Даниъл Силва
Новото момиче (3)

1.
Женева

Беатрис Кентън беше първата, която се усъмни в самоличността на новото момиче. Това се случи в учителската стая — в три и петнайсет, в един от петъците на късния ноември. Настроението беше предпразнично и малко буйно, както в повечето петъчни следобеди. Не беше тайна, че представителите на никоя друга професия не очакваха с такъв трепет края на работната седмица като учителите, дори те да работеха в елитна институция като Женевското международно училище… Отвсякъде се носеха разговори за плановете през уикенда. Беатрис мълчеше, защото не бе запланувала нищо, ала не желаеше да споделя този факт с колегите си. Тя беше на петдесет и две години, не беше омъжена и нямаше семейство, с което да разговаря, освен една богата стара леля, която всяко лято й осигуряваше убежище в имението си в Норфък. Уикендите й протичаха рутинно: пътуваше до „Мигрос“ и се разхождаше край езерото, където се стараеше да поработи върху талията си, която, също като Вселената, постоянно се разширяваше. Първият час в понеделник й се струваше като оазис в пустинята на самотата.

Основано от отдавна несъществуваща световна организация, Женевското международно училище се посещаваше предимно от децата на дипломатическата общност в града. Това място, в което Беатрис преподаваше четене и граматика, можеше да се похвали с ученици от над сто страни. Преподавателите също бяха от различни народности. Ръководството постоянно организираше мероприятия за сплотяване на колектива — коктейли, вечери и екскурзии сред природата, — ала въпреки това в учителската стая цареше добрият стар племенен принцип. Германците дружаха с германци, французите — с французи, а испанците — с испанци.

В споменатия петъчен следобед госпожица Кентън и Сесилия Халифакс от катедрата по история бяха единствените британки. Сесилия имаше буйна черна коса и предсказуеми политически убеждения, които не пропускаше да изложи пред госпожица Кентън при всяка отворила й се възможност. А също така споделяше и подробности от пламенната сексуална афера, която имаше с Курт Шрьодер. Гениалният математик от Хамбург, който постоянно ходеше със сандали, се беше отказал от доходоносната си инженерна кариера, за да преподава умножение и деление на единайсетгодишни.

Учителската стая се намираше на приземния етаж на замък от осемнайсети век, който се използваше за административна сграда. Касетираните му прозорци гледаха към предния двор, където в момента привилегированите ученици на Международното училище се качваха на задните седалки на произведени в Германия луксозни автомобили с дипломатически номера. Приказливата Сесилия Халифакс се беше наместила до Беатрис и й надуваше главата за скандал в Лондон, в който били замесени МИ6 и някаква руска шпионка. Беатрис почти не я слушаше. Тя наблюдаваше новото момиче.

Както обикновено, то беше в края на гъмжилото от заминаващи ученици. Беше крехко дванайсетгодишно създание, което вече можеше да се нарече красиво, с дълбоки кафяви очи и гарвановочерна коса. За истински ужас на Беатрис, училището нямаше униформа, а само дрескод, който няколко от по-свободомислещите ученици пренебрегваха, без да понесат никакви санкции. Но не и новото момиче. То беше покрито от глава до пети в скъп вълнен кариран плат, какъвто човек можеше да си купи от бутик на „Бърбъри“ в „Хародс“. Носеше кожена ученическа чанта, а не шушлякова раница. Лачените му балеринки бяха лъснати до блясък. Момичето беше прилежно, скромно. Но имаше нещо различно в него, помисли си Беатрис. То беше от друга класа. Беше някак си царствено. Да, точно тази дума търсеше. Царствено…

Новото момиче беше пристигнало две седмици след началото на годината — подобно нещо не беше нормално, но не бе и нечувано в институция като Женевското международно училище, където родителското тяло прииждаше и се оттегляше като водите на река Рона. Директорът Давид Мияр я беше довел в третия час на Беатрис, направо я бе натикал, защото класът й вече беше с двама ученици в повече. Екземплярът от досието, който получи от директора, беше тънък дори за училищните стандарти. В него пишеше, че името на новото момиче е Джихан Тантауи, че е от Египет и че баща й е бизнесмен, а не дипломат. Оценките й бяха скромни — определяха я като умна, но в никакъв случай надарена. „Птиче, готово да полети“, беше написал Давид с червена химикалка в полето отстрани. В интерес на истината, единственото интересно нещо в досието беше абзацът, в който се споменаваха „специалните нужди“ на ученичката. Изглежда, личното пространство бе от особена важност за семейство Тантауи. Сигурността, беше написал Давид, също бе с висок приоритет.

