Даниъл Силва
Новото момиче (51)

49.
Воксхол Крос, Лондон

Една седмица по-късно, през която Уестминстър се беше впуснал в разгорещени дебати как най-добре да извърши национално самоубийство, правителството на Обединеното кралство някак си съумя да изпрати покана на Негово Кралско Височество принц Абдула да посети официално Лондон. Минаха пет дни без никакъв отговор, достатъчно време, за да възникнат съмнения в Министерството на външните работи и в тайните зали на Воксхол Крос, а и на булевард „Цар Саул“. Когато саудитците най-накрая отговориха — чрез официален пратеник до британското посолство в Рияд, страстите в Лондон се успокоиха. Насрочиха дата за началото на април. „Би Ей И Систъмс“ и други военни контрактори бяха развълнувани, за разлика от американските си колеги. Платените телевизионни експерти определяха англо-саудитската среща на върха като укор към настоящата американска политика в Близкия изток. Вашингтон изцяло беше заложил на неопитен млад принц с избухлив характер и страст към лъскавите предмети. Сега младия принц го нямаше и Великобритания, колкото изнемощяла и разделена да беше, поемаше дипломатическата инициатива по брилянтен начин. „Не всичко е загубено — заявяваше «Индипендънт». — Навярно още има надежда за нас.“

Чарлс Бенет обаче не споделяше ентусиазма на медиите от предстоящата визита на Абдула. Най-вече, защото не му бяха казали, че се урежда подобна среща на върха или че дори Даунинг стрийт и Министерството на външните работи обмислят такава. Това беше нарушение на протоколите. Ако някой държавен служител в Лондон трябваше да бъде предупреден за подобна кралска визита, то това определено беше началникът от МИ6, отговарящ за базите в Близкия изток. Работата на Бенет беше да събере голяма част от информацията, която министър-председателят да прегледа, преди да се срещне с Абдула. Какъв човек беше той? Какви бяха убежденията му? Дали беше уахабитски радикал, или просто казваше онова, което хората искаха да чуят? Щеше ли да е надежден партньор в борбата срещу тероризма? Какви бяха плановете му относно Йемен и какво смяташе да прави с Катар? Можеше ли да му се има доверие? Поддаваше ли се на манипулации?

Сега на Бенет щеше да му се наложи да пришпори нещата, за да приготви необходимите отговори и оценки. Личното му мнение беше, че е прекалено рано да канят Абдула на Даунинг стрийт. Още не бе заглъхнала шумотевицата след съмнителната абдикация на Халид, а новият престолонаследник вече бе зарязал реформите му. Бенет би посъветвал да почакат, докато ситуацията се успокои. Знаеше много добре защо Джонатан Ланкастър изгаряше от желание да се срещне с бъдещия крал. Премиерът се нуждаеше от успех във външната политика. А и разбира се, трябваше да се обсъдят търговските взаимоотношения. „Би Ей И“ и подобните им компании искаха да се домогнат до Абдула, преди американските им колеги да го уловят на въдиците си.

Бенет вдигна поглед от личния си айфон, когато влакът в 7:12 часа от Стоук Нюингтън спря на станцията на метрото под Ливърпул стрийт. Както обикновено, той излезе последен от вагона и пое по дългия и неособено пряк път до улицата. Навън на Бишъпсгейт все още не бе съвсем светло. Продължи към реката и прекоси Лондон Бридж до Саутуърк.

От Бъро Маркет до службата му бяха двайсет минути ходене с бодра крачка. Бенет обичаше да променя маршрута си. Днес мина през „Сейнт Джордж Съркъс“ и „Албърт Ембанкмънт“. Той беше малко под метър и осемдесет на ръст и слаб като маратонец оплешивяващ мъж на петдесет и две години, с изпито лице и хлътнали очи. Костюмът и палтото му не бяха от „Савил Роу“, но благодарение на слабата му фигура му стояха много добре. Училищната му вратовръзка беше внимателно вързана, а официалните му обувки — лъснати до блясък. Тренираното око можеше да забележи бдителността в погледа му, иначе нищо друго в облеклото или в жестовете не издаваше, че се е насочил към грозната тайна цитадела, която се издигаше над Воксхол Бридж.

