Даниъл Силва
Новото момиче (83)

81.
Лангли — Ню Йорк

Същия следобед директорът на ЦРУ Морис Пейн се обади на Габриел по сигурната линия и го помоли да отиде във Вашингтон. Това не беше точно настояване, ала също така не беше и покана, на която можеше да откаже. След като се престори, че си проверява графика, Алон отговори, че му е възможно да отпътува най-рано следващия вторник.

— Имам по-добра идея. Какво ще кажеш за утре?

В интерес на истината, Габриел не изгаряше от желание да отиде. Беше длъжник на Пейн и трябваше да му разкаже всичко за операцията за свалянето на Абдула до най-малката подробност. Освен това се нуждаеше от Пейн и шефа му в Белия дом, за да одобрят възкачването на Халид на трона. Съветът на принцовете отново трябваше да избере нов престолонаследник. Саудитска Арабия за пореден път беше управлявана от един болен старец, който нямаше определен наследник.

Габриел взе нощен полет до Вашингтон и се срещна с Пейн на следващия ден в кабинета му на седмия етаж в Лангли. Оказа се, че няма нужда да признава участието си в убийството на Абдула. Американецът знаеше всичко.

— Как го научи?

— От източник в СВР. Изглежда, си обърнал службата с главата надолу.

— Чул ли си нещо за Ребека Манинг?

— Имаш предвид Ребека Филби? — Пейн поклати недоволно глава. — Кога смяташе да ми кажеш?

— Не бях аз човекът, който трябваше да го стори, Морис.

— Изглежда, тя се държи на косъм.

— Предупредих я да не се връща.

— Видял си се с нея?

— В Нидерландия — обясни Габриел. — Трябваше да уредим размяната на заложници.

— Драгунов за момичето? — Пейн потърка замислено масивната си челюст. — Помниш ли последната ни вечеря?

— Как бих могъл да я забравя.

— Когато ти предложих да обмислиш възможността да подкрепиш Абдула за доброто на региона, ти ме погледна така, сякаш току-що ти бях казал да сриташ Майка Тереза.

Габриел не отговори.

— Защо не ни включи?

— Знаеш — много баби, хилаво дете.

— Саудитска Арабия е наш съюзник.

— И благодарение на мен още е такава. Сега единственото, което се иска от вас, е да изпратите сигнал до Рияд, че Вашингтон ще гледа с добро око на повторното избиране на Халид за престолонаследник.

— От онова, което чухме, няма да е престолонаследник дълго време.

— Може и така да е.

— Готов ли е?

— Този път ще е различен, Морис.

Пейн не изглеждаше толкова сигурен. Той рязко смени темата, както често правеше.

— Чух, че руснаците доста са я понатупали.

— Сара ли?

Шефът на ЦРУ кимна.

— Предвид обстоятелствата — рече Габриел, — можеше да е много по-зле.

— Как се държа на терен?

— Тя е природен талант, Морис.

— Тогава защо работи в някакъв музей в Ню Йорк?

— Прочети досието й.

— Току-що го направих. — На бюрото на Пейн стоеше копие от него. — Има ли някакъв шанс да я убедиш да се върне в Управлението?

— Съмнявам се.

— Защо?

— Може и да греша — каза Габриел, — ала мисля, че вече я вербуваха.

* * *

Габриел си тръгна от Лангли точно навреме, за да хване влака за Ню Йорк в три часа. Кола на израелското консулство го посрещна на гара Пенсилвания и го поведе през топлата пролетна вечер към ъгъла на Второ авеню и Източна шейсет и четвърта улица. Ресторантът, в който влезе, беше италиански, старомоден и много шумен. Той си проправи път през навалицата на бара и стигна до масата, на която Сара, облечена в тъмен бизнес костюм, отпиваше от мартини с три маслинки. Усмихна му се, щом го видя, и надигна лице, за да я целуне. На него нямаше и следа от среднощното й приключение в Северно море с руския убиец Николай. В интерес на истината, помисли Габриел, докато сядаше, Сара беше по-сияйна от всякога.

— Поръчай си едно от тези — каза тя и почука ръба на чашата с лакирания си нокът. — Уверявам те, че ще разкара онази твоя болка в гърба.

Габриел си поръча италианско совиньон блан и бързо му донесоха най-голямата чаша с вино, която някога бе виждал.

Сара леко надигна мартинито си.

— За тайния свят. — Тя огледа оживеното заведение. — Не водиш ли приятели?

— Не успях да им запазя маса.