Поради тази причина сега, както и всеки друг следобед, на двора бдеше Люсиен Вияр, шефът на училищната охрана. Той беше французин, ветеран от Службата за защита — подразделение на Националната полиция, отговорно за сигурността на посещаващи страната чужди сановници и високопоставени френски служители. Последното му назначение беше в Елисейския дворец, където служеше в личната охрана на президента на републиката. Давид Мияр използваше внушителната биография на Люсиен като доказателство, че училището държи изключително много на безопасността.

Джихан Тантауи не беше единствената ученичка с проблеми, свързани със сигурността. Никой обаче не идваше и не си тръгваше като нея от Международното училище. Черната лимузина „Мерцедес“, с която пътуваше, бе достойна за държавен глава или за монарх. Беатрис не беше автомобилен експерт, но й се струваше, че точно този модел е с бронирано шаси и стъкла. Зад мерцедеса винаги се движеше втора кола — „Рейндж Роувър“ — с четирима намръщени мъже с черни якета.

— Коя смяташ, че е тя? — зачуди се на глас Беатрис, когато двата автомобила се появиха на улицата.

Сесилия Халифакс недоразбра въпроса й.

— Руската шпионка ли?

— Новото момиче — изрече провлачено учителката по четене. След малко добави колебливо: — Джихан.

— Говори се, че баща й притежава половин Кайро.

— Кой го казва?

— Вероника. — Вероника Алварес беше сприхава испанка, която преподаваше изобразително изкуство. Тя бе един от най-ненадеждните източници на клюки сред учителите, като отстъпваше първото място единствено на самата Сесилия. — Според нея майката на новото момиче е роднина на египетския президент. Смята, че е негова племенница. Или пък братовчедка.

Беатрис не откъсваше очи от Люсиен Вияр, който в този момент прекосяваше предния двор на училището.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Какво?

— Някой лъже.

* * *

Така се случи, че Беатрис Кентън, истински ветеран от няколко малки британски държавни училища, дойде в Женева, за да търси романтика и приключения, но не намери нито едното, нито другото. И затова си постави за цел да разгадае истинската самоличност на новото момиче. Разследването й започна, като въведе името ДЖИХАН ТАНТАУИ в малката бяла кутийка на търсачката на интернет браузъра си. На монитора й се появиха няколко хиляди резултата, ала нито един от тях не съответстваше на красивото дванайсетгодишно девойче, което влизаше в класната й стая точно преди всеки трети час, без никога да закъснее дори с минута.

После Беатрис потърси информация в няколко социални мрежи, но отново не се натъкна на никаква следа за ученичката си. Изглежда, новото момиче беше единственото дванайсетгодишно създание на тази божия земя, което не водеше паралелен живот в киберпространството. Според Беатрис това бе похвално, тъй като знаеше от първа ръка как непрестанното писане на съобщения, туитването и споделянето на снимки водеха до разрушителни последици в емоциите и поведението на младите. За съжаление, това не се ограничаваше само до учениците. Почти всеки път, щом Сесилия Халифакс отидеше до тоалетната, качваше нова своя преработена снимка в „Инстаграм“.

Бащата на момичето, който се казваше Аднан Тантауи, също бе останал анонимен в кибервладенията. Беатрис намери съвсем малко информация за „Тантауи Кънстракшън“, „Тантауи Холдингс“ и „Тантауи Дивелъпмънт“, ала нито дума и за самия човек. В досието на Джихан беше посочен адрес в скъп квартал на пътя за Лозана. Беатрис си направи разходка дотам в събота следобед. Адресът беше през няколко врати от дома на известния швейцарски индустриалец Мартин Ландесман. Като всички имоти от тази страна на Женевското езеро, този също бе ограден от високи стени и наблюдаван от охранителни камери. Беатрис надникна през решетките на портата и видя окосена зелена ливада, която стигаше до портика на великолепна вила в италиански стил. Мигновено някакъв мъж — без съмнение една от горилите от рейндж роувъра — тръгна по алеята към портата. Не правеше и опит да скрие, че под якето си носи оръжие.

— Propriété privée!^[1] — провикна се той на лош френски.

— Excusez-moi^[2] — промърмори сконфузено Беатрис и бързо се отдалечи.

Следващият етап от разследването й започна в понеделник сутринта, щом се зае три поредни дни да наблюдава изкъсо своята мистериозна нова ученичка. Забеляза, че когато я изпитваше, Джихан не беше особено бърза в отговорите. Освен това не се бе сприятелила с никого, откакто пристигна, а и даже не опитваше. Беатрис също така установи, че Джихан не е особено запозната с Египет. Направи този извод от скучното й есе, което иначе похвали. Момичето описваше Кайро като голям град, през който тече река, но нищо повече. За баща си споменаваше, че е много богат. Строял жилищни и офис сгради небостъргачи. И тъй като бил приятел на египетския президент, „Мюсюлманско братство“ не го харесвало и това наложило да се преместят да живеят в Женева.

