Даниъл Силва
Новото момиче (20)

18.
Женева

По време на престоя си в парижката централа на Службата Габриел беше направил нещо повече от това да постави Рафик ал Мадани под наблюдение. Също така бе заповядал Подразделение 8200 да намери адреса на Люсиен Вияр, бившия шеф по сигурността в Женевското международно училище. Киберкрадците на Подразделението го откриха за няколко минути от личната секция на училищната компютърна мрежа, през която влязоха като през отворена врата. Вияр живееше в многолюден квартал, в сграда в парижки стил. Улицата му представляваше рай за клюкарите, тъй като бе изпълнена с магазини и кафенета. На нея имаше дори скромен хотел, в който Габриел и Сара пристигнаха по обед. Алон поиска да се види с гост на име Ланге и бе упътен към стая на третия етаж. На бравата беше закачен знак НЕ БЕЗПОКОЙТЕ, ала вратата бе открехната и на прага й стоеше Михаил Абрамов.

Той погледна Сара и се усмихна.

— Тревожи ли те нещо?

— Аз просто…

— Очакваше да видиш друг ли?

— По-скоро се надявах. — Тя погледна Габриел. — Можеше да ми споменеш, че той ще е тук.

— Михаил е професионалист също като теб. Сигурен съм, че двамата можете да преодолеете различията си и да работите заедно.

— Като Израел и палестинците ли?

— Всичко е възможно.

Габриел се шмугна между тях и влезе в стаята. Лампите бяха изгасени, а щорите — спуснати. Единствените източници на светлина бяха отвореният лаптоп на бюрото и сигурното блекбъри на Михаил.

Агентът извади малка папка от външния джоб на сака си.

— Снощи проверихме онези снимки на мъжа и жената от Анси във всички бази данни.

— И какво?

— Нищо. Същото се отнася и за паспорта.

Габриел отиде до прозореца и надникна през щорите.

— Коя сграда е на Вияр?

— Номер двайсет и едно. — Михаил подаде на шефа си монокъл „Цайс“. — Трети етаж, дясната страна.

Алон се взря в двата прозореца на апартамента, които гледаха към улицата.

— Сигурен ли си, че Люсиен Вияр е там?

Михаил усили звука на лаптопа. След няколко секунди Габриел чу началото на песента на Колтрейн I Want to Talk About You.

— Откъде идва звукът?

— От мобилния му телефон. Подразделението се сдоби с номера му от училищната директория. Когато кацнах тази сутрин, апаратът вече бе хакнат и можехме да четем имейлите и съобщенията му.

— Нещо интересно?

— Заминава за Маракеш утре следобед.

Габриел насочи монокъла към Михаил.

— Дали наистина ще го направи?

— Запазил си е билет от „Луфтханза“ с кратък престой в Мюнхен. За първа класа.

Габриел свали монокъла.

— Кога се връща?

— Билетът е отворен. Все още не си е резервирал дата за връщане.

— След като вече не е на работа, вероятно разполага с много свободно време.

— А Мароко е прекрасна страна, особено в този сезон.

— Спомням си — рече сдържано Габриел. — Подразделението успя ли да прочете досието му?

— Свалили са копие.

— В него споменава ли се, че е бил изхвърлен от Службата за защита, защото е имал афера със съпругата на френския президент?

— Явно е пропуснал да го спомене, когато е кандидатствал за работата.

— Някакви черни точки?

Михаил поклати глава.

— Колко са му плащали?

— Достатъчно, за да си наеме апартамент в скъп квартал на Женева, но недостатъчно за някои дреболии.

— Като дълго пътуване до Мароко ли?

— Не забравяй, че ще е в първа класа.

— Ще се постарая. — Музиката на Люсиен Вияр изпълни тишината. — А какво можеш да ми кажеш за личния му живот?

— Бил е женен преди сто години.

— Деца?

— Дъщеря. Разменят си странни имейли.

— Чудесно.

— Ще си запазя мнението, докато не прочетеш имейлите му.

Габриел вдигна отново монокъла до окото си и го насочи към апартамента на Вияр.

— Има ли жена при него?

— И да има, все още не е станала. Той обаче ще излиза да пийне нещо с дама на име Изабел Жанере в пет часа.

— Коя е тя?

— Засега е просто имейл адрес. Подразделението работи върху него.

— Къде ще е срещата им?

— „Кафе Ремор“ на Плас дю Сирк.

— Кой избра мястото?

— Тя. — Настъпи тишина. Накрая Михаил попита: — Мислиш ли, че той знае нещо?

— Иначе нямаше да сме тук.

— Как смяташ да действаме?

— Искам да поговоря с него на четири очи — каза Габриел.

— Приятелски?

— Това зависи изцяло от Люсиен.

— Кога ще направим своя ход?

— След като си изпие питието с мадам Жанере в „Кафе Ремор“. Двамата със Сара ще седнете на съседната маса. — Габриел се усмихна. — Също като едно време.

Песента на Колтрейн свърши и започна следващата.

— Как се казва тази? — попита Сара.

— You Say You Care.^[1]

Тя поклати глава.