Бенет никога не я беше харесвал. Той предпочиташе незабележимата стара Сенчъри Хаус, анонимната двайсететажна бетонна офис сграда, в която го изпратиха след вербуването му в края на Студената война. Като много други „новобранци“, и той не беше кандидатствал за работа в Секретната разузнавателна служба. Човек не подаваше молба за назначаване в най-интересния британски клуб, трябваше да го поканят да се присъедини към него. При това само ако произлизаше от подходящо семейство, разполагаше с правилните връзки и беше получил добро образование в Оксфорд или Кеймбридж. В случая беше Кеймбридж, където Бенет изучава историята и езиците на Близкия изток. Когато започна работа в МИ6, вече говореше свободно арабски и персийски. След като изкара суровия обучителен курс във Форт Монктън, училището на МИ6 за прохождащи шпиони, беше изпратен в Кайро, за да вербува и ръководи агенти.

След това отиде в Аман, а после в Дамаск и Бейрут, преди да стане началник на базата в Багдад. Грешни или подвеждащи доклади от няколко иракски агенти на Бенет намериха своя път до „Септемврийското досие“, използвано от правителството на Блеър, за да оправдае намесата на Великобритания във водената от американците война за свалянето на Садам Хюсеин. Това обаче по никакъв начин не се отрази на кариерата на Бенет. Той отиде в Рияд, отново като началник на база, а през 2012-а беше повишен до водещ офицер за Близкия изток, един от най-важните постове в службата.

Бенет влезе през парадния вход на Воксхол Крос от „Албърт Ембанкмънт“ и бе подложен на щателен обиск и проверка на документите, преди да бъде допуснат. Строгите охранителни мерки се дължаха на случилото се с Ребека Манинг. Подозрението витаеше из сградата като чума. Служителите почти не разговаряха едни с други, нито пък се ръкуваха — от страх да не се изпозаразят. Нямаше никакъв смислен продукт, който да се внася, а към клиентите от другата страна не се изнасяше буквално нищо, което да не можеше да бъде прочетено в „Икономист“. Кариерата на Бенет го бе срещнала с Ребека Манинг само за кратко, но също като много от неговите колеги, беше изправен пред инквизиторите за щателен разпит. След безброй прекарани часове и зададени въпроси Бенет бе обявен за напълно здрав, или поне така му казаха. Той нямаше доверие на никого в МИ6, най-малкото на разпитващите го хрътки.

След като премина проверката в лобито, Бенет прокара картата си, натисна необходимите бутони и ретината му беше сканирана, преди да влезе в кабинета си. Затвори вратата след себе си, цъкна лампата и метна палтото си на закачалката. Харддискът на компютъра му, според правилата на службата, беше заключен в сейф. Включи го и се зае с четене на телеграмите, когато получи обаждане по вътрешната линия. На дисплея беше изписано името Найджъл Уитком. Той беше главният иконом и палач на С. Беше дошъл във Воксхол Крос от МИ5. Това беше достатъчно за Бенет, за да го презира.

Вдигна слушалката.

— Да?

— С иска да говори с теб.

— Кога?

Разговорът прекъсна. Бенет стана, приглади си сакото и смутено прокара ръка през косата си. Господи! Няма да ходи на среща. Той отиде до асансьорите и се качи в първия за нагоре. Уитком го чакаше, когато вратите се отвориха.

— Добро утро, Бенет — усмихна се лукаво той.

— Найджъл.

Двамата влязоха в кабинета на Греъм Сиймор, с махагоновото му бюро, използвано от всички директори преди него, с високите прозорци, гледащи към Темза, и величествения стар дървен часовник, направен от самия сър Мансфийлд Смит-Къминг — първия С на британската Секретна разузнавателна служба. Сиймор тъкмо бе нахвърлял някаква забележка с писалката си „Паркър“ в полето на един документ. Мастилото беше зелено, запазеният за него цвят.

Бенет чу някакво движение и се обърна, за да види изсулващия се от кабинета Уитком. Сиймор вдигна поглед, сякаш изненадан от присъствието му, и върна писалката в кутийката й. След това стана прав, излезе иззад бюрото и тръгна напред с изпъната като байонет ръка.

— Здрасти, Чарлс. Много мило от твоя страна, че дойде. Мисля, че е време да те включим в една специална операция, върху която работим от известно време. Съжалявам, че трябваше да те държим на тъмно досега, но ето за какво става въпрос.