— Искаш да кажеш, че си изцяло мой? Хайде да направим нещо скандално. — Сара се усмихна лукаво и отпи от питието си. Гласът и маниерите й бяха от едни други времена. Както винаги, Габриел имаше чувството, че разговаря с героиня от роман на Фицджералд. — Как беше в Лангли? — попита тя.

— Морис не спря да говори за теб.

— Липсвам ли им?

Той се усмихна.

— Цялата служба е натъжена. Морис би направил всичко, за да си те върне.

— Стореното не може да бъде поправено. — Тя сниши глас и зашепна поверително: — Освен ако Халид не е намесен. Ти попречи на нашия трагичен герой да се самоунищожи. — Усмихна се. — Сега отново е в играта.

— Буквално — съгласи се Габриел.

— Морис е дал зелена светлина на завръщането му?

Той кимна:

— Същото стори и Белият дом. Започват снимките на втори сезон на Шоуто на Халид.

— Да се надяваме, че няма да е толкова вълнуващ, колкото първият.

Появи се сервитьор. Сара си поръча салата „Капрезе“ и телешко соте. Габриел избра същото.

— Как е работата? — попита той.

— Изглежда, колекцията на Надия ал Бакари не е изпаднала от стените на Музея на модерното изкуство, докато ме е нямало. В интерес на истината, подчинените ми едва са забелязали отсъствието ми.

— Какви са плановете ти?

— Мисля малко да сменя обстановката.

Този път Габриел огледа заведението.

— Тук е приятно, Сара.

— Горен Ийст Сайд? Има си своите преимущества, но винаги съм предпочитала Лондон. И по-точно Кенсингтън.

— Сара…

— Знам, знам.

— Ходила ли си в Лондон, за да се видиш с него?

— Миналия уикенд. Беше почти толкова хубаво, колкото е това мартини. Трябва да призная, че мезонетът му е божествен, дори без мебели.

— Каза ли ти откъде има парите да го купи?

— Спомена нещо за някакъв дон Орсати от Корсика. Там също имал дом, да знаеш.

— И Моне. — Габриел я изгледа укорително. — Той е прекалено стар за теб.

— Той е най-младият мъж, с когото съм била на среща от много дълго време. А и някога виждал ли си го без дрехи?

— А ти?

Сара извърна очи.

— Мога ли да те разубедя по някакъв начин?

— Защо ти е да го правиш?

— Вероятно не е особено умно да се замесваш с човек, който си е изкарвал хляба, като е убивал хора.

— Щом ти можеш да загърбиш миналото на Кристофър, защо да не го направя и аз?

— Защото никога не съм обмислял да се преместя в Лондон, за да живея с него. — Габриел бавно въздъхна. — Какво смяташ да работиш там?

— Това може да те шокира, скъпи, но парите не са проблем. Баща ми ми остави значително състояние. Въпреки това искам да се занимавам с нещо.

— И какво ще е то?

— Навярно ще отворя галерия.

Габриел се усмихна.

— Има една много хубава на Мейсънс Ярд в квартал Сейнт Джеймс. Специализирана е за италиански стари майстори. От няколко години собственикът й говори, че ще се пенсионира. Търси някой, който да поеме бизнеса.

— Как е с финансите? — попита подозрително Сара.

— Благодарение на взаимоотношенията му с един руски бизнесмен вече е доста добре.

— Кристофър ми разказа всичко за операцията.

— Така ли? — Габриел видимо се подразни от този факт. — Разказа ли ти също за Оливия Уотсън?

Сара кимна.

— И за Мароко. Съжалявам само, че не съм била поканена.

— Галерията на Оливия е на Бъри стрийт — предупреди я Габриел. — Възможно е да се натъкнеш на нея.

— А Кристофър ще се натъкне на Михаил следващия път, в който ние… — Тя не довърши изречението си.

— Всичко това ми звучи малко като кръвосмешение.

— Ще се справим някак си. — Сара се усмихна, внезапно обзета от тъга. — Винаги го правим, нали, Габриел?

В този момент блекбърито му завибрира. Характерният ритъм му подсказа, че е получил спешно съобщение от булевард „Цар Саул“.

— Нещо сериозно? — попита Сара.

— Съветът на принцовете току-що е избрал Халид за новия престолонаследник.

— Това поне стана бързо. — Нейният телефон също извибрира. Тя се усмихна, когато прочете съобщението.

— Ако е Келър, кажи му, че искам да поговорим.

— Не е Келър, а Халид.

— Какво иска?

Сара му подаде телефона.

— Теб.