— Не можа ли да изпратиш някого другиго в Женева?

— Той изяви желание.

* * *

Видяха за пръв път Вияр в един и половина на обяд. Беше застанал на прозореца в дневната, гол до кръста, и говореше по телефона си, който вече се подслушваше. Бъбреше на френски с жена, която бе записана в апарата му само като Моник. Очевидно добре се познаваха: десетина минути тя му обясняваше в най-големи подробности какво ще направи с тялото му, ако се съгласеше да се видят същата вечер. Вияр обаче й каза, че вече има работа и не може. Не спомена, че ще излиза с жена на име Изабел Жанере в пет часа. Нито пък я запозна с предстоящото си пътуване до Маракеш. Габриел се възхити на изпълнението му. Явно Люсиен Вияр беше човек, който лъжеше често, и при това много добре.

Жената бързо прекрати разговора, а французинът се скри от прозореца. От време на време го зърваха, щом минеше в обхвата на камерата на мобилния си телефон. Ала предимно го чуваха да отваря и затваря чекмеджета — звук, който Габриел, ветеран от много операции по наблюдение, свързваше със стягането на куфар. Всъщност се оказаха два: един правоъгълен с колелца с размерите на сандък и сак. Вияр ги остави в антрето, преди да слезе долу.

Не след дълго го видяха да излиза на оживената улица, облечен в дълго кожено палто, тъмни дънки и велурени ботуши. Той се спря за кратко на тротоара и се огледа в двете посоки — вероятно по навик, помисли си Габриел, или защото се боеше, че някой може да го наблюдава. Една цигара се озова между устните му, запали я със запалката си и издиша облаче дим, което бе понесено от студения зимен вятър. Вияр пъхна ръце в джобовете си и тръгна към центъра на Женева.

Габриел остана в хотелската стая, докато Михаил и Сара последваха мъжа пеш. Телефонът позволяваше на Подразделение 8200 да следи всеки негов ход от разстояние. Михаил и Сара просто не го изпускаха от поглед. Следваха Вияр на безопасно разстояние, като на моменти се преструваха на двойка, а в други действаха отделно. В крайна сметка само Сара забеляза, че той влезе в малка частна банка на Рю дю Рон. Компрометираният телефон позволи на Габриел да проследи трансакцията, която мишената им осъществи вътре — прехвърлянето на огромна сума пари в банка в Маракеш. След това Вияр поиска достъп до сейфа си. Тъй като през това време телефонът бе в джоба му, камерата му беше блокирана. Но последователността от звуци — скърцането на панта, шумоленето на хартия, откопчаването на кожена чанта — подсказа на Габриел, че от депозитната кутия са взети, а не са оставени неща.

Михаил пиеше кафе в „Старбъкс“ от другата страна на улицата срещу банката, когато Вияр излезе. Французинът погледна часовника си — беше точно четири и половина — и тръгна по Рю дю Рон. Михаил го последва до реката, а след това си проправи път през тесните и тихи улици на Стария град до Площада на синагогата, където Габриел седеше зад волана на пасата.

„Кафе Ремор“ беше на още стотина метра по булевард „Жорж Фавон“. Имаше няколко свободни маси на Плас дю Сирк и още няколко под тентата. Вияр седна отвън на площада. Михаил се присъедини към Сара под тентата. Една газова печка се опитваше да се справи с вечерния хлад.

Сара вдигна чаша с червено вино до устните си.

— Как се справям?

— Никак не си зле — отвърна Михаил. — Ама никак.

* * *

Десет минути никой не се появи. Вияр изпуши две цигари, палейки ги една от друга, докато поглеждаше към мобилния си телефон, оставен на масата. Най-накрая, в пет и петнайсет, направи знак на един от сервитьорите и си поръча. След малко му донесоха бутилка „Кроненбург“.

— Явно му вързаха тенекия — каза Михаил. — Ако бях на негово място, щях да се обадя на Моник, преди да е станало прекалено късно.

Сара не го слушаше, защото беше забелязала някакъв мъж да върви към кафенето по булеварда. Като гледаше облеклото и походката му, приличаше на швейцарски банкер или бизнесмен в края на четиресетте или началото на петдесетте си години, на път за дома след успешен работен ден. Скъпото му палто беше светлокафяво, а коженото куфарче, което носеше в лявата си ръка, тъмночервено. Той го остави на земята до Люсиен Вияр, преди да седне на съседната маса.

Михаил попита тихичко:

— Мислиш ли, че е съвпадение да седне до нашето момче, в случай че има толкова много свободни маси?

— Не — отвърна Сара. — Не е.

— Струва ми се познат.

— Така и трябва.

— Къде съм го виждал преди?

— В ресторант „Сен Морис“ в Анси.

Михаил я изгледа изумено.

— Това е лицето, което провери в базата данни на булевард „Цар Саул“ миналата вечер.

Агентът извади блекбърито си и се обади.

— Няма да повярваш кой дойде току-що в „Кафе Ремор“.

— Знам — отговори Габриел. — Аз съм от другата страна на улицата.