* * *

Същата вечер Бенет изпи едно уиски в салона на МИ6 и излезе от Воксхол Крос навреме, за да хване метрото в 19:30 часа на Ливърпул стрийт. Вагонът, в който се качи, беше пълен. Само едно място не бе заето, а на съседното до него се беше настанил дребен човечец с палто и черна барета. Поляк или славянин, помисли си Бенет. Мъжът приличаше на човек, който всеки момент ще извади „Капиталът“ от изтърканата си кожена чанта. Бенет никога досега не го беше виждал да пътува с влака в 19:30, който използваше често.

Двамата прекараха тринайсетминутното пътуване до Стоук Нюингтън в мълчание. Бенет пръв слезе от вагона и изкачи стъпалата от перона до стъклената кутийка, която играеше ролята на билетна будка за метрото. Тя беше разположена на малка триъгълна еспланада в Стамфорд Хил, до финансово учреждение, което се грижеше за съседната общност от имигранти, и кафене на име „Кукис“. Русокоси мъж и жена, в началото на четиресетте си години, пиеха смутита на една от кафявите маси за пикник.

Дребният човечец с баретата излезе от метростанцията няколко секунди след Бенет и се насочи право към Кингдъм Хол в Уилоу Котиджис. Бенет пък пое покрай редицата магазини в Стамфорд Хил — „Завеси за принцеси и дворцови завивки“, „Най-добрите ризи“, „Караокето на Стоуки“ и китайския ресторант „Ню Чайна Хаус“, намиращ се срещу стария „Кингс Чикън“, по който много си падаше. За разлика от голяма част от колегите си, Бенет не беше от богато семейство. Хубавите квартали като Нотинг Хил и Хампстед бяха прекалено скъпи за човек, който разчиташе единствено на държавната си заплата. Освен това му харесваше, че Стоук Нюингтън създаваше усещането за село. Понякога дори и на него му беше трудно да повярва, че лудницата на Черинг Крос е само на седем-осем километра на юг оттук.

Магазините и ресторантите на Чърч стрийт бяха от по-висок калибър. Бенет импулсивно влезе в магазин за цветя и купи букет зюмбюли за съпругата си — Хестър. Държеше го в дясната си ръка, докато вървеше от южната страна на улицата до ъгъла на Албиън Роуд. От прозорците на „Роуз енд Краун“ се процеждаше ярка светлина и осветяваше двама страстни пушачи на единствената маса на бордюра. Бенет позна единия от тях.

Зави по Албиън Роуд и вървя до сградата с общински жилища на Хоуксли Корт. Някаква жена с бебешка количка се зададе срещу него. Нямаше други минувачи. Бенет чуваше ехото на собствените си стъпки. Наситеният аромат на зюмбюлите дразнеше обонянието му. Защо трябваше да са зюмбюли? Защо не иглика или лалета?

Замисли се за повикването си тази сутрин на горния етаж на Воксхол Крос и операцията, с която С най-накрая беше решил да го запознае. След като научи, че принц Абдула, следващият крал на Саудитска Арабия, е отдавнашен агент на МИ6, Бенет изрази своето основателно възмущение. Греъм, как можа да ме държиш в неведение за една толкова важна програма като тази? Много безотговорно. Въпреки това, нямаше как да не се възхити на дързостта във всичко това. Май щеше да се окаже, че старата служба още не е мъртва.

След общинските апартаменти Албиън Роуд придобиваше доста по-приятен вид. Къщата, в която живееше Бенет, беше симпатична бяла постройка на три етажа с оградена от стена предна градина. Той закачи палтото си в антрето и влезе в дневната. Хестър се бе излегнала на дивана с нов ребус и голяма чаша с бяло вино. От аудиоуредбата звучеше нещо отвратително. Бенет потръпна и го изключи.

— Това го слушах. — Съпругата му вдигна очи от книгата си и се намръщи. — Отново цветя? За трети път този месец.

— Не знаех, че ги броиш.

— Какво съм сторила, че да ги заслужа?

— Не мога ли да ти подарявам цветя, скъпа?

— Стига да не правиш нещо глупаво.

Хестър пак потъна в книгата. Бенет остави цветята на масичката за кафе и отиде в кухнята, за да потърси вечеря.