе от втория и бързо прекоси тротоара до входа. Сара се поколеба известно време, но накрая го пусна. Двамата се спогледаха под слабата светлина на атриума, преди принцът да протегне ръка към нея. Тя не я пое.

— Изненадана съм, че изобщо са те пуснали в страната. Наистина не трябва да ме виждат с теб, Халид.

Ръката му увисна между тях.

— Не съм отговорен за смъртта на Омар Науаф — тихо изрече принцът. — Трябва да ми повярваш.

— Някога ти вярвах. Както и много други хора в тази страна. Важни, умни. Щеше ни се да повярваме, че си различен, че ще промениш страната си и Близкия изток. А ти ни направи на глупаци.

Халид отдръпна ръката си.

— Стореното не може да бъде променено, Сара.

— В такъв случай защо си тук?

— Доколкото си спомням, ти обясних, когато говорихме по телефона.

— И аз се изразих пределно ясно, като те предупредих да не ми се обаждаш повече.

— Ах, да, наистина го направи. — Халид извади от джоба на палтото мобилния си телефон и пусна последното съобщение на Сара.

И между другото, Ваше Кралско Височество, надявам се да гниеш в ада…

— Сигурна съм — каза тя, — че не съм единствената, оставила подобно съобщение.

— Не си. — Халид отново прибра телефона в джоба си. — Но от твоето ме заболя най-много.

Сара се изненада.

— И защо?

— Защото ти имах доверие. Пък и смятах, че разбираш колко ще е трудно да променя страната си, без да я въвличам в политически и религиозен хаос.

— Това не ти дава правото да убиваш някого само защото те е критикувал.

— Не е толкова просто…

— Така ли?

Халид не отговори. Сара виждаше, че нещо го тревожи, нещо повече от унижението, което бе изпитал от своето падение.

— Може ли да я видя? — попита той.

— Колекцията? Наистина ли си тук заради нея?

Принцът се направи на обиден.

— Да, разбира се.

Американката го отведе горе до крилото на Ал Бакари. Портретът на Надия, нарисуван малко след като умря в пустинята Руб ел Хали в Саудитска Арабия, висеше пред входа.

— Ето тази жена беше истинска — каза Сара. — А не измамница като теб.

Халид я изгледа намръщено, преди да вдигне очи към портрета. Надия беше седнала в единия край на дълъг, покрит в бяло диван, с колие от перли на шията и с диаманти и злато на пръстите. Един часовник грееше като луна над рамото й. В голите й крака бяха положени орхидеи. Стилът беше умела комбинация между модерно изкуство и класика. Майсторството на художника и композицията бяха безупречни.

Халид се приближи до картината и разгледа долния десен ъгъл на платното.

— Няма подпис.

— Този художник никога не подписва творбите си.

Принцът посочи информационната табела до картината.

— Тук също няма информация за него.

— Пожела да остане анонимен, за да не засенчва модела си.

— Известен ли е?

— В определени кръгове.

— Познаваш ли го?

— Да, разбира се.

Халид погледна отново картината.

— Позирала ли му е?

— В интерес на истината, нарисувал я е по памет.

— Не е използвал дори снимка?

Сара поклати глава.

— Забележително. Сигурно й се е възхищавал, щом е нарисувал нещо толкова красиво. За съжаление, никога не съм имал удоволствието да я срещна. Репутацията й я предшестваше още от млада.

— Променила е много неща след смъртта на баща си.

— Зизи ал Бакари не умря. Той беше хладнокръвно убит на старото пристанище в Кан от израелски убиец на име Габриел Алон. — Халид задържа погледа на Сара за известно време, преди да влезе в първата зала на крилото, която беше една от четирите, посветени на импресионизма. Той се приближи до платно на Реноар и го изгледа със завист. — Тези картини принадлежат на Рияд.

— Надия ги повери за постоянно на Музея на модерното изкуство и ме посочи за техен уредник. Ще останат точно където са.

— Навярно ще ми позволиш да ги купя.

— Не се продават.

— Всичко се продава, Сара. — Халид се усмихна едва забележимо. На американката не убягна, че това му костваше големи усилия. Престолонаследникът се спря пред следващата картина, пейзаж на Моне, след което огледа залата.

— Няма ли нищо на Ван Гог?

— Не.

— Малко е странно, не мислиш ли?

— Кое?

— Да има толкова голяма дупка в подобна колекция.

— Трудно е да се намери качествен Ван Гог.

— Не и според източниците ми. Всъщност разполагам с достоверна информация, че Зизи е притежавал за кратко малко известната картина на Ван Гог „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“. Закупил я от галерия в Лондон. — Халид се вгледа внимателно в лицето на Сара. — Да продължавам ли?

Тя не отговори.

— Галерията се притежава от мъж на име Джулиан Ишърууд. По време на продажбата там е работила някаква американка. Явно Зизи е бил впечатлен от нея. Поканил я да се присъедини към него на ежегодния му зимен круиз на Карибите. Яхтата му била почти колкото моята. Казвала се…

— „Александра“ — прекъсна го Сара. След това попита: — От колко време знаеш?

— Това, че съветникът ми за произведения на изкуството е агент на ЦРУ?

— Бивш. Вече не работя за Управлението. Нито пък за теб.

— Какво ще кажеш за израелците? — Халид се усмихна. — Наистина ли мислиш, че бих ти позволил дори да се доближиш до мен, преди първо да проверя миналото ти?

— Въпреки това ме нае.

— Така е.

— Защо?

— Защото знаех, че един ден може да ми помогнеш с нещо повече от художествената ми колекция. — Престолонаследникът мина покрай Сара без повече приказки и застана пред портрета на Надия. — Знаеш ли как да се свържеш с него?

— С кого?

— С мъжа, който е нарисувал тази картина, без дори да гледа снимка, която да напътства ръката му. — Халид посочи долния десен ъгъл на платното. — С онзи, чието име трябва да е точно тук.

— Ти си престолонаследникът на Саудитска Арабия. Защо ти е да се свързваш с шефа на израелската разузнавателна служба?

— Заради дъщеря ми — отговори той. — Някой отвлече дъщеря ми.