— На мен ми звучи напълно логично — каза Сесилия.

— А на мен пък като нещо, което някой е изфабрикувал — възрази Беатрис. — Съмнявам се дори да е ходила в Кайро. Даже не съм убедена дали е египтянка.

Следващата крачка, която учителката по граматика предприе, беше да се съсредоточи върху майката. Виждаше я предимно през затъмнените и вероятно бронирани прозорци на лимузината или в онези редки случаи, когато слизаше от задната седалка, за да посрещне Джихан на двора. Тя беше по-бяла от дъщеря си и с по-светла коса — Беатрис я смяташе за привлекателна, но въобще не можеше да се сравнява с Джихан. Всъщност учителката беше твърдо решена да намери някаква прилика между двете. Във взаимоотношенията им имаше подозрителна студенина. Нито веднъж не ги видя да се целунат или прегърнат. Също така забеляза и друга странност — сякаш командваше Джихан, а не майка й.

Ноември свърши, а с настъпването на декември наближи зимната ваканция. Беатрис реши да организира среща с резервираната майка на своята мистериозна ученичка. Причината беше представянето на Джихан на теста по английски език и лексика — момичето беше в най-слабата една трета от класа, но въпреки това се бе представило много по-добре от Калахан, сина на служител от американското Външно министерство, за когото езикът беше роден. Беатрис написа имейл, молейки за консултация с госпожа Тантауи в удобно за нея време, и го изпрати на адреса от досието. След като минаха няколко дни и не получи какъвто и да е отговор, тя го изпрати отново. Тогава беше порицана от директора Давид Мияр. Изглежда, госпожа Тантауи не желаеше да има пряк контакт с учителите на Джихан. Беатрис трябваше да изложи опасенията си в имейл пред Давид, а той, от своя страна, да ги представи на госпожа Тантауи. Учителката подозираше, че директорът е наясно с истинската самоличност на новото момиче, но знаеше, че не бива да повдига темата дори по заобиколен начин. Много по-лесно щеше да е да се изкопчат тайни от швейцарски банкер, отколкото от дискретния ръководител на Женевското международно училище.

Оставаше й само един вариант: Люсиен Вияр, френският шеф на охраната. Беатрис реши да го посети в петък следобед, по време на свободния си час. Кабинетът му се намираше в мазето на замъка, до килера с метлите, който се използваше от онзи лъжлив дребен руснак, занимаващ се с компютрите. Люсиен беше строен и мускулест и изглеждаше доста млад за своите четиресет и осем години. Половината жени в училището точеха лиги по него. Сесилия Халифакс също бе направила неуспешен опит да го свали, преди да легне в постелята на носещия сандали тевтонски гений на математиката.

— Чудех се — започна Беатрис, като се облегна с престорено безгрижие на рамката на отворената врата на Люсиен — дали можем да поговорим за новото момиче.

Шефът на охраната я изгледа хладно иззад бюрото си.

— За Джихан? Защо?

— Защото се тревожа за нея.

Люсиен постави някакви листове върху мобилния телефон на бюрото си. Беатрис не бе съвсем сигурна, но според нея апаратът беше различен модел от онзи, който обикновено носеше със себе си.

— Моя работа е да се тревожа за Джихан, госпожице Кентън, а не ваша.

— Това не е истинското й име, нали?

— Откъде ви хрумна подобно нещо?

— Аз съм нейна учителка. Учителите забелязват такива неща.

— Вероятно не сте прочели бележката в досието на Джихан, засягаща слуховете и клюкарстването. Иначе ще се наложи да отнеса разговора ни до вниманието на мосю Мияр.

— Простете ми, нямах намерение да…

Люсиен вдигна ръка.

— Не се тревожете, госпожице Кентън. Това ще си остане entre nous^[3].

Два часа по-късно, докато отрочетата на световния дипломатически елит изпълваха училищния двор, Беатрис отново наблюдаваше през прозореца на учителската стая. Както обикновено, Джихан беше сред последните заминаващи си ученици. Не, помисли си учителката, не Джихан. Новото момиче… То подскачаше вяло по паветата, люлееше ученическата си чанта и като че ли не забелязваше Люсиен Вияр, който вървеше до нея. Жената я чакаше до отворената врата на лимузината. Новото момиче я подмина, като дори не я погледна, и се намести на задната седалка. Това беше последният път, в който Беатрис я видя.