Даниъл Силва
Новото момиче (25)

23.
Кенсингтън, Лондон

Някои хора поемат по краткия път до изкуплението, но други, като Кристофър Келър, избират дългия. Той живееше в луксозен мезонет на „Куинс Гейт Теръс“ в Кенсингтън. Многото му стаи бяха почти лишени от мебели и декорации. А това бе доказателство, че аферата му с Оливия Уотсън, бивша манекенка, която притежаваше уважавана художествена галерия в квартал Сейнт Джеймс, беше приключила. Миналото на Оливия бе също толкова сложно, колкото и на Келър. Габриел беше общият знаменател между тях двамата.

— Не си направил нещо глупаво, нали?

— Чакай да преброя. — Келър се засмя. Той имаше ясносини очи, изсветляла от слънцето коса и едра брадичка с трапчинка в средата. Устата му изглеждаше постоянно изкривена в иронична усмивка.

— Какво ти се е случило?

— Оливия.

— В смисъл?

— В случай че не си забелязал, тя се превърна в голяма звезда в лондонския свят на изкуството. Бляскавите й снимки заляха вестниците. Спекулираше се много за тайния й любовен живот. Стигна се дотам, че вече не можех да излизам на публични места с нея.

— И това, разбира се, е довело до напрежение във връзката ви.

— Оливия не е от типа жени, които обичат да си стоят у дома.

— Нито пък ти, Кристофър.

Ветеран от САС — Специалната авиодесантна служба, Келър беше служил под дълбоко прикритие в Северна Ирландия и се бе бил в Първата война в Залива. Също така бе извършвал за един известен корсикански престъпен бос определени услуги, които бегло можеха да се опишат като поръчкови убийства. Всичко това вече бе зад него. Благодарение на Габриел Кристофър Келър беше уважаван офицер от Секретната разузнавателна служба на Нейно Величество. Той беше реабилитиран.

Келър напълни електрическия чайник с бутилирана вода и натисна копчето. Кухнята беше на приземния етаж на къщата в джорджиански стил. Приличаше на извадена от списание за имоти. Гранитните плотове бяха огромни и елегантно осветени, печката беше с вентилатор, хладилникът — Sub-Zero от неръждаема стомана, а кухненският остров в средата на помещението, до който на висок стол седеше Габриел, имаше мивка и охладител за вино. През прозореца се виждаше долната част на краката на минувачите, които бързаха през дъжда. Часът беше едва три и половина, но навън вече бе тъмно. Габриел беше изкарал много английски зими — някога бе живял в къща край морето в далечния Западен Корнуол, — но дъждовните декемврийски следобеди в Лондон го депресираха.

Келър отвори един шкаф и извади кутия с чай „Туайнингс“. Използва лявата, а не дясната си ръка, отбеляза израелецът.

— Как си?

Кристофър се хвана за дясната ключица.

— Онзи куршум нанесе повече щети, отколкото си мислех. Отне ми много време да се възстановя.

— Това се случва, когато започнем да остаряваме.

— Явно говориш от личен опит. Честно казано, малко ме е срам. Аз съм единственият офицер в историята на МИ6, който е бил прострелян от колега.

— Ребека не ти беше колега, а полковник от СВР. Тя ми сподели, че никога не се е приемала като офицер от МИ6. Чисто и просто е била внедрен агент.

— Точно като баща й. — Келър остави кутията с чай и затвори безшумно шкафа. — Бях започнал да си мисля, че никога вече няма да те видя, не и след случилото се във Вашингтон. Не е нужно да споменавам, че се изненадах приятно, когато Греъм ми позволи да подновим приятелството ни.

— Какво ти каза той?

— Само това, че си се забъркал с принца касапин.

— Той е ценен сътрудник в един проблемен район.

— Говориш като истински аристократ в шпионажа. Едно време не би си цапал ръцете с някого като него.

— Греъм спомена ли ти, че е замесено и дете?

Келър кимна.

— Каза ми, че имаш снимка, която искаш да погледна.

Габриел я сложи на кухненския остров — мъж, който седеше в кафене, и жена на съседната маса.

— Къде е направена?

Алон му обясни.

— Анси? Помня го само с добро.

— Познаваш ли го?

— Не мога да преценя.

— А тук?

Габриел подаде на Келър снимката от паспорта.

— Нас, англичаните, ни произвеждат във всякакви форми и размери, но се съмнявам този да е от нашите.

В този момент блекбърито на Алон извибрира, за да го уведоми, че е получил съобщение.

— Ако мога да съдя по изражението ти — отбеляза Келър, новините не са добри.

— Похитителите току-що са намалили срока за абдикация на Халид до утре полунощ.

Блекбърито отново извибрира. Този път Габриел се усмихна.

— Сега пък какво е?

— Изход от ситуацията.

— В смисъл?

— Ще ти обясня по пътя.

— Къде отиваме?

Директорът на Службата стана рязко.

— В хотел „Дорчестър“.